Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jeden Tag, jede Stunde, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Наташа Драгнич. Всеки ден всеки час

Немска. Първо издание

ИК „Enthusiast“, София, 2011

ISBN: 978-954-8657-92-1

История

  1. — Добавяне

16

Дора бърза към къщи. Всяка вечер, след всяка репетиция тя бърза към къщи, сяда до телефона. И чака. Така минават дните, многобройни, дълги дни без край. Лука й се обади само веднъж, от гарата на Венеция, където имаше прекачване. Оттогава нищо, или нейният телефон е повреден (това със сигурност не е вярно, тя го провери), или той е забравил телефонния й номер (Дора не би могла да си го представи), или пък той е умрял (но това е забранено). И така, какво?!

Дора не е добре. Не може да се съсредоточи върху работата си, броди насам-натам като призрак и пита всекиго какво се е случило. Хелена, Жана и даже баща й се опитват да я успокоят: той сигурно е много зает, има да урежда много неща, за да се върне по-бързо при нея, може би е звънял, когато тя не е била у дома си… Защото всички вярват, че Лука обича Дора и че те ще бъдат заедно. Опитват се да я разсеят, много са изобретателни и находчиви. Всичко е напразно. Само едно обаждане от Лука ще спаси положението. „Защо не му позвъниш ти?“, чудят се всички. Обаче Дора няма номера, Лука не й е дал никакъв телефонен номер, а и тя не го е искала, просто е забравила. Случват се такива неща. Странно е, мислят си те, но не казват нищо.

След една седмица Дора се разболява от грижи, несигурност, нещастие. Не иска да става от леглото, обажда се в театъра и обяснява, че кара тежък грип. Фредерик, режисьорът с ярките шарени кърпички в джобчето на сакото, й пожелава бързо оздравяване, те разчитали на нея, затова да побърза, нямали вече много време и трябвало да се направят още някои неща, но тя не бивало да се притеснява, нека се грижи сега за себе си и да оздравява бързо и нека постоянно си преповтаря текста, премиерата е вече на прага. Да, да, казва нетърпеливо Дора и затваря. После набира някакъв кратък номер и иска международни справки. Свързват я. Звъни се дълго, много дълго, вероятно точно в този миг всички искат да узнаят телефонния номер на „Парк-хотел“ в Макарска, Югославия. А после, след известно търсене, той все пак е записан на един голям бял лист. Телефонният номер. Дора се вторачва в него. А сега какво? Да го набере, все пак е добро начало. И ето че от другата страна пак отеква сигналът „свободно“. Днес е един добър ден за телефониране.

— Парк-хотел. Добър ден — обажда се висок женски глас. И чака, защото Дора не успява да каже нищо.

— Ало? Тук Парк-хотел, какво мога да направя за вас?

А Дора затваря и заплаква. Тя не може да направи нищо за нея, тя, тази вероятно мила жена с този ясен глас, тя не може да й даде обяснение, не може да изпрати Лука при нея. Най-лошото е, че е твърде възможно тя да знае нещо, което Дора не знае. Унизително е. В този миг тя мрази Лука. Не разбира нищо.

Но не може да постъпи другояче, опитва още веднъж.

Няма избор. Всичко друго се усеща като смърт.

— Парк-хотел. Добър ден — Висок женски глас.

— Добър ден. Моля, мога ли да говоря с господин Рибаревич? — Дора не разпознава собствения си глас. Сякаш иска да се престори.

— А кой го търси?

Дора мълчи. Какво да каже?!

— Ало? Там ли сте още?

— Да. Казвам се Негрини.

— Господин Рибаревич в момента не е в хотела, ще се върне чак следобед.

— Кога е най-добре да се обадя?

— Опитайте някъде към петнадесет часа. — Гласът е все така любезен. И висок.

— Благодаря.

— Няма защо. Дочуване.

— Дочуване.

Дора затваря телефона, изтощена е, сякаш дни наред е вадила от морето мрежи, пълни с риба. Или сякаш за един ден е трябвало да научи всички женски роли от пиесите на Шекспир. Тя затваря очи и чака. Сега би предпочела всичко друго, освен чакането.

