Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (11)

9

Лука вижда младата жена, която тъкмо влиза. Черната й коса, дълга и вълниста. И лъскава. Като тъмносините бляскави люспи на скумрията, която винаги трябва да е в движение, за да не потъне — това е нещо, свързано с липсата на плавателен мехур, Лука не знае точно. Така и тази висока, стройна жена, пълна с движение, дори когато не се движи, и той не може да отлепи очи от нея. Страхува се, че тя може да потъне.

Изпълнена с очакване (тя няма покана и не знае какво ще види след миг), Дора прекрачва прага на галерията на своя добър приятел Кристиан. Оглежда се. До импровизирания бар стои висок млад мъж и я наблюдава. Дора не се дразни от това. Тя съблича сакото си. Не иска Андре да й помага, докато високият млад мъж я наблюдава. „Какво ти става, Дора?“, учудва се Андре. Откакто й направи предложението за женитба, тя се чувства постоянно наблюдавана от него, сякаш той й няма истинско доверие. „Какво ти става, Дора?“, пита той пак. Дора не казва нищо и тръсва глава, която изведнъж става гъбеста, тупнала и пълна и празна и надута като балон и размита и гореща и олекнала и треперлива и прозрачна. Дора затваря очи. Остава така. Вътре в нея на вълни прииждат картини. Почти я заливат. „Какво ти става, Дорица?“, пита за трети път Андре. Сега вече нетърпеливо.

Лука не помръдва. Подпира се на малкия бар и задържа дишането си. Страхува се, че младата жена може да изчезне, ако той отпусне мускулите си и си поеме въздух, фиксира я с поглед, докато започне да боли и очите му се насълзят. После споменът му се изпарява в нищото и той се свлича на пода. Няма време дори да брои. Изчезва бавно. Както картините на монография, чиито страници той много бавно пуска по земята.

Дора първа дотичва до припадналия мъж. Веднъж вече е виждала това. Преживяла го е. И знае какво трябва да направи. И така, тя прикляква, става от мъничка по-мъничка. Очите й се разширяват, докато накрая лицето й, от бледо по-бледо, сякаш се състои само от очи. Навежда глава над младия мъж и още преди Кристиан, който я е поканил на тази изложба на „един талантлив хърватски художник“, да успее да коленичи от другата страна и да повдигне краката му, Дора целува розовите устни на припадналия. „Дора!“, вика ужасен Андре. Няма време за галени имена!

Лука чува тих глас точно в лицето си. „Ти си моята Спяща красавица, само мой, събуди се, ти си моят принц, само мой…“ После до слуха му достигат и други гласове, и той, объркан и слаб, отваря очи и вижда нейните, тя се усмихва, неговите устни се мърдат беззвучно, той не може да каже нищо, затова се усмихва в отговор и повдига неуверено ръка и дланта му се протяга към лицето й и той докосва дългата й черна коса и тя още веднъж му прошепва съвсем тихо, толкова тихо, че само устните й мърдат и само той успява да чуе: „Ти си моят принц.“