Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (24)

22

— Какво правиш тук? Ти не застъпваш ли чак следобед?

Лука минава покрай рецепцията и не казва нищо, само махва с ръка, без да се усмихне. Странно, мисли си неговият приятел и колега от сутрешната смяна и отново се заема със списъка на гостите.

Лука почуква на вратата на Дора и тя отваря почти едновременно, сякаш вече го е очаквала. Което си е истината. Прегръщат се. Целуват се.

— Момиче е.

И едва сега той успява да се усмихне. Вглежда се в очите й, и те заплакват, и добре знаят, че всичко, независимо какво, е по-добре, отколкото да са разделени.

 

 

След като са се любили, се отпускат кротко в леглото. Сега вече могат да си говорят и да обсъждат. Да обясняват и да изясняват. Да държат. Да не пускат.

— Как са те?

— Не знам.

— Какво?! Не знаеш?

— Тръгнах си веднага.

Дора тутакси се замисля какво означава това. Дали означава нещо.

— Но това е твоята дъщеря. И твоята жена.

— Знам. Знам. Никога не ми е било по-ясно, отколкото в този момент. Повярвай ми. Не ме оставят да го забравя.

— Преди термина е, нали?

— Да.

Двамата се замислят.

— Смяташ ли, че има нещо общо с нас?

— В какъв смисъл?

— Че е някакъв знак?

— Що за знак? За какво?

— Нямам представа. Просто се питам.

Те се опитват да разберат.

— Тя знае ли…

— Какво?

— Че ме има мен? — Колко скромна е станала! Сякаш тя е едно просто съществувание. Без съдържание. Без значение.

— Не — казва той, но не е съвсем сигурен. — Във всеки случай, не от мен.

— Че от кого другиго би могла да научи? Ти на кого си разказвал за Париж?

— На никого. Нямах време. Нито възможност. Всичко стана толкова бързо…

— Тя не ти ли зададе въпроси?

— Не.

— Не попита защо си останал толкова дълго в Париж? — Не.

— Що за жена е това!

Дора се вбесява. Тя не обича да бъде игнорирана. Не току-така е станала актриса.

— Това не я е засягало. Тя го знаеше.

Двамата мълчат. Не знаят сега накъде. А утринта е прекрасна.

— Гладна съм.

 

 

Салонът за закуска е пуст. Масите са разтребени. Лука поръчва в кухнята закуска. Готвачката го познава. Келнерката го познава. Всеки в този хотел го познава: той не само е синът на директора, но също е и прочут художник, а хората край морето са като слонове — никога нищо не забравят. И всички гледат Дора любопитно и пренебрежително.

Сядат на терасата към морето. Тихо е. През май няма вилнеещи край басейна деца. Само старци, които просто искат да се насладят на топлината на юга. По цял ден се разхождат или ходят на излети, или седят край морето и се чувстват щастливи. Особено когато пишат картички на приятелите у дома.

Хранят се мълчаливо. Лука не е гладен, но въпреки това яде. Погледите им постоянно се срещат. И непрекъснато се докосват.

И не забелязват, че вещите погледи на персонала също тъй постоянно се споглеждат. И всичко им е ясно. Лицата на влюбените не могат да пазят тайни. Те са разтворена книга. И вече започват да приказват. Да шушукат. Да разпространяват отговори, които не са такива.

Когато опразват чиниите, двамата стават. Лука хваща ръката на Дора.

— Да изчезваме оттук.

 

 

Долу на скалата се чува само плясъкът на морето.

Дора и Лука лежат върху затоплящия се камък и краката им се плацикат във водата.

— Имам сто въпроса. Поне сто.

— Давай.

— Първо обаче бих искала да чуя нещо от Неруда.

Лука мълчи.

— Или си го забравил?

— Да не бъда, означава може би да бъда без теб — отговаря бързо той. Не я поглежда. Наблюдава чайките, беснеещи из безкрайните небесни висини. — Когато нощем всички спят или са по стаите си, или когато съм сам в хотела, тогава го изваждам от чекмеджето и чета, на глас, и си представям, че ти си тук и ме слушаш, и това така ме раздрусва, че ме обзема страх да не загубя съзнание. Без теб няма нищо. Да не бъда, означава да бъда без теб. Без никакви „когато“ и „ако“ и „но“.

Дора също наблюдава беснеещите чайки из безкрайните небесни висини. Така е раздрусана, че се страхува да не загуби съзнание. Всъщност, това не е съвсем вярно. Но тя просто обича да споделя всичко с Лука. Абсолютно всичко.

 

 

— А ти всъщност какво правиш в хотела? Откога работиш там? Никога не си го споменавал.

Главата на Дора е върху неговия корем.

— Откакто знам, че ще ставам баща.

— Ами рисуването? Имаш ли време за него?

— Откакто се върнах от Париж, не съм рисувал. Дори не съм си разопаковал нещата.

Ръката на Лука е полегнала върху корема на Дора. Той усеща топлината на тялото й и всичко изглежда другояче. Възможно. С изходи. Сякаш скоро ще може отново да отиде да играе безгрижно с приятелите си. Пясъчни дворци, които не са такива.

— Това е престъпление! Та ти си художник. Творец. — Иде й да заплаче, така безмерно тъжно й се струва това. Да се откажеш от самия себе си, а после какво?! Какво ще остане след това?

— Знам. Но няма значение. Сега трябва да изхранвам семейство.

— Това е… това е… — Има състояния, които не могат да се опишат с думи.

Дора става и започва да крачи насам-натам по скалата. Лука я наблюдава обезпокоен. Погледът й се е впил в каменния под, сякаш търси мъртви раци.

— Не можеш да постъпваш така, ти трябва да рисуваш, непременно трябва да рисуваш. Моля те! — Тя спира пред него.

— Не плачи, моля те, не плачи!

— Не плача.

— Напротив. Очите ти са целите зачервени и влажни, блестят.

— Знаеш, че аз никога не плача!

Дора е бясна, говори все по-силно и става все по-буйна. Налага се Лука да стане и да я прегърне и да й шепне нежно в разрошената коса, да я успокоява.

— Аз винаги ще рисувам.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Обещаното си е обещано и не се отмяташ.

— Точно така — засмива се той високо и вдига в дланите си лицето й, за да погледне в очите й. — Сега, когато ти си тук.

— Трябва да се прибереш у вас. Трябва да отидеш в болницата и да видиш дъщеря си — казва тя и очите й тутакси пак се зачервяват и насълзяват, а гласът й става неуверен, и Лука пак трябва да я притисне към себе си.

— Трябва да видиш дъщеря си.

— Ще го направя.

— Твоята дъщеря.

— Дора.

— Трудно ми е да си представя, че твоята дъщеря не е и моя дъщеря.

Чуват звъна на обедните камбани. Толкова тържествено. Сякаш ще оповестяват нещо важно.