Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Господството на Борн (9)

8

Борис Карпов седеше в самолета, порещ небесата на девет хиляди метра над земята, и наблюдаваше светлосивите облаци зад прозорците. Както винаги, напускаше Русия със смесени чувства. Никой руснак, помисли си той, не се чувства добре извън родината си. Разбираемо — руснаците са странни, да не кажем необикновени хора, особено като се има предвид ужасната им история. Царизмът, казаците, Сталин, Берия, мракобесието, което винаги е заливало красивата им страна. Алтруизмът не беше сред най-изявените черти на руската душевност. Мизерията и лишенията толкова отдавна бяха превърнали оцеляването в основна необходимост, че то вече беше станало част от руския характер. В това отношение обаче Борис се различаваше от сънародниците си. Любовта към Русия го караше да търси по-добър живот не само за себе си, но и за хората, които все се стремяха към светлината в края на тунела и тя все им убягваше.

Стюардесата на първа класа го попита иска ли още нещо.

— В момента печем шоколадови курабийки — каза му тя усмихнато, наведена над него. Беше русокоса и синеока — от скандинавско потекло навярно, реши той — и имаше лек акцент. — Можем да ви ги поднесем с мляко, какао, кафе, чай или няколко вида алкохол.

„Мляко с бисквитки — помисли си той с иронична усмивка. — Колко американско.“

— Класика — каза й Карпов и стюардесата се засмя.

— Ах вие, американците, господин Стоунифилд… — закачливо се обърна към него тя с измисленото му име. А после прошумя с полите си край него и се върна към своята работа.

Карпов отново се отдаде на размислите си. Разбира се, че американците гледат на всички с пренебрежение. Но какво може да се очаква от хора, родени с толкова привилегии? Не знаеше дали да се радва, че го сбъркаха с американец. Изчака да види каква му е реакцията и с изненада установи, че се чувства някак унизен, като селски глупак, когото за момент са приели за възпитаник на Йейл. Грешката на стюардесата неизвестно как го беше принизила, сякаш беше огледало, в което бе видял всичко, което му е било отнето по рождение.

Родителите му нямаха много време за него — бяха обзети от тихата, но сериозна надпревара кой ще има повече изневери по време на брака им. За развод и дума не ставаше, тъй като беше против правилата на играта. Съответно не обърнаха много внимание дори когато Аликс, сестричката му, почина от мозъчно възпаление. Карпов се грижеше за нея по време на проточилото се тежко заболяване, първо след училище, а после напълно изоставяйки училището. Когато я взеха в болница, той отиде с нея. Остана с впечатлението, че за родителите им беше облекчение да се отърват и от двете си деца.

— Толкова си мрачен — промърморваше майка му, докато приготвяше закуската. — Толкова ужасно мрачен.

През повечето сутрини обаче тя не се появяваше. Карпов предполагаше, че е така, защото прекарваше нощите си някъде другаде.

— Не мога да го понеса — беше всичко, което имаше да каже баща му в сутрините, когато той пък си бе у дома. Не беше в състояние нито да погледне Аликс, нито да влезе в стаята й. — Какъв е смисълът? — отговори на въпроса му една сутрин. — Тя не знае, че съм там.

Карпов беше убеден, че не е така и Аликс много добре усеща, когато има някой при нея. Често му стискаше ръката, когато сядаше до нея на леглото. Четеше й истории от книгите, които й беше купил. Друг път й четеше уроците от учебниците, които считаше за важни. Благодарение на това откри любовта си към историята. Най-много обичаше да й чете за различните периоди в миналото на Русия, въпреки че някои от тях наистина бяха твърде мрачни и трудни за осмисляне.

Карпов стоя до леглото й, докато тя умираше. След като лекарят я обяви за мъртва, в стаята настъпи задушаваща тишина. Сякаш всичко на света беше замряло, дори неговото сърце. Имаше чувството, че въздухът в дробовете му всеки момент ще свърши. От миризмата на антисептик му се повдигаше. Наведе се над восъчното лице на Аликс и целуна студеното й чело. Външно по нея нямаше никакви следи от жестоката битка, която се беше водила в мозъка й.

