Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (20)

18

За първи път от шестнайсет години. Този чудно красив град край един идеален залив. В лоното на висока планина, където можеш да бродиш на воля. И навсякъде морето. То блести сребристо на утринното агънце, като вечността. Като Божи дом. Дора е напълно завладяна. Очите й се просълзяват и тя ги скрива зад големи черни очила.

Една красива млада жена. Във фоайето. В прилепнала тъмносиня рокля. Плоски бели сандали. Два големи куфара. Бяла ръчна чанта. Пръсти, целите в пръстени. Дълга, къдрава коса. Игрива. Влиза в очите. Тя постоянно духва падналия кичур. Бяло-сини обеци. Тясно лице. Пълни устни. Широк нос. Големи тъмни очи. Нетърпеливи ръце. Елегантен часовник на китката.

Дора.

— Дора.

И ето че Лука вече брои: едно, две, три, четири… И Дора бързо намира пътя зад рецепцията, и цялата се обляга на неговото тяло, устата й ляга върху неговата и тя нежно му прошепва: „Ти си моят принц, не заспивай, ти си моят принц, само мой, остани при мен, погледни ме, погледни в очите ми, аз съм тук, всичко е добре, мина ти, всичко е добре, принце мой.“ Лука се свлича на стола до себе си, сякаш няма мускули. Нито воля. Сякаш е един от старите, проядени плувни дюшеци, които се валят на много места из хотела, изоставени из разни тайни кътчета, зарязани от собствениците си отпътувалите летовници. Очите на Лука са затворени, дишането е тежко. Има неща, за които никога не си подготвен. Той усеща главата на Дора върху корема си, ръцете й около кръста си, ала в момента му липсва кислород и той продължава да седи неподвижно. Усеща натиска на нейното тяло и му е едновременно странно и прекрасно, и му се иска едновременно да я задържи и да я отблъсне от себе си. Отваря очи, за повече не му стигат сили, и я вижда пред себе си, коленичила, дългата й коса е в скута му, и щастието е зашеметяващо, завладяващо и едновременно смъртоносно. Чува я да мърмори нещо, гласът й не достига до него, но това, което излиза от устата й, би могло да е думата „принц“. Той слага длан върху косата й.

Дора затаява дъх и вдига шава, погледът й улучва Лука неподготвен. Очите й са насълзени, а устните й се мърдат и оформят думата, която той подозира, и Дора знае, че Лука знае, че е загубил. Че е изгубен. Защото той победи: тя е тук и каквото и да се станало, сега то е отминало, и сега картите ще се размесят наново, и тя вече усеща жокера в ръката си, тя може само да спечели, което означава, че и Лука ще спечели. Вече е спечелил. Защото всяка секунда може да се случи всичко. Всичко е допустимо. С всяко вдишване всичко може да се промени.

— Да изчезваме от тук.