Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (40)

38

— Тя се нуждае от нов бъбрек. И то много скоро. Не е трябвало да забременява втори път — казва лекарят дистанцирано и безучастно на събралата се фамилия. Всички са тук, дори Лука, който обикновено обича да пропуска ходенето по болници.

Ана също е тук и говори с лекаря на онзи неразбираем език, който има смисъл само за посветените. Зоран и Мая играят шах. Мая печели. Тя е най-умната в семейството, сякаш е дошла на този свят предварително помъдряла и остаряла. Андрия, мъжът на Катя, стои до лекаря и Ана и ги следва на всяка крачка, без да разбира нищо, но е там, държи всичко под контрол, нищо лошо не може да се случи. Клара седи на твърдия болничен стол и се взира в нищото. Лука стои до прозореца и си мисли за нощта, в която се роди Катя. И вече знае какво трябва да направи. Бавно, влачейки крака си, той отива при лекарите и прави предложението.

— Добре. Естествено, това е най-доброто решение. Само трябва да се уверим, че вашият бъбрек ще бъде приет от пациентката.

— И защо да не го приеме?! Та аз съм неин баща! — възкликва Лука. За него това е смешно и възмутително.

— Естествено. Въпреки това трябва първо да направим няколко теста.

Лука понечва да протестира пак, но Ана го хваща за ръката и го дръпва настрана. Всичко е наред, Лука, всичко е наред, прошепва му тя. Отвежда го при Зоран и Мая, и Лука сяда при тях и млъква. Зоран изкривява уста в знак на съчувствие. Лука слага длан върху тавата на Мая.

Тя го поглежда учудено и малко недоверчиво, както винаги. „Всичко ще бъде наред, хмм“, отвръща тя и продължава да мисли над следващия си ход. Андрия сяда до Лука. Лука му се усмихва и кимва, сякаш иска да каже: „Да, знам, трудно е, но всичко ще мине добре.“ Андрия го поглежда и в младежките му очи Лука прочита страх и гняв, и безпомощност, в тези очи, които все още не са познали нещастие и скръб, нито провали.

— Къде са децата?

— При майка ми.

— Добре.

Следва дълго мълчание, изпълнено с несигурност. Чува се само плъзгането на шахматните фигурки върху дървената дъска. Годината е 2008.

 

 

— Мамо, как ти се вижда?

— Чудесна е! Може би малко твърде тъмна и страховита. Сам ли я нарисува, или я прекопира от книга?

— Сам я нарисувах, естествено!

— Изглежда толкова истинска, тъй жива, сякаш всеки миг ще нападне и ще захапе, фантастично!

— Да, нали! Това е фосил на акула, хетипристис елонгатус. Живее в Индоокеанския пасифик и в Индийския океан, чак до Червено море. Не е много голяма, най-много метър и четирийсет. Господин Дьоми ще бъде доволен от реферата ми, как мислиш?

— Ти имаш голям талант, сине. Може би трябва да се опиташ да рисуваш живопис.

— Може би.

 

 

— Тате, защо си дошъл пеша в такова време? Андрия можеше да те вземе с колата — упреква го Катя и избърсва дъждовните капки от лицето на Лука.

Лука я оставя да го прави, той обича нейното докосване върху кожата си. Става му добре. Никой вече не го докосва, от години. Откакто престана да изчезва от кръчмите за по няколко часа с повече или по-малко познати жени. Човек може да преживее и без секс. Но той се чувства остарял и употребен и изсмукан, макар да е едва на четирийсет и девет години.

— Е, няма нищо, не ми пречи. Знаеш, че трябва да се движа, а и това са само няколко капки.

Катя поклаща недоволно глава, сякаш той е нейното непослушно дете, на което майката се удивлява.

— Как си, съкровище? — Лука хваща ръката й.

— Горе-долу — отговаря Катя, но е очевидно, че не е добре. Бледа е, има сини кръгове под очите, а кожата й е влажна, макар да не се е разхождала под дъжда. И все още има висока температура. Лука се пита защо тестовете се бавят толкова!

