Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (28)

26

Лука стои пред отворения хладилник и се опитва да охлади тялото си и да си достави малко свеж, годен за дишане въздух. А още няма дори шест часа сутринта! Денят ще бъде екстремно горещ.

В къщата е още тихо, макар той да не вярва, че някой спи, не и при тази жега. Лука вади мляко от хладилника и го затваря. Тъкмо понечва да седне на масата, когато съзира Клара в рамката на кухненската врата. Тя само стои там и го гледа, кой знае откога. Лука се опитва да се усмихне, но нещо не му се удава както трябва, някак разкривено е. Изрича „добро утро“, обаче Клара продължава да го гледа. Лука решава да се откаже от масата, изведнъж се разбързва и пие млякото направо от кутията. Прав. Става му добре. Охлажда отвътре. И той вече прави първата крачка към вратата.

— Седни, Лука.

Гласът на Клара е напълно събуден, сякаш изобщо не е спала. Лука няма как да знае. Вече месеци наред той спи на дивана в хола, откакто Клара и бебето си дойдоха у дома.

— Тръгвам веднага, в шест трябва да съм в хотела.

— Седни, важно е.

И Лука изведнъж усеща пак непоносимата жега и се изпотява, и знае, че ще се наложи да сменя ризата си.

— Непременно ли трябва да е сега?

— Сякаш ще имаш някога време, по-късно или изобщо някога!

Лука не отговаря. Тя е права. Той никога няма да има време. Така, както беше през последните месеци: постоянно в бягство. Може би наистина е дошло времето дп престане с това и да разчисти всичко.

— Добре, тук. — Той сяда на кухненската маса. — Сега съм тук.

Клара приближава и сяда срещу него. Лука отдавна не е виждал лицето й толкова отблизо. Тя е уморена и изтощена и нещастна, а в очите й няма много живот. Гледката му причинява болка. Няма да я понася твърде дълго.

— Какво става тук? — Гласът на Клара трепери.

— В какъв смисъл? — отвръща Лука. Знае колко тъп и нараняващ е този въпрос, даже е обиден, но трябва за начало да събере малко смелост.

— Лука, хората приказват. В този град нищо не може да се скрие задълго.

— Знам. — Той поема дълбоко въздух и издишва шумно. Клара заплаква безшумно и това е сигнал за Лука. Сега или никога: — Обичам я, тя е всичко за мен. Познавам я цял живот, откакто се помня. Шестнайсет години бяхме разделени, а после случайно се срещнахме в Париж, и това е. Обичам я.

И изведнъж му става по-леко да диша, дробовете му са пълни с кислород, би могъл да се издигне над земята. Кошмарът приключи. Най-накрая. Той успя. Измъкна се. Каза го. Необратимо. И той се усмихва и чувства как лицето му се прояснява. Изпълнено с гордост. „Обичам я.“

— Ами аз?! Ами Катя? — Клара говори и плаче. Почти шепне.

— Клара, ти знаеш защо се оженихме. Знаеш, че ставаше въпрос само за детето, иначе…

На Лука му е трудно да го каже. Той няма нищо против Клара, всъщност всичко е по негова вина. Той пак започна връзка с нея, макар да не го искаше. Вярно, че тя винаги бе на негово разположение, чакаше го, така е, обаче той имаше избор, никой не го е насилвал. Не се замисли за нищо. Тя просто беше там и беше отзивчива и приемаше и търпеше всичко, никога нищо не каза и не попита, никога не се оплака. Просто беше там. По дяволите! А на него му беше абсолютно все тая дали е Клара, или някоя друга. И сега са женени, а той отново намери Дора. И детето се роди, неговото дете. Неговата дъщеря. Катя. Да, тя се казва Катя.

И той изведнъж става, излиза бързо от кухнята и почти изтичва в голямата спалня, където е креватчето на детето. Въпреки жегата дъщеря му спи, с отворена уста. Катя. Юмручетата й постоянно потрепват, сякаш тя се бори с дух. Катя. Неговата дъщеря. Той се навежда над креватчето и внимателно поставя показалеца си върху червената й бузка. За секунда тя затаява дъх, сякаш е изненадана, после продължава спокойния си сън.

Лука усеща нечия ръка върху гърба си. Зад него стои Клара.

— Погледни я, нашата дъщеря. Твоята дъщеря. Тя не заслужава ли, не си ли струва да има истинско семейство?

Това не е въпрос, на който може да се отговори. Или трябва да се отговори. Лука разглежда миниатюрното личице. Нищо тук не е както трябва. Най-малкото пък семейството, за което говори Клара.

— Можеш ли да си представиш да не я виждаш, да не прекарваш всеки ден с нея, да не я държиш в ръце…

Гърбът на Лука се схваща. Отново се изпотява. Преди още да е разбрал, той усеща какво се случва точно в този момент. Макар все още да не е държал Катя в ръце. Да не е прекарвал никакво време с нея. И е бил много лош баща. В този момент той намразва Катя. От този миг насетне тя е виновната.

Без да каже нито дума, Лука излиза от стаята и от къщата. От живота си. Без да е сменил ризата си.