Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (10)

8

Това е вечерта на Дора. Нейните цветя изпълват стаята почти до пръсване. Нейните приятели вдигат тост за нея. Би могло да е небето. Или нещо още по-добро. А утре следобед е първата й репетиция като професионална актриса. Първият й ангажимент. Корделия. Тя все още си мисли, че сънува. Корделия — първата й роля. Толкова е щастлива, пак й се плаче. Светът все пак се върти около нея, така, както тя винаги си го е представяла. Годината е 1984.

Андре е до нея. Андре винаги е близо до нея, четири години вече, а днес лицето му е зачервено от вълнение и възбуда. Непрестанно я целува и тя се усмихва, ала не го възприема напълно, защото днес е нейната вечер, днес тя успя да завърши, да, точно така, създаде го, изобрети го от нищото, а всички седяха неми и се взираха невярващо пред себе си, докато най-сетне не се изправи първият член на изпитната комисия и не започна да й ръкопляска. Тя чу и викове „браво“, остави се да я прегръщат, някакви хора й говореха нещо, но тя не беше тук, тя все още беше Антигона и цялата трепереше. После Жана я уви в тънък пуловер и я изведе на чист въздух и когато беше там навън, тя нищо не разбираше, главата й бе пълна с впечатления, които се бяха примесили със сол, и тя вдигна глава и погледна небето, по там нямаше нищо, беше вече късно, и беше лято, и не се виждаха облаци, затова пак се разрида, толкова тъжно й се видя това, небе без облаци, не биваше да го има, и тя хълцаше високо, а после дойде Андре и я прегърна и я нацелува и я върна вътре при компанията. Почти я отнесе на ръце. Като трофей.

— Нали няма пак да се разплачеш? Нали?

Дора тръсва шава, но неуверено. Главата й е пълна с гласове.

— Добре, защото имам да ти казвам нещо важно.

Дали и неговата глава е пълна с гласове?

— Може би с теб да се усамотим за малко?

Не, той не изглежда така. Един глас и безкрайни редици от числа — това е главата на Андре. И може би така е добре. Тя хлъцва като пияна. И ето че той вече я дърпа в другата стая и тя маха и се усмихва на хората, пресичащи пътя й. Татко — с една пълна и една празна чаша; мама — напоследък с червена коса; Марк, който в началото на вечерта й обеща да напише пиеса само за нея, и докато го казваше, я гледаше толкова настойчиво и сериозно, че коремът й се сви от неприятно чувство и тя неволно си помисли: „Истински късмет, че очите му не са зелени“; Антоан и жена му, които се смеят насреща й; една непозната старица, обърната с гръб към нея… И после тя вече е в съседната стая, където има едно тясно легло и стол, който някога изглеждаше много впечатляващ, и куп леки сака и копринени шалове: летните нощи в Париж могат да са много хладни, човек никога не знае.

— Дора, омъжи се за мен.

Андре наистина ли изкрещя, или на нея само й се струва? Той рядко крещи. Така, като се замисли, тя никога не го е чувала да крещи истински. Не. Никога досега.

— Стани моя жена!

И преди да продължи да мълчи спокойно, тя го пита „Защо?“ и в този миг няма по-грешна и по-неподходяща дума на света. Главата на Андре бавно, но неудържимо клюмва, и докато Дора, бореща се за помощ, търси успокояващи изречения при Антигона и Софокъл, Андре излиза от стаята. Не тича, дори не бърза и въпреки това Дора не може да го спре, нито да го достигне, макар да протяга ръка, сякаш той наистина е отдалечен на столетия от нея. Ала тя не е съвсем сигурна в това. Не и тази вечер, в която всичко изглежда възможно и всичко е отворено и предстои, и всичко едва сега започва истински.

Тя поглежда през прозореца. Все още няма облаци. Тя няма да му го прости — на небето или на Андре, не е ясно на кого. Абсолютно сигурна е.

Лука се опитва да се промъкне навън, защото не иска да буди жената. Не знае името й, ала му е все едно. Точно както вчера и завчера и вечерта преди това и така нататък, вече от години. Мая, Ивана, Анита, Ася, Вера, Бранка… Гъста гора от имена, които представляват само едно женско тяло и рядко пораждат желанието за втора среща. Като пакетче с желатинови мечета. Макар цветът невинаги да е един и същ, и вкусът да е друг, няма значение. И освен това той не обича желатинови мечета!