И като по даден знак, на вратата се появява Ана. Усмихва се на племенничката си и махва с ръка на Лука да отиде при нея.

Излизат в коридора пред стаята на Катя. Ана е затворила вратата. Лука не предусеща нищо добро, но няма и бегла представа какво може да чуе.

— Лука, съжалявам — промълвява Ана, явно не знае откъде и как да започне.

— За Катя ли говориш? Не й остава време ли? Веднага ли трябва да я оперират? — Лука се мята между страха и гнева и устрема към действие.

— Не, не става дума за това. Не говоря за Катя. — Ана засрамено извръща лицето си. Болно й е, видно е, че води този разговор против волята си.

— Ана, какво има? Кажи най-после!

Ана го поглежда, сякаш трябва да си вземат сбогом. Очите й наистина се пълнят със сълзи и се зачервяват. Хваща ръката му, а Лука й позволява да го направи.

— Ана!

— Толкова съжалявам…

— Какво има, за Бога, кажи!

Ана избърсва сълзите в очите си. Прегръща го и го притиска много силно към себе си.

— Ти не си баща на Катя — прошепва тя в ухото му и когато Лука се свлича в несвяст на пода, тя не успява да го задържи, пада заедно с него и остава да лежи там до брат си. На студения линолеум в болничния коридор.

 

 

През следващите дни Никола рисува много старателно с моливи и бои. Е, наистина, само акули и други морски обитатели, обаче все пак и това е нещо. Резултатът е една дебела папка с чудни картини, които изглеждат толкова реалистични, че пораждат у човека страх от животните, но все пак му се приисква да скочи в синьозелената жива вода.

Дора взема папката и отива при своя стар приятел Кристиан, който има вече две галерии в Париж и една в Берлин. През всичките тези години двамата с Дора не се виждаха често, но когато се срещаха, между тях винаги оставаше дълбокото чувство на взаимна симпатия и обич. Сега Дора иска да чуе професионалното мнение на Кристиан за картините на сина си. Тя е любопитна дали галеристът ще разпознае в тях бащата на момчето.

— Ето те и теб! Мина цяла вечност, нали! — Кристиан я прегръща сърдечно и я целува три пъти по бузите. Той изглежда добре, сякаш отскоро е влюбен, което вероятно е истина: Кристиан се влюбва по няколко пъти в годината, често в някоя млада художничка, чиито картини после излага в галериите си, рядко с успех. След което обича да казва, че човек строго трябва да отделя изкуството и бизнеса от сърдечните работи. До следващото му влюбване, естествено.

— Да, mon ami, казваме си го всеки път и никога не променяме нищо — усмихва се Дора и слага длан върху бузата му, сякаш наистина иска да го ощипе.

— Поне те виждам редовно на сцената, идвам на всяка премиера, обожавам твоята Бланш, смятам, че си още по-добра от Вивиан Лий.

— Благодаря, наистина би било хубаво!

— Е, не че не си получавала награда за това! Хайде, хайде, не се прави на скромна, познавам те!

— Тогава значи знаеш, че съм всичко друго, но не и скромна, драги!

И те се смеят весело. И никой от двамата не споменава Лука, така, както през всичките изминали години.

— Хайде, покажи какво ми носиш! Правиш се на толкова тайнствена.

Дора поставя папката върху голямата маса в офиса на Кристиан, изважда картините и ги подрежда една до друга. Сетне отстъпва крачка назад и дава време на Кристиан. И той го взема. Обилно. Разглежда по-продължително някои рисунки и картини, връща се към други, гледа ги повторно. Мърда устни, сякаш говори беззвучно на себе си. Цялото му лице е в движение, размишлява, търси следи, напредва бавно, опипва почвата. В един момент дори затваря очи, отмята назад глава и прокарва пръсти през оредялата си коса. После въздъхва тежко като маратонец след пресичане на финалната права, отваря очи и поглежда Дора. Замислено, много замислено. И леко недоверчиво.

— Какво е това? — пита той и я заплашва с насочен показалец.

