Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (32)

30

— Побързай, злато мое! Иначе тълпата чисто и просто що ни погълне и няма да видим нищо.

Хелена е неспокойна. Стои пред вратата на спалнята на Дора и се притеснява. Не е, защото може би действително ще закъснеят за опакования мост Пон Ньоф. Не. Предвид състоянието на дъщеря й, това й е съвсем безразлично. Кристо е важен, събитие на века, със сигурност е така, ала Дора е всичко за нея. И тя не е добре, никак не е добре. Меко казано.

Дора седи на леглото си, вторачена в пустотата. Животът й е пуст. Светът е пуст. И безсмислен. И жесток. Излишен. Непотребен. Главата на Дора е пуста. Няма мисли. Всички те я напуснаха преди три дни. Няколко картини, ала никакви размисли. Никакви наблюдения или отражения. Чувства, не, чувства не бива да допуска. Това е съвсем съзнателен акт. Да не чувстваш нищо. При никакви обстоятелства. Забранено. Непрекъснато мигат червени предупредителни светлинки. Дора не знае дори дали диша. Вероятно диша. Тя поглежда гръдния си кош, да, повдига се, значи: има дишане. Но тя не го усеща. Чува майка си да говори. Значението на думите не достига до нея. Дора отсъства. От живота си, който вече го няма. Не иска даже да умре. Няма никакви желания и никаква воля. Да чака — това е единственото, което тя може да прави сега. Да чака животът да я намери отново. Това обаче може да продължи доста дълго, защото тя се е скрила добре.

Лука седи на дивана в хола, вторачен в пустотата. Животът му е пуст. Светът е пуст. И безсмислен. И жесток. Излишен. Непотребен. Главата на Лука е пуста. Няма мисли. Всички те го напуснаха преди три дни. Няколко картини, ала никакви размисли. Никакви наблюдения или отражения. Чувства, не, чувства не бива да допуска. Това е съвсем съзнателен акт. Да не чувстваш нищо. При никакви обстоятелства. Забранено. Непрекъснато мигат червени предупредителни светлинки. Лука не знае дори дали диша. Вероятно диша. Той поглежда гръдния си кош. Да, повдига се, значи: има дишане. Но той не го усеща. Не е броил. Щеше да си спомни, със сигурност. Но не е и нужно да изпада в несвяст. Лука и без това отсъства. От живота си, който вече го няма. Не иска даже да умре. Няма никакви желания и никаква воля. Да чака — това е единственото, което той може да нрави сега. Не да чака животът да го намери отново. Не, такова нещо вече няма да има. Свърши се. Няма го. Замина. Преди три дни отлетя. Отлетя животът. Той трябва да се откаже от живота и да намери покой. Такава беше сделката. Но може да мине известно време, докато наистина намери покоя. Той се е скрил добре. Или пък Лука.

— Лука, ела в леглото!

Значи все пак не се е скрил толкова добре!

Лука, естествено, не й отговаря. След малко Клара застава до него, слага ръка на рамото му.

— Ела в леглото, късно е.

Тя го знае. Всеки вече го знае.

Къде да отиде? Този проклет град! Всички ъгли са пълни с призраци.

Лука се надига бавно, без да поглежда жена си. Обува обувките си, оставени до дивана, взема портмонето си от масата, напуска къщата, безмълвно. Клара вика след него. Той затваря вратата зад себе си, тихо, даже предпазливо, и върви, и върви, привидно безцелно, все напред. Изневиделица пред него се появява, полюшваща се, лодката. Не е било безцелно. Ето, така човек се заблуждава. Той скача на борда. Отключва кабината и ляга на кушетката. Под нея, в едно чекмедже, има тениска, която не е нито негова, нито на баща му, нито на Ана. Бяла тениска с червено-син знак. Нещо китайско трябва да е. Тениска, която е ничия и която сега е в Макарска. Просто е тук, и така е добре, дори Лука да не я изважда. Не би го понесъл. Да помирише живота, който е вътре в плата. Това не би могъл. Да съзре картини, не, не бива. Но да бъде наблизо до живота — това трябва да направи. Да се накаже сам, в това Лука е истински майстор. Погледът му се плъзва из кабината, съзира кутията с боите и Лука за миг надава крясък. Грабва архивната кутия и понечва да я запрати в морето, ала тя се разпада в ръцете му и четки и бои и парцали и туби и буркани се озовават на пода. Сляп от гняв, той беснее из кабината и събира всяка част и изхвърля всички навън. Някои достигат до тихата нощна вода, други падат с тропот върху палубата. Край на живота. Вече няма да има рисуване. Той не го заслужава. Рисуването е подарък от живота. А той е мъртъв.

Потен и треперещ, Лука сяда на стъпалата на кабината и заплаква.