Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (42)

41

И така, те са в зимната градина и за един кратък момент наблюдават облаците, което слага нещо като заключителна точка под спомените. Хвърля мост към настоящето.

— Платноход в буря, ей там, вляво.

— Да, платната плющят на вятъра.

— Точно така — казва Дора и поглежда учудено Лука. — За първи път да сме на едно мнение! Възможно ли е това?

— Разбира се, ти най-сетне порасна.

Двамата седят в уютните плетени кресла, поставени едно до друго. Лука държи ръката на Дора. И до този миг нищо друго не е важно. Блаженството от тяхното присъствие е все още достатъчно завладяващо, та да затъмни и изключи всичко останало.

— Никога и с никого не съм играл тази игра. — Гласът му прозвучава замечтано, даже малко гордо.

— Аз пък, да. С моя син. — Дора отбягва погледа му, но той не й оставя шанс.

— Разкажи ми за него.

— Защо? Какво би искал да знаеш?

— Всичко.

Дора най-сетне го поглежда и Лука знае какво иска да знае. Той й се усмихва и стиска ръката й, сякаш иска да каже: „Хайде, разкажи ми всичко, имам право и ти го знаеш.“ Дора изкривява устни като победена.

— Той се казва Никола, на седемнайсет години е, иска да стане океанолог, а едва наскоро открихме таланта му да рисува. — С всяка дума, която тя изрича за своя син, лицето й засиява още повече. Сякаш тя се сраства с него.

— Звучи чудесно.

— Той е чудесен!

И те избухват в смях заради огромната родителска гордост.

— С какво се занимава баща му? — пита Лука сякаш бегло.

— Живее — отвръща Дора кратко. Повече няма какво да се каже, мисли си тя.

— Интересно. Добре за него.

— Възможно е.

— Кога е роден?

— Той е на седемнайсет години. Не можеш ли да смяташ?

— Искам да кажа, на коя дата? Кога има рожден ден?

— Защо? — пита тя предпазливо, дори малко нападателно.

— Просто така.

Дора се чувства притисната в ъгъла.

— На пети ноември — прошепва.

Лука млъква. Може би пресмята наум. После поема дълбоко въздух.

— Разбирам — казва и цялото му лице засиява, на устните му разцъфва доволна усмивка.

Дора не отвръща нищо. Няма какво да отвърне.

— Искам да се запозная с него.

Така, значи стигна се до този момент. Тя винаги се е страхувала от него.

Тогава защо изведнъж се чувства толкова щастлива — и освободена!?

Дора и Лука се разхождат. По плажа. Към фара. После към скалата. Но остават горе, сядат на един камък. Лука обгръща Дора с едната си ръка. Студено е, ветровито, над тях се носят безброй облаци. Морето е подивяло. Пръхти, бучи и съска и пръска, мята се бурно насам-натам, като пленено чудовище. И докато наблюдават тази игра, тази борба, Лука разказва историята за втората си дъщеря Мая, как е била зачената и как и дошла на този свят, само един ден след сина му, и колко тежко болна е била. И Дора заплаква. И той разказва за по-голямата си дъщеря Катя, която изобщо не е негова дъщеря, а резултат на забежка, както Клара го нарича, забежка от времето, когато Лука беше в Париж и тя била отчаяна. Това тя разказала на Ана, която веднага я заставила да си признае, естествено, такава си е Ана, понеже самият Лука не говорил с нея, нито преди това, нито след това, изобщо никога повече. Обаче познава онзи мъж, в миналото играел водна топка с него, а сега онзи дарил единия си бъбрек на дъщеря си и така Катя пак е здрава и отново може да се грижи за двете си дъщерички, тя е страхотна майка, много добро момиче — тоест млада жена, така де — осъществи мечтата си, да бъде майка и съпруга, чудесно, и Дора пак се разплаква. И когато той разказва за кратката си войнишка кариера, за раняването и как Дора го спасила, тя в същия миг заплаква отново, защото си спомня за раняването му и за страха, който й отне дъха. А накрая той й разказва за деня в мазето, за картините, които се родиха оттогава насам, за решението да намери Дора, да прекара своя живот с живота си, и тук Дора заплаква още повече, защото това е чакала през целия си живот, а сега вече е твърде късно.

— Знаеш ли каква е цялата тази история?

— Една сюрреалистична картина на ужаса? Салвадор Дали във върхова форма?

— История за безбройни бременности, които промениха света.

Мълчание. Сякаш то е злато. После гръмък смях, изпълнен със сълзи.

— А сега какво?

— Да изчезваме оттук.

Дора избърсва сълзите си и тръсва глава.

— Не става. Аз съм омъжена.

— Но ти обичаш мен!

— Да, обичам теб.

— Защо тогава се омъжи за него?! — Лука изобщо не забелязва колко неуместно е възмущението му.

— Той беше там, до мен. Обича Никола. Никола го харесва. Той се отнася добре с мен, а и Никола не искаше да оставам сама, докато той пътешества из световните морета… — Пауза. — А понякога и аз имах нужда от някого — прошепва Дора, сякаш се срамува от това.

— От колко време сте женени? — Възмущението му постепенно се превръща в отчаяние.

— Три години.

— С какво се занимава той?

— Режисьор е. Постави шест от пиесите, в които играя.

— Само да не е онзи Фредерик! — избухва Лука. Става и й обръща гръб, отдава се на ревящото море: проклет южен вятър, който си мисли, че е ураган!

— Естествено, че не! Казва се Роже.

— Роже! Що за име е това! — изригва Лука и съперничи на ревящата, ръмжаща, солена вода под него. — Мразя го! Боже, как го мразя!

Дора го оставя да излее своя гняв и разочарование и безпомощност. Тя се опитва да внесе ред вътре в себе си. Всичко там е в пълен хаос.

— Къде е той? Знае ли, че си при мен?

— С Никола са в Сплит. Оставих ги там при един приятел актьор, с когото се запознах на фестивала в Авиньон. Казах: „Хайде да посетим добрия приятел Златко“. Не, той не знае нищо за теб, не знае, че съм тук при теб. Аз пък имах едно такова чувство… трябваше да те видя, беше нещо… сякаш ти ме викаше… — Дора трепери от студ и от емоции и от подлата игра на съдбата. През главата й бясно препускат откъслеци от разговори за Лука и себе си, които през живота си е водила с различни хора. Завива й се свят. Твърде много думи. Усеща вятърът да вилнее в мислите й.

— Искам теб и сина си, искам всичко, най-сетне имам право на това, толкова дълго чаках, че вече изобщо не чаках… — Лука започва да брои. Дора скача бързо и го прегръща. И те стоят там. Като два трагични образа от пиеса на Шекспир. Като две изгубени деца. На фона на величествени природни кулиси.

— Какво ще правим сега?

— Да изчезваме оттук.