Към два часа идва Хелена и й донася обяда. Дора нетърпеливо я отпраща. Иска да е сама, когато говори по телефона с бащата на Лука. Хелена настоява да чака в кухнята, тревожи се много. Дора я чува, че вика Марк: трябвало да дойде веднага. Дора си представя как Марк протестира, защото тъкмо пишел и не можел просто така да си зареже работата. Точно сега се намирал в прекрасен творчески устрем, за два часа написал десет страници. Но Хелена вече плаче и Марк сигурно е тръгнал насам. В три без нещо той наистина е в хола на Дора, почуква тихо на вратата на спалнята й, подава глава и когато го вижда, Дора се разплаква. Хелена притичва към нея, понечва да я прегърне, но Дора крещи, че иска да я оставят на мира. Дора ги вижда през стената: Хелена е объркана, а Марк иска да си ходи вкъщи, да продължи да пише. Естествено, той остава и пие червеното вино, което е намерил в хладилника. „Как можеш да пиеш точно сега“, чува Дора гласа на Хелена, ядосана е, „Чисто и просто, сега не е моментът. Трябва да запазим ясен разсъдъка си.“ Марк не отвръща нищо, вероятно продължава да отпива от виното, само така може да остане тук и да понася всичко това.

В същото време Дора нито за миг не отлепя поглед ох часовника. Следи голямата стрелка, сякаш тя е нейният пулс. Петнайсет часът.

— Парк-хотел. Добър ден. — Плътен басов мъжки глас.

В първия момент Дора е толкова изненадана, че затваря телефона. И веднага набира пак.

— Парк-хотел. Добър ден. — Басов мъжки глас, този път с леко въпросителна интонация.

— Добър ден, мога ли да говоря с господин Рибаревич? — Гласът на Дора трепери.

— На телефона. С кого разговарям? — Сега гласът е неприкрито питащ.

— Дора Негрини. — Така, сега вече стана. Сега се разбра. Каза го. Сега ще узнае всичко. Няма повече несигурност. Всичко ще се изясни и тя ще види, че напразно се е притеснявала. Най-лошото е зад гърба й. Пак й се плаче, този път от радост и облекчение.

И ето че тя отново се срива в дълбока пропаст, безкрайно е нейното свободно падане. Това беше.

— Ало, госпожо Негрини, там ли сте? — Загрижен глас на мъжа, който е баща на Лука.

Около Дора е мрак.

— Ало! Чувате ли ме?

Дора се напряга, отваря уста. От нея излиза само тишина.

— Госпожо Негрини, добре ли сте? — Загрижено, но вече и малко объркано.

— Аз съм Дора. Дора. Тогава бях много малка. Тогава, в Макарска. И ние винаги бяхме заедно, неразделни. А после аз заминах. Аз не исках, но моите родители… Преселихме се. Аз съм. Дора — пелтечи тя. Не, не може да е тя, не, тази фъфлеща, говореща глупости жена.

— Дора? Дора на Лука?

— Дора Негрини? Познаваме ли се?

И пак грее слънце, и светът се надига и се покланя. Изумително постижение. Уникално представление. Завесата пада.

— Да.

— Дора. Малката приятелка на Лука? Не мога да повярвам!

Нещо в тези думи не е наред и Дора трябва да се вкопчи в ръба на пропастта и да се държи съвсем здраво. Нещо тук е тотално фалшиво. Мускулите й треперят от напрежение и усилие. Как да издържи всичко това?

— Може ли да говоря с Лука? — Откъде идва този глас?!

— Ами, той, Лука не е тук. Той си е у дома.

— Да. Мога ли да говоря с Лука?

Мълчание, което намирисва на нерешителност и объркване.

— Мога да ви дам номера…

— Да, искам да говоря с Лука.

Той й казва телефонния номер и Дора го записва.

— Благодаря. Дочуване.

Тя затваря, без да му даде възможност да отвърне нещо. После заспива. Последната й мисъл е посветена на принца, който да я събуди с целувка. Да си разменят ролите, за разнообразие.

В това време и след това в кухнята пият вино.

 

 

Минаха дни. Дора стана от леглото си, а вчера отново беше на репетиция в театъра, Фредерик, днес в червено и оранжево, я прегърна, после обаче отскочи бързо назад и попита дали тя наистина е напълно здрава, щяло да бъде трагедия, по-трагично от самия крал Лир, ако сега на него му се случело нещо. Дора се усмихна бегло и даде най-доброто от себе си, за да му покаже, че няма опасност за никого от ансамбъла да се разболее. Това, което си премълча, бе, че тя изобщо не е била болна. Във всеки случай, не и заразноболна. Сетне Фредерик я попита за Лука и тогава очите й станаха огромни и влажни, и тя избяга, скри се в гримьорната. Трудно я изкараха от там и я заведоха на сцената.

