Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (29)

27

Августовското слънце гори по кожата, дори и на сянка. Дора пие втора чаша вода. Жадно, лакомо. Сякаш няма да има достатъчно за всички. Облечена е в лека бяла рокля. И е със слънчеви очила. И сламена шапка. Пълно оборудване. Насреща й седи Зоран. Неговите слънчеви очила са оставени до чашата с бира. Двамата се поглеждат. Този разговор няма да е лек. Става дума за човека, когото и двамата обичат повече от всичко.

— И така, какво искахте да ми кажете? — Дора съвсем не е сигурна в себе си, така, като се чува да го казва, но не трябва да се забравя: да се преструва, това е нейната професия.

— Аз те помня, когато беше съвсем малко момиче. Когато с Лука ходехте навсякъде и плавахте с лодката. Бяхте неразделни.

Категорично ясен случай на бащинска носталгия. Погледът му е плах и размит. Дора не успява да види кой знае какво в него, най-много едно малко момче и неговата още по-малка приятелка.

— За това ли искахте да говорите с мен? — Това беше задължително изречение.

— Не, естествено, че не. — Зоран отново я възприема истински. Усмихва се топло и обичливо. — Исках само да ти покажа, че знам за какво става дума тук и колко стара е вашата история. И че знам коя си ти. За моя син.

Погледът му се посвещава на бутилката бира, но той не пие.

— Лука разказа ли ти, че тогава ги напуснах? Просто изчезнах.

— Знам. Тоест, Лука ми каза, че ви е нямало няколко години.

Дора съвсем не е неподготвена. Въпреки това остава изненадана от чутото.

— Беше лошо, за всички. И за мен също, макар аз да бях онзи, който си отиде. Не намерих покой. Мислех, че съм длъжен към себе си и към децата, не на последно място, и към Антица, да бъда честен, да отстоявам чувствата си — продължава Зоран. Играе си с празната бирена бутилка, сякаш тя е животът му. Винаги става дума за всички или нищо. Или — или.

— Аз също смятам, че човек носи отговорност към самия себе си — казва Дора. Всъщност не й е до приказки. Усеща, че нещо тук не е наред. Като го слуша така, да, правилно е, или поне почти правилно, ала нещо не е наред. Иска й се да стане и да изчезне. Но остава на стола си.

— Нямаше полза, не доведе до нищо. За никого. Антица се самоуби, Лука напусна първо себе си, а после другите. Ана узря твърде рано, прекалено рано стана възрастен човек. Аз бях сам и самотен. Всичко щеше да стане другояче. Трябваше да се постарая повече. Човек винаги трябва да се напряга. Да не се отказва веднага.

Дора му отвръща тутакси:

— Щом като си заслужава усилията и мъките. Абсолютно вярно.

Тя изрича думите с апломб. С толкова страст, че Зоран се вглежда в очите й и кимва тъжно.

— Ако човек винаги знаеше всичко това с пълна точност! — Гласът му прозвучава почти отчаяно.

И изведнъж Дора разбира съвсем точно за какво става дума тук и какво трябва да каже тя.

— Лука и аз, ние заслужаваме всякакви усилия. Ние си принадлежим. — И с това е изречено всичко. Според Дора.

— Не ми се сърди, дете, но аз смятам, че всичко трябва да си остане така, както е. Ти си имаш своя живот, Лука — неговия. Всичко друго би било много сложно. — Зоран говори тихо, гласът му е приглушен, сякаш се срамува заради думите си. Малко, но все пак се срамува.

— Тук не става дума за просто или сложно. Става дума за две сродни души — отвръща Дора самоуверено и решително.

— Сродни души. Красиви думи. Има ли изобщо такива?

— Погледнете ни — Лука и мен. Ние сме отговорът на въпроса.

— Толкова е сложно. Мисля, че простото е по-добре… — Той прави пауза. — Не ми се сърди.

— Зоран, тук нищо не е просто и не би било просто, дори аз да изчезна. Тогава пък със сигурност няма да бъде просто. Тази жена го изнудва. Заплашва го, че никога повече няма да види дъщеря си. Сякаш тя би могла да му забрани, сякаш тя е човекът, който взема решенията. — Дора дъвче долната си устна, а очите й се присвиват, превръщат се в две едва видими цепки. Гневна е, озлобена. Готова е да се качи на барикадите. — Това достатъчно просто ли е за вас? Наистина ли искате синът ви да прекара живота си с такава жена?

Зоран не дава признаци, че ще отговори. Главата му е увесена, като след дълъг, напрегнат работен ден. Сякаш е имало многобройни дублирани резервации и му се е наложило да търси места в други хотели за десетки гости. Той се вкопчва ту в чашата, ту в бутилката бира. Без изобщо да пие.

Дора бавно се надига. Изведнъж става съвсем спокойна. Почти без да помръдва. Сякаш се е отказала или от един път всичко й е станало безразлично. Или пък сякаш е спечелила. Тя поглежда Зоран. Безучастно. Съвсем делово. Тя няма какво да губи. Затова може да си позволи да каже, че съжалява. И сетне тръгва. Напряко през терасата, после няколко стъпала надолу, към крайбрежната алея. Пред нея, под жаркото обедно слънце проблясва плажът Доня Лука. После тя поема направо, покрай жълтата къща, към фара. После наляво, по каменистия бряг. Към скалата.