Лука внимателно обува панталона си, ризата изобщо не закопчава, бърза. За щастие, е лято, нямаш толкова дрехи на гърба си: бързо се събличаш и обличаш. А жената — още по-бързо. Достатъчно е да й вдигнеш полата. Лука се ухилва. Отива в банята и се опитва да вдига колкото се може по-малко шум, докато пикае. Огледалото над мивката не е особено благосклонно към него: черната му коса е наистина твърде дълга, а очите му са все още зелени, но целите зачервени и уморени. Но пък му беше готино. Здрасти и чао! Макар че тази снощната хич не беше зле, може би си струва да научи името й, телефона, изобщо нещо за нея. Лука пак се ухилва. Е, все едно. Нищо няма значение. Излиза от банята и от апартамента и с леки стъпки слиза по стълбите.

Нощта вече не е тъй черна. Изведнъж го обзема някакъв нетърпелив копнеж, неспокойствие. Днес ще замине за Макарска. У дома.

Телефонът звъни. Дора е смело момиче. Майка й винаги го е казвала. Смело и решително, казано чисто и просто. Затова тя веднага вдига слушалката.

— Oui?

— Аз съм.

Ясно, че кой друг!

— Андре.

Е и?

Дълго мълчание.

— Дора, още ли си там?

— Да.

— Искам да говоря с теб.

Няма проблем.

— Може ли да дойда при теб?

Ще ти се!

— Връзката нещо прекъсва. Дора, там ли си?

— Да.

— Ами… може ли да дойда сега?

— D’accord.

— Идвам веднага. И, Дора…

— Какво?

— Нищо. След малко съм при теб.

Дора оставя слушалката. Часът е 9,52. Още е много рано. От прозореца на малкия апартамент на Рю дьо Медичи погледът на Дора се спира върху Люксембургската градина и тя вдишва дълбоко и издишва. Обича това жилище и парка с неговия куклен театър, където ходи толкова често, че вече знае наизуст всички пиеси и роли, тя обича цялата околност, където всичко важно за нея се намира наблизо. Винаги е искала да живее тук и баща й осигури тази възможност, дава й пари за половината наем, но Дора е сигурна, че това вече няма да е възможно, сега, когато тя наистина започва работа и да печели пари. Тя се усмихва. Ранната утрин е приятна. Дора се чувства добре. И посещението на Андре не може с нещо да го промени.

Автобусът завива и Лука вижда пред себе си града. Още около петнайсет минути и той ще е там. Не си е идвал от месеци. Морето. Липсва му морето. До болка. Диша се по-леко, когато морето е наблизо. Още колко дълго може той да изтърпи това отсъствие? А с изложбата в Париж през октомври ще стане още по-трудно. Но той ще се махне от Загреб. Това е вече нещо като решение. Не че той е силен в тази област, не. Ала това тук, то е решение. Защото всъщност не е никакво решение, а е необходимост. Липса на алтернатива. Усещането е като за ситуация, в която той няма избор. И това му харесва. Макарска е неговият дом. Винаги е бил. Където всичко се събира. И има смисъл. И значение. И морето. И дума да не става, че той ще остане по-дълго в Париж след изложбата, нито за миг. Кристиан сигурно ще се опита да го придума, да, но няма да има никакъв шанс. Париж е гениален, неповторим за всеки художник, няма спор по въпроса. Такава възможност рядко се удава на човек. И той е развълнуван и възбуден, вече е приготвил почти всичко, а кой знае, сега може и да добави няколко нови картини. Наистина има голямо желание да рисува. Може би, защото всичко се изясни така добре. И изглежда, така изведнъж. Или това е само умората, недостигът на сън? Не. Не може да бъде.

Лука се отпуска назад в седалката си и затваря очи. Не си струва да заспива, след малко пристига. Може да си наеме малко ателие. Трябва да има сигурно десетки необитаеми тавани, които чакат точно него. И жени има навсякъде. Че кой може да устои на такъв известен млад художник! Всичко се подрежда. След изложбата в Париж той ще се оттегли край морето.

Влизат в града. И Лука би могъл да види гарата, ако беше с отворени очи. И Клара.