Ала преди Дора да успее да каже нещо, той изчезва в стаята зад кабинета си и остава известно време там. Дора сяда на неговия офис стол и започва да се върти. Никога ли няма да пораснем, пита се весело тя. После чува викове откъм помещението, където преди малко е изчезнал Кристиан.

— Какво стана?

Тъкмо понечва да стане и да отиде при него, когато той се появява на вратата. В ръцете си носи малка картина с маслени бои върху платно.

— Ето! Веднага разбрах!

Дора го поглежда подигравателно.

— Е, добре де, не веднага, но във всеки случай, сега съм сигурен! Ето, виж!

И Кристиан показва на Дора едно платно, малък е под за морето и неговите обитатели. Поставя картината до рисунките, донесени от Дора.

— Всичко е ясно, нали?

— Да, всичко е ясно. Той е син на баща си… — пауза — … Но го е страх. Пази го. Може би двамата трябва да…

— Не казвай нищо.

 

 

Не беше лесно, но Лука се справи. Седи на скалата, която през изминалите седемнайсет години не се е променила забележимо. Всичко е тук. Малката пиния, която изглежда не е пораснала повече. Многобройните рачета, които, разбира се, не са същите както тогава, ала все пак изглеждат по същия начин. Гладката повърхност на камъка, едновременно освежаваща и топлеща. Морето. Вечно. Синьо, зелено, сиво, тюркоазено.

Лука поема дълбоко въздух. Не, няма да изпадне в несвяст, няма да започне да брои. Има нещо по-важно. От което той се бои още повече. И въпреки това е сигурен, че ще успее да го направи. Да вземе решение. Не, не да вземе, това вече е станало. Да го осъществи, да го прокара, трябва да успее да го направи сега.

Лука се изляга върху хладния камък. Заглежда се в небето. Няма облаци. Цялото небе е оловносиво платно. До крака му са оставени бастунът и една раница. В нея е книгата на Неруда. На испански, естествено. Освен нея има скицник и пособия за рисуване. Четки, бои, бурканчета, кърпи, гъби. Всичко, както си му е редът. Дори само мри мисълта за това, което възнамерява да прави, сърцето му се свива като в спазъм и му идва да заплаче. Дълго и горчиво и изпълнен с разочарование и злост. А под всичко това се крие и надеждата за нещо, може би за един живот, за който той вече не смееше да се надява. От години. От десетилетия насам. Но има и още нещо — страх от тази надежда.

Защото от няколко дни светът изглежда другояче. Лука вече не е бащата на дъщерята, заради която той се отказа от живота си. Измамен, излъган, ограбен.

Преди няколко дни, когато избяга от болницата, Лука дотича до вкъщи — тоест, ако неговото куцукане изобщо може да се нарече ходене или тичане — и се заключи в мазето. Дълго седя там, на един стар, паянтов стол. Дишаше. Часове наред. Остана много доволен от своето дихание. Вдишване и издишване, дълбоко и бавно. Упражнението прави майстора! Вдишване, издишване. Със затворени очи. По някое време, когато вече се беше стъмнило, той стана и решително се насочи към задната част на мазето, където не бе стъпвал от десетилетия, ала въпреки това съвсем точно знаеше къде се намира търсеното нещо. Два големи сандъка. Занесе ги до стола и светлината, седна и отново направи дихателни упражнения. Събра смелост.

После Лука отвори първия сандък. Бои, блокове, скици, моливи, кърпи, по-малки платна, недовършени картини. Мирисът на щастието. На самоосъществяването. По бузите му се стичаха сълзи, спонтанно и неудържимо. Пръстите му трепереха, нетърпеливо и боязливо. Можеш ли да изгубиш таланта си? Да забравиш? Ами ако повече не може да рисува? Ако способността е изчезнала? Пренебрегната? Занемарена? Обидена? Лука изтри длани в старите си избелели дънки. Дълго гледа отворения сандък. Знаеше какво има там, но въпреки това не искаше да го избута настрани. Искаше да стои пред очите му. Един спомен. Един импулс. Източник на сила за следващите часове и дни. За светкавично бързо приближаващия се момент. За втория сандък.

