Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (15)

13

Онзи мъж от галерията се обади още на следващата сутрин. Няколко пъти. Дора го познава по настоятелния звън на телефона. Бързащ. Нетърпелив и необуздан. Само числа в главата. Но, не, не е справедливо, това не е вярно. И въпреки това Дора не вдига слушалката. Изобщо не отива до телефона, защото Лука е тук и тя има да върши по-важни неща. Тъкмо кара бърз курс по съзряване, казва усмихната Дора. Дора е щастлива. Няма да води телефонни разговори. Не сега. Най-добре — никога. Обаче тя знае, че това не е възможно. Значи все пак, някога, но само не сега веднага. И така, телефонът звъни през целия ден.

— Това мъжът от галерията ли е? — пита Лука.

— Може би. — Гласът й казва: Не искам да говоря за това.

Така минава денят след това.

В деня след деня след това, вече е „все някога“. Точно в 8,15 часа Дора сяда на дивана до телефона и набира номера, който от години знае наизуст. Това е идеалното време — между приготвянето за тръгване на работа и излизането от апартамента. Всичко е много добре обмислено. Звъни се. Дора е малко възбудена, никога досега не е правила подобно нещо. Звъни се. Няма време за големи речи. Нито за обяснения. Звъни се. Няма въпроси и отговори. Звъни се. Само една уговорка за среща. Звъни…

— Oui?

— Аз съм.

Мълчание.

— Дора.

— Знам.

— Може ли да се срещнем.

— Защо?

— Искам да ти кажа нещо.

— Не става ли по телефона?

— По-добре, не.

— Както кажеш.

— Става ли днес?

— Ама ти доста бързаш.

Мълчание.

— Е, добре.

— Аз ще дойда при теб.

— При мен?

— Или да се срещнем на гарата?

— На гарата ли?

— Ами тогава ти реши.

— Можем да се срещнем в „Ше Алфредо“.

— Аз не искам да ям.

— Тогава в клуб „Джаз“.

Мълчание. Сякаш тя обмисля.

— Не. Ще се срещнем в кафене „Бланш“.

— Никога не сме ходили там.

— Именно затова.

Мълчание.

— Разбирам.

— В пет часа?

— Много е рано, имам съвещание в четири.

— Добре, тогава в шест?

— D’accord.

— До скоро.

— До скоро.

На прага Дора и Лука се прегръщат демонстративно. Макар никой да не ги гледа. Той я целува по бузата, съвсем кротко. Очите й са големи, а челото й замислено. После те се целуват по устата и тя си тръгва. Отдалечаващият се гръб на Дора му казва ясно и отчетливо:

„Аз знам какво правя. Всичко ще се нареди.“

 

 

Андре вече седи на една маса в ъгъла. Не изглежда добре. На Дора й става болно, когато го вижда такъв.

Той се изправя. В първия миг й се усмихва, както винаги, дори самата й поява изглежда го прави щастлив. После изведнъж лицето му пребледнява и застива като маска. Той знае защо и двамата са тук. Естествено, че знае. В някакво кафене, в което се срещат за първи и вероятно за последен път. Преди да седне, Дора докосва нежно лицето му. Не, по-точно казано: тя понечва да го докосне. Но той се навежда малко назад и ръката й остава да виси във въздуха, без опора. Изоставена. Дора трябва да се справи сама. Няма как да го заобиколи.

— Андре, напускам те.

— Какво? — Не е заради изненадата от казаното, а директността и естествеността, с която тя го изрича. Точно те го карат едва ли не да подскочи.

— Напускам те.

— Защо?

— Така е честно.

— Спрямо кого?

— Спрямо теб. И мен.

— Но аз те обичам.

— Да, знам. — На Дора й е трудно да го гледа право в очите.

— И така, защо?

— И аз те харесвам.

— Ти ме харесваш?! Ти ме харесваш? — Той наистина говори твърде високо.

— Да. Ти го знаеш. — Толкова по-тих е гласът на Дора.

— А какво ще кажеш за любов? Обичаш ли ме?

— Не знам.

— След четири години не знаеш.

— Затова и трябва да се разделим.

Известно време Андре мълчи. Размишлява и я гледа ехидно. Сякаш не може съвсем да проумее нейната логика. Изведнъж лицето му засиява.

— Ти имаше една случайна среща, харесало ти е и сега си мислиш, че трябва да ме напуснеш. Но това не е вярно. На мен ми е все едно. Ще го понеса. Направих ти предложение за женитба, ако си спомняш. Завинаги и за вечни времена. На мен ми е безразлично. Аз те обичам.

— Завинаги и за вечни времена — Дора повтаря думите му механично, като в транс. После казва неочаквано високо: — А аз обичам друг.

— След една нощ?

Дора мълчи. Не иска да обяснява нищо.

— Господи! Вие жените сте толкова тъпи!! След една нощ?! Толкова ли добър беше? Какво толкова е направил? Фокуси ли?

Дора мълчи. Няма смисъл да казва нещо. Завинаги и за вечни времена. Само това е важно.

— Ти изобщо знаеш ли името му? Или нямахте време за такива банални неща?

— Лука. — Отговорът се изтръгва сякаш автоматически. Сякаш тя не би могла да го премълчи, да го отрече. Особено пък сега, когато го намери отново.

— Лука? Художникът? От изложбата? Той ли е? — учудва се Андре в първия миг, после обаче избухва в гръмък смях. — Естествено! Веднага с главния изпълнител!

— Той се казва Лука. — Дора е отнесена, усмивката й също е отнесена и замечтана. Тя се е потопила във вълните на Средиземно море. Ала Андре не вижда това. Никой не би могъл. Това е съвсем частно, закрито представление. Нещо като монолог.

— И ти го обичаш? Просто така, след една нощ? — Андре преглъща шумно, сякаш ще се удави в собствените си мисли. — Буквално казано, след една нощ?

— Не.

— А какво тогава?

— Цял живот.

Андре я гледа неразбиращо.

— Буквално казано. — И лицето на Дора заблестява като рокличките на състезателките по фигурно пързаляне.

А Андре замлъква.

— Моят Лука. — Най-сетне тя може да го погледне с чиста съвест. — Моят Лука.

Тя не може да скрие щастието в гласа си. То е по-мощно от старанието й да нарани Андре възможно най-малко или изобщо никак.

— „Мой“? Като „моя приказен принц“? — Той не успява да прозвучи толкова подигравателно, колкото би му се искало и колкото би било правилно. Защото удивлението му изглежда истинско.

— Да, mon prince charmant.