Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (17)

15

Пътуването е дълго. С много междинни гари. Дора би го харесала, мисли си Лука. Той се отдалечава бавно, много бавно от нея. Било във влака, било на някоя гара или в автобуса, той стиска в ръка Неруда. Пъпна връв, осигуряваща живот. Еликсир на живота. Спасителен пояс. Всичко в едно. Стихове като гаранция, че всичко казано, почувствано и обичано е наистина, а не е било само сън. Не може да изчезне.

Автобусът взема завоя и Лука вижда пред себе си града. Още около петнайсет минути и той ще пристигне в Макарска. Беше тук преди доста месеци. Морето. Липсва му морето. До болка. По-леко се диша, когато морето е наблизо. Липсва му Дора. Той може да диша единствено когато Дора е при него. Лука затваря очи и започва да брои: едно, две, три, четири, пет, шест… Вече усеща приятната лекота на безсъзнанието… Не, не бива, обещал е на Дора. Единствено това е важно. А тя разчита на него. Сега всичко трябва да стане бързо. Едва–що те напуснах… Това е вече нещо като решение. Не че той е силен в тези неща, никога не е бил, не. Обаче това тук, това е решение. Защото всъщност не е никакво решение, а е необходимост. Безалтернативност. Усещаш го като ситуация, в която нямаш избор. А това му харесва. Защото той иска да е точно така. Той отново намери живота си. Неочаквано Дора е неговият дом. Винаги е била. Дом, където всичко се нарежда. Има смисъл. Има значение. И морето. Ясно е. Всичко стана толкова ясно. Или пък е само умората? Два дни път, почти без сън.

Не. Не е възможно. Защото всичко стана ясно още преди няколко месеца, изведнъж, от един поглед. От първата дума. Още преди първата дума. Изведнъж и изненадващо и въпреки това съвсем естествено, подпечатано с първата целувка.

Лука се обляга назад и затваря очи. Не си струва да заспива, след малко ще пристигне. Дора, къде си…? Усещам надолу, някъде между вратовръзката и сърцето, по-скоро нагоре, известна междуребрена меланхолия: изведнъж повече не те виждах. Дора.

Решено е. По-рано от скоро, така й обеща той. По-рано от скоро. Всичко си пасва и се подрежда. Той е много уморен.

Автобусът навлиза в града и Лука би могъл да види гарата, ако очите му бяха отворени. И Клара.

— Клара?

Клара кимва и се усмихва бегло, сякаш се радва, че Лука я е познал. Понеже косата й е по-дълга и в тялото е станала по-закръглена, и изглежда по-възрастна, а не на почти двайсет и девет, така, сякаш е преживяла тежък период. Сякаш е била болна. По-дълго време. Болна или нещастна, или изоставена и забравена.

Но Лука, естествено, би я познал навсякъде. Не я е виждал няколко месеца, да, така е, не е разговарял с нея и не й се е обаждал по никакъв друг начин. Пък и тя не му е липсвала, не е мислел за нея, нито в един, дори и най-кратичък миг тя не е била част от неговия живот през последните месеци. Ала сега той стои тук и тя стои пред него, сякаш не ги е имало тези месеци на мълчание, и какво изобщо прави тя тук, на гарата, и откъде е знаела, че той си идва и кога…

— Ана ми издаде, че ти ще си дойдеш днес по някое време. — И тя пак се усмихва. — Това е вторият автобус. Щях да изчакам още един.

И изведнъж Лука е така неописуемо уморен, че и той успява само да се усмихне, само за миг и бегло и неангажиращо, както човек се усмихва на непознат, когато не знае какво да каже, но все пак. Той копнее за легло, за здрав, дълъг сън. Иска да бъде сам. Иска да се обади на Дора. Трябва веднага да чуе гласа й. Той изважда двата си куфара от багажника на вмирисания автобус и тръгва. Клара крачи до него и дясната й ръка, увита в ръкава на дебело яке (февруари е) от време на време докосва неговата, която също е облечена дебело. И така двамата вървят един до друг, сякаш са двойка, сякаш си принадлежат, макар да не са се виждали месеци наред. Времето, през което са били разделени, е по-дълго от времето, което преди това са прекарали заедно. Е, не истински заедно, но все пак по някакъв начин. Той не е гледал на това в толкова тесен смисъл, спали са няколко пъти, но е имало и други жени, ходили са няколко пъти на кино или на разходка с лодката. Но нищо сериозно, само удоволствие. Не са били давани обещания или нещо подобно. И тя изобщо не възразяваше. Нито веднъж не го попита дали я обича. А и той сам не се е питал какво иска всъщност тя от него, след всичко, което са преживели двамата и след като накрая той се отнесе толкова лошо с нея. Не го интересуваше. Тя беше една от многото. В това неустоимо хаотично време на очакване, което можеше да продължи така вечно. Но слава Богу, Дора не е Годо. Тя се върна. Дора. Трябва веднага да чуе гласа й.

Ръката на Клара докосва неговата, сякаш иска да го спре, и изведнъж той наистина спира, обръща се към нея и ето го, на! Просто така, без неговата воля. Без предупреждение. Сграбчва го в капана, удря го в момент на най-дълбока уязвимост. Той не може да направи нищо, не може да предугади думите, които Клара изрича, не може да ги задържи, камо ли пък реалността зад тях. Той е напълно безсилен, никой не може да му помогне и да го закриля. Дори и Неруда. Който го познава както никой друг, и него, и любовта му към Дора. Дори и Дора не може да му помогне. Неговата Дора Това не може да се върне назад.

— Бременна съм.

И пада нощ, и изглежда, сякаш денят никога повече няма да се върне. Дора. И всичко е наистина решено. Сега и чак сега. Окончателността на мига.