— С нещо мога ли да ти помогна? — попита го сестрата, когато той излезе от стаята.

Борис поклати глава — чувствата го задушаваха и не можеше да говори. Ехото от стъпките му и стенанията на болните и умиращите го последваха по покритите с балатум коридори. Навън в мрака го посрещна сиянието на покритата със сняг Москва. Хората минаваха край него, говореха си, пушеха, дори се смееха. Момче и момиче, залепили глави един за друг, прекосиха улицата, шептейки си. Майка тихо пееше нещо на детето, хванало се за ръката й. Карпов гледаше тези обикновени сцени, както затворникът съзерцава синьото небе и плуващите облаци зад решетките на прозорчето в килията си. Той вече нямаше нищо общо с този свят. Чувстваше се откъснат от него като прояден клон, отрязан от дървото.

На мястото, където беше скътал Аликс в сърцето си, бе зейнала пустота. Сълзите го нападнаха, докато се щураше безцелно из града, гледаше как се трупа снегът и слушаше приглушения звън на камбаните на храма „Св. Василий“. Плачеше за нея, но и за себе си, защото беше останал съвсем сам.

— Господине? — стюардесата му носеше курабийките и млякото. Карпов се сепна и потръпна като куче, което отръсква козината си.

— Извинявайте. Да дойда ли по-късно?

Той поклати отрицателно глава и тя свали масичката и постави чинийката със сладките и млякото на нея.

— Съвсем топли са. Искате ли още нещо?

Карпов й се усмихна малко тъжно.

— Можете да поседнете при мен.

Сребърното звънче на смеха й се разля отгоре му като хладения повей на вятъра.

— Какъв флиртаджия сте само, господин Стоунифилд. — Тя поклати глава и го остави сам.

Карпов се загледа невиждащо в чинията. Мислеше си за Джейсън Борн, за това какво му предстоеше да извърши срещу него и как действията му щяха да се отразят не само на настоящия, но и на бъдещия му живот.

Нищо повече нямаше да бъде същото. Осъзнаването на този факт не го уплаши — твърде много беше свикнал с неизвестността. И все пак стомахът му се свиваше сякаш в очакване неизбежното да се случи.

Моментът наближаваше. Само в това беше сигурен.

* * *

Марсел Пробст, компютърният специалист на Ке д’Орсе, на когото инспектор Липкин-Рене беше предал телефона на Лоран и СИМ картата му, беше от онези французи, за които виното, местните сирена и нахалната усмивка са сред най-важните неща в живота.

Минути след като Сорая пристигна с Арон, Пробст й даде да разбере с киселия си, почти обиден вид, че не я харесва. Дали защото беше мюсюлманка, или пък защото е жена, не стана ясно. Обаче чувствата бяха изписани като на крайпътна табела по лицето му, намусено сякаш от кисела слива.

Елегантен, добре облечен и в края на четиридесетте, той беше точната противоположност на компютърджиите, с които Сорая си бе имала работа дотогава. „Равенство, свобода, братство“^[1], помисли си тя, докато заставаше до бюрото му. На него сред останалите вещи и хартии имаше лаптоп, осцилоскоп и свързани с тях модерни тонколони.

— Какво имате да ни съобщите? — попита Арон.

Пробст подръпна долната си устна и я сви на фунийка.

— Джиесемът е неспасяем — отвърна той, — а СИМ картата е в много лошо състояние.

Очевидно нямаше съгласна, която можеше да мине безпрепятствено през устните му. „Сигурно имат вкус на сирене бри“, помисли си Сорая.

Пробст повдигна едната си вежда.

— Възможно ли е да им се е случило нещо на път за тук?

— Определено не — отвърна Арон леко ядосан. — Открихте ли нещо или не? Казвайте, моля ви.

