Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jeden Tag, jede Stunde, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Наташа Драгнич. Всеки ден всеки час

Немска. Първо издание

ИК „Enthusiast“, София, 2011

ISBN: 978-954-8657-92-1

История

  1. — Добавяне

21

Лука излиза от стаята на Дора.

— Това преди малко беше шега, нали? — каза тя боязливо, когато стояха на прага.

Той я погледна ласкаво и уморено, притисна я към себе си и прошепна: „Естествено.“

Лука излиза от хотела. Три часът призори е. Почти не са заспивали нито за минута. Ясната нощ го прегръща хладна и освежаваща. Пролет на морето. Лука не бърза да се връща вкъщи. Знае какво би трябвало да направи. Само че не знае дали ще има смелост за това. Тръгва по заобиколен път. Градът изведнъж му се вижда твърде малък. Защо не остана при Дора! При нея се чувства силен и решителен. Накрая къщата все пак се появява пред него. А на стъпалата отпред седят Ана и Тони. Ана съвсем наскоро е навършила двайсет и една години. Когато го вижда, тя скача и се затичва към него. Тони остава да седи на стълбите.

— Къде беше? Търсим те цяла вечер! Къде се беше покрил? — Ана е на крачка от истерията, нещо, което не е типично за нея. Шумна и възбудена — да, но истерична — не.

— Какво има? Какво е станало?

Лука чувства приятна умора. Дора още отсега му липсва и се страхува от разправии. Но най-вече не иска да се кара и ако е възможно, да не среща Клара. Не иска да се ядосва, иска да запази в себе си чувството „Дора“.

— Какво става ли?! Преди няколко часа татко откара Клара в болницата, докато ти си се мотал Бог знае къде! — Ана е истински бясна и затова Тони най-сетне става, идва при тях и обгръща покровителствено раменете на Ана.

— Защо?

— Защо?! Защо! Защото ще има дете от теб, ти… ти си… — Тя не намира подходяща ругатня, която би могла да изрази чувството към брат й, напиращо в този миг.

— Но още е много рано. — Лука не се оставя да бъде въвлечен в паниката, която Ана разпръсква около себе си. Тъкмо днес неговият живот отново намери смисъл. И той в никакъв случай не иска да го рискува.

— Естествено, че е още рано, обаче тя получи контракции и нищо не може да се направи, не можеш да кажеш: „Мило дете, още е рано, изчакай още няколко седмици, стой си там, където си“, не става така, малоумнико, щом дойдат контракциите, идва и бебето, а теб те нямаше, татко я откара в болницата, а тебе те нямаше, обаче то е твоето дете и твоята жена, къде беше, къде беше цял ден, никой не те беше виждал…

— Бях зает.

— Зает ли? Какво значи това? С какво си бил зает?

— Имах гости.

— Какви гости? Тате каза, че си оставил да те заместват в хотела. Какво ти става?

Лука знае, че сега не е подходящият момент да вмъкне в разговора Дора. Клара е в болницата, ще ражда бебето. Тя разчита на него, той й обеща. Ожени се за нея, искаше да се грижи за нея и детето, пое задължението. Тогава това му се стори единствено правилното. А в своята хотелска стая, в стаята, която той избра за нея, Дора спи и му се доверява и вярва — в него и в това, което двамата имат, само те двамата го имат, могат да го имат, единствено и неповторимо. Тази любов, като безбрежния океан.

И ето че Лука започва да брои: едно, две, три, четири, и задържа дъха си и получава удар по главата. От Ана.

— Не прави сега дивотии, чуваш ли!

Лука само я поглежда апатично.

— Размърдай се, трябва да отидем в болницата!

Погледът на Лука се люшка насам-натам между очите на Ана и Тони, и търси отговори. Той тръсва глава. Не, не биваше да е така. Това е погрешно. И той се ядосва на Клара, която ще ражда бебето преждевременно и така поставя Лука в невъзможно положение. Точно пък днес. И така постепенно Лука побеснява, до такава степен побеснява от дън душа, на всички и на всичко, като някакъв водопад от омраза, безпомощност, тъга и огорчение го завладяват тези мисли, че той ляга на пода, изпълнен със страх.

— Какво да правя, какво! — Тих вик на една измъчена душа.

Ана го поглежда настойчиво, после се усмихва за миг и го хваща за ръката.

— Ела, аз съм с теб.

И така, тримата тръгват, а на Лука му се плаче.

