Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jeden Tag, jede Stunde, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Наташа Драгнич. Всеки ден всеки час

Немска. Първо издание

ИК „Enthusiast“, София, 2011

ISBN: 978-954-8657-92-1

История

  1. — Добавяне

5

Лука не иска. Той е седемнайсетгодишен, иска да може да решава сам. И не иска да напуска това място. То е неговият дом. Само тук той може да рисува и да живее и да бъде близо до морето. Макар всички да смятат, че това е единствено правилното за неговото бъдеще. Дори госпожа Месмер не може да го придума, защото той не е предател. Не е като някои други, които той не познава. Вече не познава. Той не си тръгва просто така и не изоставя хората, които обича и които го обичат.

Не иска да повярва, че в Загреб, в Художествената академия, би могъл да научи нещо, което не може тук, в Макарска. Тук е светлината. Тук са цветовете, които са неговия живот. И морето. Всичко е тук. Мястото на срещата. Колко често майка му е казвала: „Ако се изгубим от поглед, остани там, където си, аз ще те намеря, защото, ако и двамата тичаме насам-натам и се търсим, ще се разминем и никога няма да се намерим.“ Значи единият трябва да остане там, където всичко се е случило, единият трябва да чака там, иначе те никога повече няма да се срещнат. Къде иначе да се срещнат?!

И освен това той трябва да пази майка си, сега, когато баща му изчезна, просто потегли нанякъде, с лодката, като златотърсач. Сякаш беше забравил кое е истинското съкровище и къде се намира то. Не, той не иска да плаче, той вече е на седемнайсет години, голям е, може да се грижи за семейството, разбира се, той не изоставя хората, които обича, не, никога, не е като някои други, които той вече не познава и които повече не са му нужни, той е вече на седемнайсет години, пораснал е.

Лука тича, сякаш лети, пресича гората на полуостров Осеява, не среща никого, бяга и се задъхва, и скоро ще е в Тучепи, ако продължава така. Дали пък баща му не се е скрил там? Тогава, ако го види, дали просто да го подмине, да извърне глава на другата страна презрително, или да го поздрави, да го попита как е? Но в никакъв случай няма да плаче, не, сега той е мъжът вкъщи, а мъжете не правят така. Дали да го помоли да се върне у дома? Нищо вече не е сигурно, нищо и никой. Сега, когато могат да откраднат дори картините на Пикасо от папския палат! Сто и деветнайсет картини! Не, той няма да плаче.

 

 

Дора сияе, цялото й четиринайсетгодишно лице грее. Тя не вижда и не чува нищо. Тялото й гори. Тя прави това, на което са я научили. Но най-вече прави това, което носи вътре в себе си, което я изпълва, което е във всеки неин дъх. Не е нужно да се напряга, за да намери в себе си желаните чувства, трябва обаче извънредно много да се старае да ги задържи вътре в себе си, да не ги изпусне наведнъж, да ги държи под контрол и да ги изразява само капка по капка. Защото така трябва да бъде. Не бива да е много. Нито наведнъж. Тайната на добрите актьори.

Представлението има голям успех. И не само заради това, че в публиката седят само роднини и приятели на младите мимове. Не, заради нея е и заради магията, която тя разпръсква около себе си, и заради пустотата, която остава след нея, когато слезе от сцената. Макар да е само една училищна сцена, малка и без червени кадифени завеси. Но въпреки това си беше Расин, истински, класически, труден — макар и съкратен — Расин! А тя беше фантастична Федра, макар и толкова млада и въпреки че ролята и цялата пиеса трябваше да бъдат адаптирани за играещите и гледащите деца! Постижение, достойно за „Комеди Франсез“! Дора не може да престане да полита нагоре, обича и умира още хиляди пъти, преди да достигне другите. Тя не иска, не може да се застави да излезе от ролята, да не бъде повече трагична героиня, не трябва да се отказва от привидното, което съвсем не е привидно. Това е нейният живот. Така е било винаги. Тя затваря очи и вижда себе си в огледалото, малко момиченце, тя движи и контролира мускулите на лицето си, владее изражението им, във всеки момент знае какво прави. Тя не играе, тя Е. Тя е всичко в едно, наведнъж. Целият свят, все едно дали светът я вижда, или не.

И дори когато светът около нея се движи в една посока, а тя — в друга, няма значение. Поздравления, прегръдки, целувки, доволен смях. Това е тя, и това не е тя. Жана е до нея. Дора успява да я забележи. Жана я дърпа за ръката и иска или да я разтърси, или да я отведе от тук. Дора не знае точно кое, но и без това й е безразлично. В този миг тя няма желания. Иска да остане така. Всичко да остане така, както е. Федра завинаги. Защото сега най-сетне всичко е ясно. Такова ясно, каквото понякога, много рядко, е небето над Париж. И тя е спокойна в своето вълнение, не усеща устрем към действия. Най-сетне може да се спре. Тя го намери.

— Виждаш ли, ето го там и те гледа, не може да се удържи, не може да отмести поглед от теб — Жана шепне, а Дора я чува, без да я разбира правилно.

Но и тя вижда един висок силует, едно момче, което стои до сцената срамежливо, но все пак някак си решително, и я следва с очи. Дора май че го познава. Той е два класа преди нея в училище, тя често го е виждала в коридора, сини очи, дълга руса коса, трябва да е спортист, баскетбол, да, точно така, веднъж тя беше на един мач. Той беше добър. Може би не топиграчът на деня, но много добър. Бърз. Жерар. Казва се Жерар. Точно така. И той винаги й кимва леко, незабелязано се втурва към нея, когато се разминават по коридора. Тя не знае как да разбира това. Днес не знае. Защото той не е Иполит. Но така, както стои там и я гледа срамежливо, това я стяга за гърлото, отведнъж я обзема чувството — едно чувство като облак, — че тя е някоя друга някъде другаде, едва си поема въздух: ако беше друга, сега сигурно би изпаднала в несвяст.

— Мисля, че той идва насам! — Жана шепне въодушевено и стиска до болка ръката на Дора. И това я спасява от чувството, стягащо гърдите и главата и цялото й тяло, и я връща обратно, а този Жерар е само един Жерар и всичко е наред и тя пак може да диша свободно и да бъде една чудесна Федра.

И ето го и него наистина. Все още не е Иполит — което може би съвсем не е лошо, и без това Иполит не я обичаше! — но с усмивка, заливаща цялото му лице, и с такова сияние в очите, което я кара да осъзнае, че диша. Може би днес ще има още едно представление, за което никой не й е казал нищо? В първия момент тя изпитва нещо като паника, но чувството се изпарява тутакси, защото тя може да изиграе всичко, всяка роля, и е добра в импровизирането. Значи, нищо не може да се провали.