Вторият сандък. Пълен със снимки. Миди. Няколко камъка. Обвивки от „Моцартови топчета“. Детски джунджурии. Скици. Три книги с испански стихове. Картини, фактури. Вторият сандък, пълен със спомени, чакащи от шестнайсет, дори и от двайсет и две години да бъдат докоснати отново. Да бъдат преживени. Обичани. В мига, в който Лука съзря снимката на Дора, той машинално стана и отвори прозореца. Нейният глас в главата му. Той се разсмя. Смееше се и плачеше и започна да брои: едно, две, три, четири, пет… Чу глас съвсем близо до лицето си: „Ти си моята Спяща красавица, само мой, събуди се, сега ще се оженим, ти си моят принц, само мой…“

Да, така ще бъде, помисли си той и затвори прозореца на мазето.

Лука се надига, сяда. На скалата се стъмва. Той вади скицника и моливите. Оглежда се. Пинията. Защо пък не? Пръстите му си играят с молива, сякаш искат да покажат някакъв фокус. Усещането от допира на молива е приятно, той лежи удобно в дланта, сякаш се чувства добре там. Лука прави първия щрих, после още един. Бързо, решително. Сякаш никога не ги е имало годините в мазето. С всеки жест, всяка линия, Лука израства. А заедно с него и неговата решителност. И увереността, че всичко тепърва може да се случва, че всичко е тепърва възможно.

Че сега някой друг трябва да спаси Катя. Ще я спаси.

Сега отново може да рисува до насита и без задръжки.

Ще намери Дора.

И не иска да хаби нито мисъл, нито чувство за Клара. Няма време за въпроси и обяснения. Той току-що беше помилван. Това трябва да му стига.

Не след дълго картината е готова.

После идва ред на Дора. И на неговия живот.

 

 

Дора не може да заспи. Мисли, които тя не разбира, завладяват главата й и маскирани като чувства, се разпространяват из цялото й тяло. Тя лежи спокойно в леглото и не спи. Очите й са отворени. Не разбира съвсем това, което вижда. Мислите й говорят, ала тя не проумява смисъла на казаното. Всичко й се струва толкова конфузно. Те обаче напират, натрапват се, накрая я принуждават да стане. Тя отива в кабинета си, при стария масивен шкаф. Спира пред него, трепереща в тънката си нощница. Прикляква и издърпва най-долното чекмедже. То заяжда. Не е отваряно почти две десетилетия. Нужни са й много сили и сръчност, тя дърпа и го тръска и пак дърпа и пада заднишком на паркета. Чекмеджето обаче е надвито и най-сетне се отваря. Вътре има само две кутии. Дора ги гледа дълго, не се решава да ги докосне, камо ли пък да ги отвори. Би могла да състави инвентарен списък дори без да е хвърлила и един-единствен поглед в тях. Там вътре е нейният живот. Нейният живот такъв, какъвто трябваше да бъде. Всичко е там вътре. Отминало и все пак още тук. Завинаги и за вечни времена. Откъснатото от нея насила. Отнетото. Откраднатото. Но никога забравено.

Дора седи на паркета в кабинета си, трепереща в студената ноемврийска нощ, и изпитва чувството, че светът се променя пред очите й. Като в документален филм за природата, заснет на забързан каданс. Където никой не се чуди, че за няколко секунди от едно семенце се появява прекрасна роза. На пръв поглед всичко си остава едно и също, ала човек усеща съвсем точно промяната, в цялото тяло. Сърцето бие по-бързо и по-неравномерно. И то не заради финансовата криза. Това е по-скоро промяна като при изменението на климата. Важна. Екзистенциално важна. Нещо, което ще повлияе на целия космос.

Дора не плаче. Прави дихателни упражнения. Вдишване, издишване. Трябва да ги направи най-малко три пъти, за да действат успокояващо. Вдишване, издишване. Вдишване, издишване.

— Дора.

Вдишване, издишване.

— Дора.

— Идвам.

И Дора става, затваря с крак чекмеджето, без да е докосвала двете кутии, излиза от стаята и затваря вратата зад себе си.

Знае какво трябва да направи. Решено е.