Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (2)

Пролог

— Трудно е за вярване.

— Кое?

— Че съм тук.

— Защо?

— След толкова много години.

— Хубаво е.

— То е, като да се върнеш от дълго пътешествие и да спиш пак в собственото си легло.

— Знам.

— Като да преоткриеш вкус от детството си.

— Кръгла бяла близалка.

— С фигурка по средата.

— И цветна по края.

Водопад от спомени. Малка хотелска стая в лятната жега. Пинии, даряващи спасителната сянка. Твърде много светлина. Когато имаш тайни. Когато искаш да не те безпокоят. Когато всеки друг човек ти идва в повече. Кога то се справяш по-добре в здрача. Когато, лежейки в леглото, можеш да докоснеш всеки ъгъл на тавана.

— Тук почти нищо не се е променило.

— Мислиш ли?

— Ти все още си пред очите ми.

— Но без побелели коси и без бастун.

— Как си?

— Кошмарите вече се връщат много рядко.

— Това е добре.

— Да.

— Защо се усмихваш?

— И ти все още си пред моите очи.

Красива млада жена. Във фоайето. В тясна тъмносиня рокля. Ниски бели сандали. Два големи куфара. Бяла ръчна чанта. Пръстите обсипани с пръстени. Дълга къдрава коса. Немирна. В очите. Тя постоянно духа кичурите от лицето си. Синьо-бели обеци. Тясно лице. Пълни устни. Широк нос. Големи тъмни очи. Нетърпеливи ръце. Елегантен часовник на китката.

— Забравих за работата си.

— Кога?

— Когато ти влезе във фоайето.

— Кога?

— Тогава. Помниш ли?

— Не е нужно да си спомням.

— Да те видя, това е…

— … като мечта, като сън.

— … като Коледа.

— И Великден.

— И рожден ден.

— И първа пролет.

— Всичко заедно.

Телата им едно до друго. Потни. Морни. Гладни. Ненаситни. Щастливи. Върху мокрия чаршаф. Ръката върху корема. Нокътят впит в рамото. Устата върху гърдите. Кракът преметнат през ханша. Неговите зелени очи.

— Мислеше ли си за мен?

— Колко пъти, любима моя, слепешката те любех, и сляп бе споменът, без да познавам погледа ти, без да те гледам.

— Едва не забравих.

— Кое?

— Твоят Неруда.

— Аз си представях…

— Какво?

— Животът с теб.

— Завинаги и за вечни времена.

— И?

— Беше пълен с чудеса.

Мъничката хотелска стая. Като един цял свят. Като цял един живот. Безграничен. Безкраен. Несвършващ. Като глъбините на океаните. Неизследван. Тайнствен. Страховит. Неустоим. Запленяващ. Като броя на звездите. Непознат. Плашещ. Неразрушим. Безсмъртен.

— Как е дъщеря ти?

— Имам две.

— Поздравления.

— Благодаря.

— Аз ти благодаря.

— Защо?

— Просто така.

— Защо?

— Забрави го.

— Не искам да забравям.

— Щом казваш.

— Ти имаш ли деца?

— Един син.

— На колко години е?

— Седемнайсет.

— Седемнайсет.

— Да.

— Питам се…

— Какво?

— Един син, значи.

— Да.

— Аз…

… те обичам само теб винаги теб през целия си живот ти си моят въздух моят пулс ти си безкрайно в мен морето, което виждам си ти рибите, които ловя ти си ги примамила в моята мрежа ти си моят ден и моята нощ и асфалтът под обувките ми и вратовръзката на шията ми и кожата по тялото ми и костите под кожата ми и моята лодка и моята закуска и моето вино и моите приятели и моето сутрешно кафе и моите картини и моите картини и моята жена в сърцето ми и моята жена и моя жена моя жена моя жена…

— Аз ще си тръгвам.

— Моля те, недей.

— Защо не?

— Подло е.

— Кое?

— Да дойдеш и после да си тръгнеш.

— Нямам избор.

— Човек винаги има избор.

— Точно ти го казваш.

— Проявих слабост.

— Да, така е.

— Така и не успях да го преодолея.

— Липса на късмет.

— Не престанах да те обичам.

— Вярвам ти.

— Искам да останеш.

— Твърде късно е.

— Обичал ли се в някой някога така, както ние?

Имало едно време един малък хотел край морето, закътан сред пинии на завет от северния вятър. Южната му стена дори зиме имала вкус на сол и жега. Високите прозорци и вратите на балконите отразявали вълните. Морето, подобно на нощен небосвод, обсипан със звезди, прегръщало малкия чакълест плаж под хотела. Където започнало всичко. И ако не са умрели, те все още си живеят там. Където всичко трябваше да свърши.

— Я виж облаците!

— Помниш ли?

— А ти?