Дора не трябва да заспива. Защото тя вече сънува. С широко отворени очи. И нищо не може да й отнеме това спокойствие и тази увереност. И усмивката. Да спи, това би било прахосване на време. Животът е пълен с чудеса. Дора седи на балкона и всмуква в себе си сребърния блясък на морето. Дора размишлява за секундите, които определят живота. Които не могат да бъдат предвидени. Просто изведнъж са тук. Завинаги и за вечни времена.

 

 

В болницата е тихо. Изглежда запустяла. Като след природно бедствие, от което няма оцелели. Тони отива да търси медицинска сестра. Ана стиска здраво ръката на Лука и го отвежда до седалките. Оранжеви пластмасови столове. Лука се оглежда. Това е новата болница. Не е онази, в която двамата с Дора по цели часове играеха на пациенти, без дати за преглед и без оплаквания. Как му се иска да има машина на времето.

— Ана, Лука!

Тони ги вика тихо и маха с ръце като побеснял. Те стават и го следват. Няколко коридора по-нататък спират пред една стая и Тони сочи с глава към вратата.

Клара е в родилната зала, но Зоран е тук вътре. Влизат. Зоран е легнал на болничното легло и спи. Лука се усмихва. Ана го поглежда и също се усмихва. Времето на нежностите. В помещението има само един стол и Ана се намества на него. Тони застава зад нея. Лука се обляга на прозореца. Морето не се вижда. Хотелът не се вижда. Значи, Лука не може да вижда нищо, което е важно, и от това отново го обзема страх. Става неспокоен и се блъсва в леглото. Зоран отваря очи. Никой не говори. Това е голямото чакане, времето, в което бащата само гледа сина си, сякаш този син е загадка, която трябва да бъде решена, преди да удари полунощ. Иначе каляската ще се превърне в тиква. Но вече наближава четири часът. На изток е почти светло, отвъд високите планински върхове, които служат като параван на слънцето. Времето изтече. Вече нищо не може да се промени. Никакви загадки не могат да бъдат разгадани. Те ще си останат загадъчни.

— Много дълго продължава — казва Тони, който не умее да понася мълчание.

— Да — отвръща Зоран, който вярва, че по-малкото думи означават повече.

— Минаха няколко часа, нали?

— Да.

— Какво каза лекарят? — Ана най-сетне помага на приятеля си.

— Не знам. Първо нямаше лекар, после дойде една акушерка, тя само я погледна, не я прегледа, а после я отведоха.

— И това е всичко? Никой не каза нищо?

— Да. Не.

— Ти не попита ли? — учудва се Ана на баща си.

— Заспал съм.

— Аз да се осведомя ли? — пита Ана Лука, който продължава да гледа през прозореца и да търси живота си. Той не казва нищо. Това не го засяга. Макар да е дал на Клара обещание и да е поел задължение към нея. Човек може да наблюдава живота си отвън и да се чуди как се е развило всичко и какви грешки е допуснал той. Да, може. Да се оттеглиш на дистанция спрямо себе си, е добре, препоръчва се. Да се махнеш изобщо и напълно обаче, е опасно и никак не е добра идея.

— Лука!

Лука отправя към Ана поглед, отдалечил се на дистанция, и не отговаря.

— Да, върви, детето ми. — Зоран винаги иска да успокоява.

Ана става и бавно излиза от стаята.

— Вече се зазорява.

— Да — отвръща Лука и продължава да търси.

 

 

Дора се събужда рязко с някакъв натиск в гърдите, едва диша, а сърцето й бие лудо. Главата й е пълна с образи на умрели хора, които тя не познава, ала те я притискат, наобикалят я в кръг и бавно го стесняват, и тя повече не може да се движи. Дора отваря очи, от устата й се изтръгва тих вик. Тя е сама. Леглото е студено и тя трепери. Придърпва одеялото до брадичката си и се извръща на другата страна, за да вижда морето през отворената врата към балкона. Вълшебно. Тя се успокоява и заспива пак. Надява се на по-приятни сънища.

 

 

— Момиче е.

Ана плаче и се смее и прегръща Лука и Тони и баща си и отново Лука и подскача из малката болнична стая и пляска с ръце и прави пируети и не може да се спре. Очите на Зоран се насълзяват и той повтаря няколко пъти: „Момиче, момиче“, и усмивката му е пълна със спомени и той тупа силно Лука по рамото и пак се усмихва: „Момиче“. Тони също се хили, тупа Лука по другото рамо и дори не се опитва да успокои Ана.

— Момиче — прошепва Лука и излиза от стаята. Бавно, но уверено. Сякаш е намерил това, което е търсил. С първите слънчеви лъчи.