Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (37)

35

Късно вечерта на пети ноември (годината е 1991) Дора ражда в Париж сина на Лука. Всичко минава бързо и без усложнения. Двамата са здрави и бодри. В чакалнята седят Хелена, Иван и Жана и вдигат наздравици с шампанското, което е донесъл Иван. Сетил се е дори да вземе чаши. Хелена го поглежда с благодарност, той само й кима нежно. Откакто Хелена напусна Марк, Иван донякъде си възвърна предишния чар, грижи се повече за външния си вид, купил си е почти цял гардероб с нови костюми. И очите му пак искрят, усмихва се по-често. Хелена признава, че й напомнял за младежа, за когото се омъжила, тогава, преди сто години. И тя се смее кокетно, когато го казва, и пърха с мигли.

— За Дора! — намесва се Жана, която след няколко дни, още преди Коледа, заминава за Зимбабве, за да се грижи за болни и изпаднали в беда деца. В очите й има сълзи. Просто й идва в повече — Дора, бебето, преместването й, всичко ново и неизвестно.

— За моя внук! — казва Хелена и заплаква. Хълца и се смее и не знае какво да чувства и какво да мисли, затова си поплаква още малко и като някакво момиче се изсеква в носната кърпичка, която й подава Иван.

— За любовта! — Иван изненадва сам себе си с този тост. Но в същия миг му се струва наистина така, сякаш любовта е най-важното нещо в света, това, около което трябва да се върти всичко. Той поглежда Хелена, жената, която той нито за миг не е преставал да обича, и си мисли за дъщеря си, която е била достатъчно луда и смела, за да осъществи сама това нещо, да си вземе това, което искаше да има, направи всичко само от любов към един-единствен мъж и продължава да го прави, и както той си я познава, никога няма да направи нещо друго. И ненадейно той се разхълцва високо, защото очите му се напълват със сълзи, от гордост, че е неин баща. Значи, не всичко, което той е вършил, е грешно, щом като има такава дъщеря.

А после им разрешават да видят Дора и сина й. Те се втурват. Сякаш това е отличие.

Лука седи в ъгъла в любимата си кръчма и пие трета чаша вино. Не знае защо, но тази вечер е някак си настроен за вино. Червено вино. Сякаш има нещо за празнуване. Днес е много особен ден. Без да знае защо, Лука се усмихва, хили се и от време на време затваря очи, сякаш вижда картини. И действително. За един миг той усеща копнеж към платно и бои, защото картината в главата му е фантастична, всъщност той изобщо не я заслужава, и въпреки това тя се ражда точно в неговата глава! Дали това означава нещо?

— Следващият рунд е за моя сметка! — провиква се той към келнера Анте. В салона няма много хора, но всички познават Лука и му благодарят високо и многословно. А Лука отново се посвещава на чашата си и на картината в главата си и се чувства доволен. Ако беше смел, можеше дори да бъде щастлив. Но и доволен не е чак толкова лошо. Самият той не разбира какво става с него. Просто има някакво необяснимо и неоснователно чувство, че точно в този момент, когато той седи тъй безгрижно в кръчмата и пропилява безсмислено безстойностното си време, някъде се случва нещо важно, нещо съдбовно за него, нещо, за което той няма смелост дори да помечтае, когато е сам–самичък на лодката си насред открито море или когато е пиян. И това неизвестно нещо огрява сърцето му и душата му, и той има чувството, че пак може да рисува. Това е чудо и Лука е благодарен, без да знае защо.

— Защо се хилиш толкова тъпо? — До масата на Лука стои Винко и го гледа подигравателно.

— Не знам защо.

— Да черпиш един рунд става и без повод, а? — На Лука му се струва, че приятелят му е ядосан. Разстроен.

— Да, защо не. Добре ми е.

— А че жена ти втори ден лежи с родилни болки и лека-полека започна да става опасно, и това знаеш. Или не?

— Възможно е. Обаче не ме засяга — отвръща Лука и в същия миг съжалява за изреченото, макар че той се чувства точно така и смята, че е прав.