— Съжалявам, разбирам, моментът беше напълно неподходящ, знам, не знам защо направих това, трябва да ми повярваш, просто трябва да ми вярваш…

Дора е изненадана, но не иска да го покаже, защото самата тя все още не знае какво иска да прави и какво е отношението й към Андре. От вчера насам не се е случило кой знае какво, ала тя размишлява много. Не, изобщо не е размишлявала. Просто го знаеше. Че има и други неща и хора. Мъже. И че има неща, които не можеш да изтриеш в мислите си, и погледи и изражения на лицето, които остават запечатани и те преследват и никога не те оставят на мира, и тогава всичко свършва, и ти се питаш какво се е случило, въпреки че много ясно си усетила всичко. Така би могло да стане, ако тя го допусне. И след малко Дора така или иначе трябва да тръгва за репетиция. Сега тя е професионална актриса и има задължения и срокове и трябва да разучава една фантастична роля, и няма да се оставя да я разсейват, не бива да го прави, сега, когато е в началото и все пак е насред работата и вече има успех и главата й умее много добре да борави с всички тези гласове и вече не се страхува, така, както майка й винаги е казвала за нея. Тя е едва на двайсет и две години, може да прави и струва каквото си иска, и да се омъжи, когато и за когото си иска. Или пък не. Всичко е отворено пред нея и тя иска да се движи свободно и не иска да я преследват. Андре е мил и симпатичен, и тя си го обича, със сигурност, някак си, обаче не както трябва, и какво значение има, че ходят от четири години, винаги всичко е възможно, животът е пълен с изненади…

— Клара?!

Клара кима и се усмихва плахо, сякаш се радва, че Лука я е познал. Понеже косата й е по-светла и в тяло е много по-слаба, и изглежда по-възрастна от двайсет и осем, сякаш е прекарала тежък период. Сякаш е боледувала. По-дълго време.

Но Лука, естествено, би я познал навсякъде: та нали тя беше бременна от него, а той не искаше детето. И тя направи това, което той искаше, без да беше нужно той да й казва каквото и да било. А после той се махна. Изчезна. Не се обади повече, напусна я, без да каже нито дума. Напусна себе си и всичко, срамуваше се и се презираше, ала това не промени нищо в нищото. Той си тръгна. А после и тя се махна, върна се в Макарска, на мястото, което е нейният дом и неговият също — странно, че се запознаха едва в Загреб, този факт винаги го е занимавал, сякаш собствените им корени по-скоро ги разделят, отколкото свързват — и сега той е тук, а тя стои пред него, сякаш не е имало нищо, и какво изобщо прави тя на гарата, и откъде е знаела, че той ще си дойде и кога?

— Какво казваш, Дорице?

Андре произнася „Дорице“ точно както майка й винаги го изговаряше преди, когато Дора беше още дете, а и сега го прави понякога, особено когато иска нещо от Дора. Тя обаче няма представа, за какво говореше Андре и какво очаква сега от нея. Затова се усмихва срамежливо и тъкмо се наканва да попита, когато Андре я прегръща бурно и прошепва в косата й „Je t’aime, je t’aime.“ Сякаш че нещо е решено. Докато тя е отсъствала.

— Ана ми издаде, че си идваш днес.

И тя пак се усмихва.

А Лука изведнъж е толкова неописуемо уморен, че успява само да се усмихне в отговор, само за мъничко и едва-едва, но все пак. Копнее за леглото си, за един добър, здрав сън. Иска да е сам. Изважда чантата си от багажното отделение на вонящия автобус и тръгва. Клара върви до него, и дясната й ръка, която е гола — лято е, — от време на време погалва неговата, която не е толкова разголена, но все пак. И така двамата крачат един до друг, сякаш са заедно, сякаш си принадлежат, макар да не са се виждали с години. И тези години на раздяла са много повече от прекараните заедно преди това.

Чантата на Лука е стара, тъмносиня и вече е преживяла много пътувания с автобус, обаче Лука не се срамува заради нея и не я крие в найлонова торба. Никога по не иска да му се налага да крие нещо.

Дланта на Клара докосва неговата ръка, и изведнъж — ето го и него. Просто така, без неговата воля. Миналото. Което той смяташе за приключено.