Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (35)

33

За първи път след близо шест години. Този чудно красив град край един идеален залив. В лоното на висока планина, където можеш да бродиш на воля. И навсякъде морето. То блести сребристо на утринното слънце, като вечността. Като Божи дом. Дора седи в автобуса, уморена и развълнувана, и е напълно завладяна. От гледката, от големите очаквания, от това, което след миг ще види. Очите й се просълзяват и тя ги скрива зад големи черни очила. Студен, но слънчев февруарски ден. Годината е 1991. Леля Мария е починала преди три години, значи няма шоколадов сладкиш. Останал й е само Лука. Но това й стига.

 

 

Една красива млада жена. Във фоайето. В тесни дънки и дебело синьо зимно яке. Плоски, елегантни зимни обувки. Малък сак. Тъмносиня ръчна чанта. Ръцете й скрити в червени ръкавици. Издължено, бледо лице. Сякаш никога не е виждало слънце. Пълни устни. Широк нос. Големи, тъмни очи.

Дора.

 

 

Дора.

И ето че Лука вече брои: едно, две, три, четири, и Дора бързо намира пътя зад рецепцията, и обляга цялото си тяло о неговото. През дебелото яке не може да го усети истински, залепва устни върху неговите и му прошепва нежно: „Ти си моят принц, не заспивай, остани при мен, погледни ме, погледни и очите ми, принце мой, аз съм тук, всичко е наред, принце мой.“

Лука се свлича до стола до себе си, сякаш няма мускули. Нито воля. Сякаш е стар, проядем плувен дюшек. Очите на Лука са затворени, дишането е тежко. Има неща, за които никога не си подготвен. Той усеща главата на Дора върху корема си, ръцете й около кръста си, ала в момента му липсва кислород и той продължава да седи неподвижно. Усеща натиска на тялото й и му е едновременно странно и прекрасно, и му се иска едновременно да я задържи и да я отблъсне от себе си. Отваря очи, за повече не му стигат сили, и я вижда пред себе си, коленичила, дългата й коса е в скута му, и щастието е зашеметяващо, завладяващо и едновременно смъртоносно. Чува я да мърмори, гласът й не достига до него, но тона, което излиза от устата й, би могло да е думата „принц“. Той слага ръка върху косата й.

Дора затаява дъх и вдига глава. Очите й са насълзени, а устните й се мърдат и оформят думата, която той подозира, и Дора знае, че Лука знае, че е загубил. Че е изгубен. Защото той победи: тя е тук и каквото и да е станало, сега то е отминало, и сега картите ще се размесят наново, макар той да не знае за това, и тя вече усеща жокера в ръката си, тя може само да спечели, което означава, че и Лука ще спечели. Вече е спечелил. Всичко може да се случи. Защото Дора има план.

— Да изчезваме от тук.

 

 

— Толкова е безлюдно!

— Хотелът е затворен. Зимна пауза до април.

— Тогава какво правиш тук?

— Чакам теб.

— Естествено. А освен това?

— Трябваше да прегледам разни документи, оферти, заявления, просто бумащина.

— В такъв случай значи съм извадила голям късмет.

— Не, аз извадих късмет.

— Почакай, преди да го твърдиш.

— Няма какво да чакам. Ти си тук.

— Вярно е.

— Благодаря ти.

— Това си беше чист егоизъм. Няма и следа от алтруизъм.

— Нищо. Няма никакво значение.

— Лука.

— Дора.

— Обичам те.

— Благодаря ти, че дойде.

— За мен беше удоволствие.

— Колко ще останеш този път?

— А ти колко би искал?

— Не ме карай да отговарям.

— Може да бъде така, както ти искаш.

— Дора.

 

 

Всичко е такова, каквото винаги е било, когато те са заедно. Точно както трябва да бъде. Всяко движение на единия допълва движението на другия. Всичко се подрежда и напасва. Без пропуски. Тела, погледи, думи. Съвършенството на живота. Сякаш изминалото време никога не го е имало. Сякаш изобщо няма никакво друго време.

Цяла седмица Дора живее в малка стая в затворения хотел, с Лука като единствено отоплително тяло. Студено е. Леденият северен вятър борел свири през опустелите коридори и помещения. Въздухът е кристално бистър и режещ като парче отчупено стъкло. Налага се да въртиш главата си заедно с вятъра, за да можеш да дишаш. Морето е като морски таралеж, боде при всяко докосване.

