Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (41)

39

Лука вижда непознатата жена, която тъкмо влиза във фоайето. Не я познава. Никога не я е виждал тук. Черната й коса, къса и къдрава. И лъскава. Като тъмносините блестящи люспи на скумрията, която винаги трябва да бъде в движение, за да не потъне. Тя пристъпва в залата така, сякаш помещението й принадлежи. Сцена — това е кодовата дума. Тя е висока, стройна и пълна с движение, макар да не се помръдва. И той не може да отлепи очите си от нея.

Изпълнена с очакване, Дора пристъпва във фоайето на хотела. Третият. Защото Парк хотелът е затворен. Много други хотели също. Но този трябва да е правилният. Хотел „Далмация“. На бара седи висок едър мъж, до него е облегнат бастун. Той разговаря свойски с бездействащия барман, който зяпа нея. Дора не се дразни от това. Познато й е. Тя съблича дебелото си зимно палто. Погледът й среща очите на другия мъж. Той си играе с бастуна си, а Дора си мисли, че всъщност е твърде млад за бастун. Или за посребрените коси. Изведнъж усеща главата си като гъба, шупнала и пълна и празна и надута като балон и размита и гореща и лека и треперлива и прозрачна. Дора затваря очи. Остава така. Във въображението й на талази прииждат картини. Заливат я, почти я събарят. И няма никой, който да я попита какво става.

Лука не се помръдва. Подпира се на бара и задържа дъха си. Страхува се, че непознатата може да изчезне, ако той отпусне мускули те си и поеме въздух. Той я фиксира с очи, докато го заболи и му избият сълзи. Сетне споменът му се разтваря в нищото и той се свлича на пода. Няма време даже да брои. Изчезва бавно. Като числата от счетоводния отчет, чиито страници той бавно изпуска.

Дора първа стига до припадналия мъж. Вече е виждала това веднъж. Не, всъщност, два пъти. Преживявала го е. И знае какво трябва да прави. И така, тя кляка, става от дребна по-дребна. Очите й се разширяват, докато лицето й, което става от бледо по-бледо, изглежда, сякаш се състои само от очи. Тя навежда глава над лицето на мъжа и преди барманът или администраторката да успеят да коленичат от другата страна и да повдигнат краката на припадналия, Дора го целува по розовите устни. И няма никой, който ужасен да извика името й.

Лука чува в лицето си тих глас: „Ти си моята Спяща красавица, само мой, събуди се, ти си моят принц, моят сивокос принц, само мой…“ После до слуха му достигат и други гласове и думи и той, объркан и слаб, отваря очи и…

… тя вижда очите му, които бавно се отварят, объркания му поглед, устните му, които мърдат беззвучно…

… но той не може да каже нищо, затова се усмихва едва-едва и…

… тя също се усмихва и…

… той неуверено вдига ръката си, и дланта му се протяга към нейното лице, и той докосва късата й черна коса, в която сега открива и няколко бели кичура, и…

… тя още веднъж прошепва съвсем тихо, тъй тихо, че само устните й мърдат и само той успява да чуе: „Ти си моят принц…“

— Ти дойде.

— Да.

— Аз те виках.

— Знам.

— Ти си ме чула.

— Да.

— Обичам те.

— А аз съм омъжена.