— А това, че проклетите сърби са пред Дубровник и обстрелват Шибеник, и това не те засяга, така ли! Лука, какво ти става?

— Нищо. — Лука пъхва нос в чашата си.

— Не мога да те позная.

— Не си само ти, приятел.

— Лука, порасни най-после!

— Хайде да пийнем и да помълчим.

— Става дума за жена ти и детето ти!

— Така е. Сякаш мога да го забравя. Сякаш ми разрешават да го забравя!

Винко оглежда Лука с видимо презрение и поклаща глава.

— Бисерка ми заръча да те намеря и да ти кажа, че нещата не изглеждат добре. Трябва да отидеш в болницата. — И той се отдалечава от масата на Лука.

— Винко!

— Какво?

Нерешителност.

— Ох, нищо. — Защото изведнъж му идва мисълта, че Клара може да умре и той ще е освободен от цялата мизерия, която съвсем сам си избра. И неочаквано, както от години не се е случвало, той усеща у себе си някаква надежда и не се срамува заради мислите си. Не. Дори се осмелява да направи още нещо — толкова дързък е станал изведнъж — да прошепне в празната чаша името на Дора.

— Той се казва Никола.

Дора сияе като коледна елха на Бъдни вечер. Малко е бледа, но това е всичко. Очите й блестят и тя не престава да се усмихва. Направи го.

— Прекрасно име, Дорице! Чисто и просто, прекрасно!

Сега вече е истина: завинаги и за вечни времена. Както бе обещано. Макар и нарушено. Но сега няма значение. Защото тя бе първата му жена. И тя има първия му син и първите му картини. И въобще. Сега тя има всичко.

Освен него.

— Лука! Лука!

Някой вика силно и чука по вратата на каютата. Лука обаче не може да се разбуди напълно, прекалено количество вино и твърде много надежда — непривична комбинация за него.

— Лука! Отвори, синко!

Това може да е само Зоран. Но Лука не може дори да си отвори очите, камо ли пък вратата.

— Лука! Там ли си? Лука! Хайде, отваряй, важно е! Шумът и виковете не заглъхват, затова Лука се свлича от кушетката и слепешката пропълзява до вратата.

— Ей, какво има? — Лука се опитва да се усмихне, да изглежда приветлив.

— Какво правиш тук? Жена ти е в болницата. И ти трябваше да си там.

Зоран се спира на прага. Лука отново се мята на кушетката и затваря очи.

— Лука, сине, какво ти е?

— Не знам, но беше нещо добро. Този път добро, за малко разнообразие.

— Точно така, роди ти се момиче! Още една дъщеря, сине! Трябваше да си там.

— Не, нямам това предвид…

— Аз обаче имам! Лука, те не са добре… — Гласът на Зоран секва. Лука отваря очи.

— Какво е станало? — И макар да не се чува, Лука знае, че отвътре се надига едно страшно, изпълнено с надежда желание.

— Клара е горе-долу добре, но бебето има големи проблеми, не можеше да диша, после сърцето му спря… — Зоран се разплаква. — Лекарите не знаят дали ще оцелее…

— Тя го открадна. Не ме учудва. Краденото не носи щастие — промълвява Лука, но въпреки това усеща болка в корема, чиято сила го изненадва. Дали в момента не умира надеждата му?

— Какви ги говориш? Кой какво е откраднал? Лука!

— Клара открадна това дете, като подъл крадец, най-подлият крадец от всички е тя. Не можеше да излезе нищо добро. — Лука не е нито бесен, нито злорад. Тъкмо в този момент болката бавно и старателно обхожда цялото му тяло. Изведнъж той изтрезнява.

— Не разбирам нито…

— Няма нищо, тате, хайде да вървим в болницата — казва Лука, а си мисли: „Да видим крадеца и неговата плячка.“

А на следващия ден Лука се записва доброволец в армията. Две седмици по-късно той е изпратен в района на бойните действия Дубровник.

Вътре в обсадения град и около него седемстотин хърватски войници и полицаи се сражават срещу трийсетхилядна сръбска и черногорска армия. Та така.