Дора и Лука не се отделят един от друг нито за миг. Любят се; ядат или в крайбрежния ресторант, където най-често са единствените клиенти, или си правят пикник някъде из хотела, на бара, пред рецепцията, в салона за закуска, в който, за жалост, няма закуска, в голямата хотелска кухня, където няма нищо за ядене; разхождат се из обезлюдения, сякаш замрял град, по плажа, към скалата. Скалата е добро място в такова време, има завет, вятърът не може да я достигне, защото тя е на южната страна на полуостров Свети Петър. Тогава Дора и Лука седят тук, увити в одеяло от хотела, и се любят, а зъбите им тракат от студ. Говорят си много. Нуждата им да си наваксат е огромна. Дора разказва за успехите си, за Хелена, която се разделила с Марк, за Иван, който оттогава отново ухажвал Хелена, много настойчиво и с неподозирана енергия. Ставал смешен, чисто и просто смешен, ядосвала се Хелена, обаче всъщност нямала нищо напротив. Дора умее чудесно да имитира майка си, толкова перфектно, че Лука се залива от смях. Дора говори за Жана, която все така работи с деца инвалиди и обмисля дали да не замине за Африка, навсякъде има толкова много страдание. Дора не казва нито дума за мъжете в живота си, защото те не са важни. Дори и с дума не споменава за помятането. Или за плана си. Който досега работи отлично.

Лука описва своите неуспехи. Навсякъде само провали. Тази година ще навърши трийсет и две, а от почти шест години не е нарисувал нито една картина, няма и да го направи повече, така е решил; все още работи на рецепцията и никога няма да напусне, така е решил.

Лука не може да скрие презрението, което изпитва към себе си. Дора го притиска в прегръдката си. Тя е потресена, не може да каже и дума. Един живот, който с всички сили се опитва да се самоунищожи. Иде й да закрещи. Толкова себеотричане и разхищение и самонаказване — при това без причина. Дора е смазана. Тя притиска Лука в прегръдката си, а Лука не казва нето дума за всички онези жени, които носят името на Дора и имат лицето на Дора, което тласка низостта чак до абсурда.

Те лежат, плътно и страстно прегърнати, обгърнати, от мрака, от студа, от вятъра, от страха пред отпътуването на Дора. Още днес. Защото това е последната им нощ.

„Никой друг, любима, не бива с мойте сънища да спи.“

На Дора й хрумват стотици, хиляди отговори, ала никой не е равностоен на Неруда, тя не намира такива дори и при Шекспир. Тя се бори със сълзите, които с всеки миг стават все по-натрапващи се. Февруарските нощи са дълги и лишени от светлини, а денят изглежда недостижим — това е единственото утешение, което те имат. Надеждата, че слънцето ще забрави да изгрее. Защо пък не? Всичко е възможно.

— Лука — прошепва Дора, — искам да бъдеш щастлив. Да се грижиш по-добре за себе си.

— Мила Дора.

— Моля те. Иначе цялото това лишение и отказ са били напразни.

— Нямам желание. Не знам как да бъда щастлив без теб. Без теб… Не го заслужавам. — Гласът на Лука е почти отчаян. И от него й става болно.

— Но все някой трябва да има полза от нашето нещастие!

— Катя. Катя има полза.

— Може би — отвръща замислена Дора. — Въпреки че щеше да има много по-голяма полза, ако баща й е щастлив.

Мълчание.

— Аз никога не изговарям твоето име. Не бива дори да си го помислям.

— И с мен е така.

— Не бих го понесъл.

— Аз бих умряла.

— А това ще е непростимо. Такъв талант!

— Точно така! Затова ти трябва пак да рисуваш! Светът има нужда от теб, Лука!

— Дора.

— Трябва да използваме тази възможност, когато всичко е позволено, дори и невъобразимото.

— Моята любов трябва да те обича, два пъти да те обича. Затова аз те обичам, дори когато аз не те обичам, и затова те аз обичам, когато те обичам.

— Ти си луда.

 

 

По някое време, когато слънцето все пак разпръсва срамежливо лъчите си над Макарска и морето, Дора става, тихо се облича, докато гледа спящия Лука, не прави нищо, за да обуздае бясно биещото си сърце, разпада се, подпира се на стената, а светът около нея се завърта във въртележка. Не може да помръдне краката си, ходилата й не искат да напуснат тази стая: защото тук е животът.

Дора допира с устни челото на Лука.

— Лука — прошепва тя за последен път.

И излиза от стаята.

 

 

А Лука отваря очите си, които го болят от тази игра на „спя наужким“. Но той й обеща да не се буди, да не става заедно с нея или да я люби още веднъж, да я прегръща. Няма да го преживея, каза Дора със сух глас, който заплашваше всеки миг да секне. Той трябваше да обещае да не я изпраща, да не гледа след нея или да й маха. Нищо не му разреши. Освен да се прави на умрял.

— Дора — прошепва той за последен път, преди шлюзът да се затвори окончателно.

— Дор… — и не е в състояние за нищо повече.