Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (6)

4

Лука е много развълнуван: това е първата му изложба. Наистина, само в училището, но на него му е все едно, въпреки всичко е първата му изложба. Госпожа Месмер, учителката му по рисуване, организира всичко. Тя отдели много време, разгледа картините му, многото му картини, които нямат почти нищо общо с учебния материал, сортираше ги, избираше някои, отделяше ги, пак ги вадеше, сваляше очилата от носа си, отдалечаваше картините от лицето си, оставяше ги, мълчеше. Най-сетне избра двайсет акварела и пет платна с маслени бои и ги отдели настрана. „Прекрасно“, това бе всичко, което тя каза, преди да затвори очи и да въздъхне дълбоко и прочувствено. „Прекрасно.“

В първата събота от последния месец на учебната година най-сетне всичко е готово. Присъства цялото основно училище, родителите, кметът, роднини, партийният ръководител, приятели. Пожела да дойде дори Анка, старата акушерка, с дебели стъкла на очилата и с бастун в ръка. „Ти все още си моето момче“, прошепва му тя, когато той идва да я поздрави. Има и един журналист от Сплит. Госпожа Месмер наистина се е погрижила за всичко. На Лука не му се налага изобщо да говори. Слава Богу. Трябва само да стои там и да се усмихва, ако иска. Госпожа Месмер го представя накратко, директорът, господин Мастилица, го хвали щедро, макар че не го бива много в говоренето, господин директора, той заеква и често си противоречи. Но никой не се смее, поне не шумно. Лицето му е червено и като надуто, горещо е и под мишниците му се виждат кръгли мокри петна. Той за пореден път подръпва вратовръзката си, сякаш не му достига въздух. После все пак приключва, след като пет пъти е казал „и в заключение“. Най-сетне хората могат да разгледат картините на Лука. Могат да обикалят и да гледат колкото пъти си поискат. Лука стои на малката сцена, където в празнични дни понякога се танцува и се декламира и се пее. Той вижда лицата на посетителите и може да чете по тях: „Прекрасно“, казват те. Госпожа Месмер минава от група на група и говори, обяснява, отговаря на въпроси. „Да, всичко това той е създал съвсем сам. Уникален. Талант, нямащ равен на себе си. Тези цветове. И още толкова млад. Да, разбира се, че могат да бъдат закупени. Това чувство. Да, и аз изпитвам същото. Привличат те магически. Една история. Да, и аз ги виждам. Толкова задълбочено. Да, много се гордеем с него. Аз винаги съм казвала…“

Лука е едва на петнайсет години, а хората вече искат да си го окачват в хола. Макар тези холове да се намират в малкото градче Макарска. Налага му се да се бори със себе си, за да не затвори очи. Да не спре да диша. И ето че всичко започва да се върти, едно, две, три, четири, пет…

Ана е до него и търси ръката му. Не казва нищо. Тя е на десет години. Но расте, дори и само с това, че стои до него. Сякаш иска да каже: „Моят брат.“ Или: „Стегни се, отвори очи, не трябва да прекаляваш.“ Ана се грижи за него.

И тази топла ръка е тъй заредена със спомени, че Лука наистина отваря очи и се принуждава да продължи да диша, и макар очите му да са пълни със сълзи и да парят, той не ги затваря пак, съвсем съзнателно, това е негово лично решение, първото от много време насам, от цяла вечност, така му се струва. Той стиска силно ръката на Ана, без да я пита нищо. „Няма защо“, казва тихо тя, без да го поглежда. А Лука има чувството, че тя е единственият човек на неговата планета. Единственият, който мълчи на неговия език.

На дванайсет години Дора е прекарала вече половината от досегашния си живот в тази чужда страна. Която вече съвсем не е чужда. Дора говори езика, който също не е толкова чужд вече, говори го като майчиния си език, може би и по-добре. Тя може да казва всичко, ритъмът е правилен, мелодията е вярна, тонът също.

Най-вече изражението на лицето. То е сто процента задължително. Naturellement. Тя е станала една от тях. Ah oui, bien sûr. Тя разказва на този нов език — за себе си, за семейството си, за баща си Иван, за неговата професия, която я е довела тук, mon papa est un architecte; за Хелена, майка й, която с ентусиазъм дойде тук с тях и която се радва на големия град, най-красивия град в света, Париж, най-вълнуващият, най-интересният, най-богатият на събития, град, в който тя може да разкаже на всекиго, че идва от Хърватия, не, не от Югославия; за баба си и дядо си, които също живеят в един голям град, но в друга страна, в тяхната родина, в град, който не е толкова голям и хубав; за новото жилище в центъра, до един парк, Parc Monceau, с един само загатнат и въпреки това прекрасен изглед към реката, от прозореца на нейната стая, която е много по-голяма от старата й стая, с многото нови мебели; за новите съседи, които са много мили и любезни и имат дъщеря, която е на същата възраст като нея и с която тя се разбира много добре, да, може дори да се каже, че е най-добрата й приятелка, защото с Жана, така се казва тя, може да се играе чудесно, може да й довериш абсолютно всичко. При нея тайните са на такова сигурно място, както са красивите сгради, които татко си измисля и които тя после може да разглежда, за да се фука, понеже е дъщеря на баща си! Тези сгради са сигурни като парите на татко (рисунките на татко са много търсени и много скъпи) — татковите пари в банката, може би дори по-сигурни, банките често са нападани от бандити, Жана и Дора четат за тези неща във вестника. Но те се чувстват напълно сигурни, понеже Жана има кученце, Папу, което ги придружава навсякъде и ги пази. Тримата заедно завладяха парка, извитите пътеки и поставените сякаш случайно статуи, малките египетски пирамиди и коринтските колони, между които играят на криеница, а понякога просто сядат под статуята на Мопасан или Шопен и говорят, шепнат, докато Папу лежи върху краката им и спи или се прави, че сякаш спи, защото винаги държи отворено лявото си око. Сякаш все пак се вслушва в думите им. Защото за своите любими филми и любими книги и любима музика Дора може да говори и на новия език, който тя впрочем много заобича, може да приказва много екзалтирано, понеже тя си остана същото открито, любопитно, неудържимо буйно момиче, каквото винаги е била. А в розовата градина в парка Дора вече изпълни на приятелката си стихове и много дълги поеми, а понякога портиерките — испанки, които си позволяват в парка по някоя заслужена или незаслужена пауза, ръкопляскат силно и искат още. Да, този език стана много важен за Дора, макар че отначало малко я уплаши.

Само за морето Дора мълчи твърдо и упорито. Морето познава само един език. Дора знае това. Усеща го. Би било измама да говори на този нов език за морето, вълните, скалата, чайките, гмуркането, чакълестия плаж, лодката, близалката, мидите, облаците. Това няма да означава нищо. Биха били само думи, празни думи, които всеки може да казва и които могат да принадлежат на всеки, а това би било непоносимо. Би означавало да се откаже от нещо, което само тя може да нарече свое собствено, само тя и никой друг. Във всеки случай никой, за когото тя иска да мисли. Може да мисли. Тя заключва тези думи в душата си и ги оставя да пътешестват там. И да чакат. Да дойде принцът и да ги освободи, думите, от тази кула без врати, където те заплашват, че ще умрат. Където въздухът много често става съвсем разреден и прозрачен.

А едно нещо тя напълно е забравила. На всякакъв език.