Днес обаче тя стана рано. Днес е денят. Тя реши така. Седи на дивана до телефона и диша и издишва дълбоко. Така, както са я научили и както тя е научила и Лука. Вдишване и издишване. Дълбоко и дълго. Лявата й ръка е вече върху слушалката. Дясната все още върху корема, за да контролира дишането. После лявата хваща слушалката, вдига я и я слага в скута на Дора. Лявата намества слушалката до ухото на Дора, а дясната набира номера. Дора диша спокойно. С корема. Три пъти дълбоко. И тя е спокойна като морето в привечерния здрач след проливен дъжд. Звъни се. Часът е осем сутринта. Звъни се три пъти. После се обажда Лука.

— Ало? — Ето го, това е нейният глас. Ето го, това е нейният мъж. Дора не може да говори. Всичко е забравено. Съществуват само той и тази любов, по-голяма от света.

— Лука, аз съм, Дора — прошепва тя.

— Дора — неговият глас е като лед на слънце.

— Лука, ljubavi moja! Върни се при мен. — Тя гали с устни микрофона на слушалката. Цялото й тяло трепери, сякаш усеща докосването на Лука.

— Дора… — И край, нищо повече. Сякаш ледът не е прокълнат да се топи под лятното слънце.

— Лука, какво стана? Върни се при мен. Минаха вече седмици, защо се бавиш, какво правиш там? Защо не ми се обади нито веднъж? Едва не полудях, не можех да отида дори в театъра, лежах в леглото и те чаках, чаках да се обадиш, къде си? Какво правиш още там? Ела при мен. При нас. Така, както се бяхме разбрали. Лука. — И изведнъж тя усеща умора, обгръща я някакво безразличие, сякаш предусеща какво ще последва.

— Дора. Всичко свърши. — Гласът на Лука е тих и непознат. — Папу умря.

— Съжалявам. — Гласът е нетърпелив.

— Лука, ljubavi moja, липсваш ми. Какво казва Неруда? Хайде, само една строфа, така копнея за това.

— Дора — простенва Лука.

— Дишай, Лука, дишай. — Тя съвсем ясно го чува как брои. — Дишай, принце мой, дишай.

Делят ги стотици километри. Устните им не могат да се докоснат. Пръстите им остават само спомен. По дългия стотици километри кабел потича отчаяние.

— Дора. Сбогом.

— Не. Без теб? Лука, спомни си.

Мълчание.

El amor supo entonces que se llamaba amor. Y cuando levante mis ojos a tu nombre tu corazôn depronto dispuso mi camino.

Чува се шум, сякаш някой се бори за глътка въздух.

— Седемдесет и трети сонет. Не съм го забравила. Потърсих го. Ти си прав. Това сме ние, Лука!

— Дора. Трябва да тръгвам. Не ми се обаждай повече. Никога повече… — Пауза. — Моля те.

И той изчезва.

В слушалката остава само монотонен сигнал.

И той изчезва.

 

 

Изчезва животът. Миналият и бъдещият. Няма ходене с боси крака. Няма подарен сладолед. Твърде късно е. Вече не може да бъде спасено нищо. И никой.

Очите им, отдалечени на стотици километри едни от други, се взират тихо и часове наред в нищото, докато започнат да болят. Въпреки това те не се помръдват. Не искат да се преструват. Че не изпитват страх или че не са сами. Изоставени, разрушени. Напълно. Във всичко. Никога повече. Няма общ дом. Няма общ дом, кой може да понесе това. Нищо вече не е истинско. От днес всичко ще бъде забравено. Трябва да бъде забравено. Сякаш никога не го е имало, всичко това. Само спомени, които не са добре дошли. От които боли. Край. На всичко. Няма вече Лука. Нито Дора. Нито целият свят. Без завеса. Без поклон. Няма вече чакане. Нито надежда. Мъртви. Завинаги и за вечни времена.

Мъртви мъртви мъртвимъртвимъртвимъртвимъртвимъртвимъртви.

Като Папу, който умря преди два дни. Стар и щастлив. Имаше си всичко и не се налагаше да се отказва от нищо. Дора би искала да е Папу. Лука също. Мъртви. Завинаги и за вечни времена.