Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (25)

23

Лука се прибира у дома. След един час трябва да бъде пак в хотела, този път, за да работи. Но Дора ще е там. Значи, дума да не става за работа! Животът е по-добър от закуска сред природата, смесица от „Червената шамандура“ и лукс, покой, чувственост. Самата мисъл, да рисува отново, изпълва главата му с картини.

Зоран спи на дивана в хола. Лука установява, че не е спал повече от трийсет часа. Може би заради това се чувства като пиян. Или защото Дора е тук. Или защото му се е родила дъщеря. Или пък защото животът му е преобърнат с главата надолу и всичко заплашва да се срути и да падне в морето. Неудържимо. Той влиза под душа. Горещите водни капки са като балсам за кожата му. Затваря очи и му се завива свят от мисли и чувства. След двайсет минути водата постепенно изстива, той я спира и се подсушава. Оставя косата си мокра и несресана. Облича се и тихо излиза от къщата. Понеже Зоран все още спи. И той вече не е в първа младост, мисли си Лука и от тази мисъл му става болно.

Болницата е отдалечена. Петнайсет минути път пеша. Той крачи бързо. Няма много време. В два часа трябва да е в хотела. Старае се да не мисли за Клара, за това, което ще й каже. За това, което тя ще му каже. Което тя ще очаква от него. Това го стъписва и той се спира насред пътя, на площад „Качич“, иска му се да побегне, но се насилва да продължи. В болницата е приятно прохладно. С неочаквана решителност той закрачва към стаята, където предишната нощ научи, че е станал баща. Не чука, влиза вътре, сякаш е у дома си.

И ето я и нея. Клара. Тя спи и Лука й е благодарен за това. До нейното легло стои малко креватче, по-скоро стъклена кутия и там вътре нещо помръдва. Лука съзира невъобразимо тънки ръчички, миниатюрни длани и ходила, и всичко се движи безцелно потрепващо. Лука се примъква по-наблизо, в никакъв случай не иска да събуди Клара.

И ето я и нея. Неговата дъщеря. Той я разглежда. Иска да види всичко наведнъж, макар че всъщност не се вижда нищо. Той изучава лицето й. Всичко е кръгло и меко и безизразно. Устата мърда, а клепачите примигват. И това е всичко. Значи това е съществото, което обърка живота му. Което му отне рисуването и Дора. Той обаче не може да го мрази. Но не може и да го обича. Наблюдава го и си представя, че то е негова дъщеря от Дора. Представя си, че я е искал и й се е радвал и я е очаквал с копнеж. И си представя, че е женен за Дора и че тя е родила това дете и че тя спи сега в това легло…

— Прекрасна е, нали?

Лука се дръпва уплашено крачка назад, сякаш е направил нещо забранено.

— Толкова съм щастлива — казва тихо Клара, а Лука не може да си наложи да я погледне. Чувства се ужасно мизерно. В душата му ясно и отчетливо се обажда чувство на вина, не може да заглуши и угризенията на съвестта.

— Как си? — Тя пита него. Сякаш той е прекарал часове наред в родилната зала, за да роди дъщеря им.

От толкова житейска несправедливост му призлява.

— Ти как си? Тежко ли беше? — Той не познава собствения си глас.

— Всичко мина вече. И ние сме добре. Нали?

Лука я поглежда. Очите й са пълни с въпроси, които тя никога няма да му зададе, защото се бои от отговорите. Тя му подава ръка. Той се поколебава само за един кратичък миг, но тя го забелязва и усмивката й тутакси изчезва. Погледът й става съвсем тъмен. Поставя длан върху главата на бебето си.

— Ти би искал да имаш син, нали?

И когато му става ясно, че тя нищо не разбира и нищо не подозира, той осъзнава, че няма смисъл. Затова й разказва всичко, казва й всичко, изповядва се, там, където няма какво да изповядва, моли я за прошка, обещава й много, още веднъж, дори поплаква малко, описва й неописуемото, своите чувства, мислите си, признава, че иска непременно да рисува отново, защото това е той, той не може да работи на рецепцията в хотел, та той е творец, пръстите му трябва да са омазани с бои, за да може да се нарече такъв, той говори неспирно и страстно и скоро всякакво чувство за вина е забравено, и той й се разкрива без никакви задръжки, така, както не го е правил никога, през всичките години на познанството им и на връзката им, и той изпитва облекчение, той…

Лука гледа Клара — безмълвно и отсъстващо, поглежда детето в креватчето — бегло и унило. Устата му не се е помръдвала. От гърлото му не е излязъл нито звук. Той стене вътрешно. Изпълнен със самопрезрение.

— Трябва да тръгвам.

И той изчезва. Побягва. По-скоро като страхливец, отколкото като принц.