Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jeden Tag, jede Stunde, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Наташа Драгнич. Всеки ден всеки час

Немска. Първо издание

ИК „Enthusiast“, София, 2011

ISBN: 978-954-8657-92-1

История

  1. — Добавяне

14

Решено е. Със съвсем малко сълзи. Той брои само три пъти, но за щастие, безуспешно. Има да се уреждат разни неща. Да се споделят. Да се подготвят. И докато се усетят, ето ги пак заедно. Решено е. Кога точно и къде точно, ще трябва да се обсъди допълнително, но слава Богу, има телефони. И те се смеят в тъмнината на спалнята, където не могат да спрат да се любят. Решено е. Лука звъни на баща си и го уведомява. Зоран се радва. Дора стои до Лука и се усмихва едва-едва. Неговата печалба е нейна загуба. Решено е. Дора няма чувството, че ще умре. Все още не. Защото Лука е тук, тя може да го докосне. Той може да я обича, да я люби. Да изпълни нея и нейния живот.

 

 

На гарата е ветровито, става течение. Началото на февруари е и пак вали сняг, но какво ги е грижа Дора и Лука? Дори четиримата конници на Апокалипсиса биха могли да прелетят покрай тях по релсите, но те изобщо не биха ги забелязали. Как беше онова с песента за разделите? Когато някой, когото обичаме, си отиде от нас… Край сега. Всичко вече е казано. Дора не плаче, а Лука диша. Всичко е прекрасно. Уредено.

— Добре е, че пътуваш с влака.

— Защо?

— Така ще ме напуснеш по-бавно. Имаме повече време. — Дора целува меките му, студени устни.

Me falta tiempo para celebrar tus cabellos. — Лука държи лицето на Дора в дланите си и й се усмихва. Те са си обещали да бъдат смели.

— Питам се дали всъщност имаш представа какво каза току-що, или просто си назубрил всичко наизуст? — Дора трепери в ръцете му.

— Провери ме.

— Е, добре. Кажи ми го.

— Липсва ми времето да празнувам косите ти — казва той и я поглежда самодоволно.

— Не е зле. Но то не беше и трудно. Кажи още нещо — настоява Дора.

— Не говориш сериозно! Искаш да предизвикаш мен, категоричния познавач на Неруда?! Нечувано! Какво безсрамие, ти, дръзко, малко хлапе!

— Това вече Неруда ли трябва да е? — Ъгълчетата на Дорините устни увисват. — Слаба работа, mon amour, много слаба!

Amo el trozo de tierra que tu eres, pogque de las praderas planetarias otra estrella no tengo. Tü repites, la multiplicacion del universo. — Той декламира, а минувачите го заглеждат любопитно.

— Не е зле! Това вече звучи така, сякаш знаеш какво казваш. — Дора е трогната. Прави се, като че ли нищо не се е случило, ала усеща как думите повече не й се подчиняват.

— Благодаря. Дължи се може би на това, че аз действително знам какво казвам: Обичам парченцето земя, което си ти, защото във вселенските полета си нямам друга звезда. Ти повтаряш размножаването на Вселената.

Дора се смее:

— Ами, по-добре си остани при твоите бои.

После и двамата млъкват. Хора бързат покрай тях влакове пристигат и заминават. Шумно и студено е и мирише на застоял въздух.

— Идеята не беше добра.

— Да. Неруда не е непременно бомба за добро настроение.

— Не. Той прави така, че ти да ми липсваш. Макар че още стоиш тук пред мен.

— Той иска да остана.

— Тогава остани.

— Дора.

— Знам.

— Ще се видим много по-рано от скоро.

— Да, знам.

— Не плачи.

— Няма да плача само тогава, когато престанеш да броиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Виждам устните ти, които се мърдат, виждам очите ти, които вече се скриват зад клепачите.

— Не, нали те гледам. Не мога да си позволя да не те гледам.

— Остани.

— Дора.

— Мисля, че няма да мога тук.

— Ти също не си взе сбогом с мен.

— Кога?

— В онзи ден, когато седях на нашата скала и те чаках. Ти така и не дойде. Никога.

— Това вече не си го спомням добре.

— Аз те мразех.

— Не ти вярвам.

— Исках да умра.

— Аз съм сигурна, че исках да дойда. Ти беше всичко за мен, а те отнеха от мен и аз не можех да направя нищо, бях още толкова малка и можех само да плача и да мразя живота си, лежах в леглото си и държах в ръка картината, моя портрет, който ти ми нарисува, и мислех за теб и… — Дора не издържа повече. Налага се Лука да я стисне много силно, за да не се свлече на мръсния сив под на перона. — Спомних си всичко! Всичко! Знам как беше, отново се сетих! Всичко се върна, виждам го! — Триумфиращият й глас е слаб.

Лука се бори с целия свят. И с вълнението на Дора. Тя става почти неудържима. Добре, че изведнъж се изправя. И го поглежда отчаяно. Но кого вижда тук? Полека-лека Лука го обзема страх.

— Ти няма да се върнеш повече, сега ще ме напуснеш и ние никога повече няма да се видим…

— Дора, има само мен и теб, и сега сме възрастни хора, и нищо и никой не може да ни раздели и да ни попречи да прекараме живота си заедно. Така е и така ще бъде винаги.

Лука знае, че няма много време, няма и въздух, липсват му всички животоспасяващи вещества, той усеща как клепачите му се затварят, и ето че вече брои: едно, две, три, четири, пет… а после целувката на Дора го изважда от мрака. Всичко става толкова бързо. Без истински преходи, които да направят разбирането по-лесно.

На всичкото отгоре влакът вече е пристигнал. Точно. Колко често се случва това?! Особено пък във Франция?! Къде останаха хубавите времена, когато трябваше да чакаш влака по половин или един час?! Влакът е на перона. Две минути престой. Тоест — толкова кратък, че не си заслужава да се споменава. Лука е на стъпалото.

El amor supo entonces que se llamaba amor. Y cuando levante mis ojos a tu nombre, tu corazôn de pronto dispuso mi camino. Трийсет и седми сонет. Непременно го погледни. Това е отговорът на всичко. Запомни го! Непременно го запомни!

Влакът тръгва.

Влакът излезе от гарата и повече не се вижда. Не се мярка дори подобно на безопасна, малка, бягаща змия. Изчезна, сякаш никога не го е имало.

Дора продължава да стои неподвижно там.

Лука.

Страх я е.