— Странното е — изсумтя Пробст, — че доколкото мога да преценя, информацията от СИМ картата е изчезнала.

Сорая помръкна.

— От повредите ли?

— Зависи, госпожице. Виждате ли, СИМ картата е била подложена на два вида щети. Едните — физически. — Той потупа стъклото на осцилоскопа. — А другите — електронни.

— Какво искате да кажете? — попита Арон.

— Не мога да бъда сто процента сигурен — продължи Пробст, — но има ясни показания, че картата е изтрита по електронен път. — Той се покашля. — Или почти. Само едно нещо можеше да се спаси. Няма съмнение, че е въведено след изтриването й, преди телефонът да спре да работи.

— Имате предвид малко преди колата да блъсне Лоран — продължи мисълта му Сорая и почти незабавно съжали, че се е обадила.

Пробст я изгледа, сякаш е гнусен плъх, незаконно пропълзял в неговата светая светих.

— Смятам, че точно това казах — студено й отвърна той.

— Да преминем на това какво сте успели да извлечете от картата — намеси се Арон.

Пробст подсмръкна като герой от „Клетниците“.

— Добре, че се обърнахте към мен, инспекторе. Много се съмнявам дали някой друг щеше да измъкне и килобайт информация от нея.

За първи път по безкръвните устни на Пробст се изписа нещо като усмивка, тънка като палтото на скъперника. Очевидно беше доволен, че е поставил натрапниците на мястото им.

— Ето какво са прехвърлили в СИМ картата на пострадалия в последните мигове от живота му.

На екрана на лаптопа се появи загадъчната дума „диноиг“.

Арон поклати глава и се обърна към Сорая:

— Имате ли представа какво означава това?

Сорая го погледна и каза:

— Гладна съм. Заведете ме в любимия си ресторант.

* * *

Далеч от „Ла Линеа“, Борн сви от магистралата в гъста горичка, обрасла с храсталак, излезе от джипа, мина от другата му страна и измъкна Суарес навън.

— Какво правиш? — попита командирът. — Къде отиваме?

Изглеждаше ужасно. Дясната страна на главата му беше окървавена, на челото си имаше огромна цицина, а дясната му ръка беше посиняла и подута.

Борн го повлече със себе си, като от време на време го изправяше на крака, когато мъжът залиташе. Щом се отдалечиха достатъчно от пътя, той го изправи срещу едно дърво.

— Кажи ми каква е длъжността ти в „Северий Домна“.

— Това няма да ти помогне.

Борн пристъпи заплашително към него и той вдигна ръка да се предпази.

— Добре, добре. Но те предупреждавам, че няма да ти послужи. Организацията е разделена на отделни, обособени нива. Аз пренасям пратки за „Северий Домна“, когато ми наредят, но не знам нищо повече от това, което ми се полага да знам за целта.

— Какви пратки?

— Сандъците са затворени — отвърна Суарес. — Не знам и не искам да знам.

— От какво са направени?

Суарес сви рамене.

— От дърво. Понякога от стомана.

Борн се замисли за момент.

— От кого получаваш заповедите си?

— От един мъж. По телефона. Никога не съм го виждал лично. Не знам дори името му.

Борн щракна с пръсти.

— Телефонът.

Суарес порови неловко с лявата си ръка в джоба и извади телефона си.

— Обади му се.

Суарес отчаяно заклати глава.

— Не мога. Ще ме убие.

Борн хвана подутата му дясна ръка и му счупи малкия пръст. Суарес изкрещя от болка и безуспешно се опита да си измъкне ръката. Борн поклати глава и хвана следващия му пръст.

— Пет секунди.

По лицето на Суарес се стичаше пот и попиваше в яката му.

— Dios, недей.

— Две секунди.

Суарес отвори уста, но оттам не излезе нито звук. Борн му счупи пръста и мъжът почти загуби съзнание. Колената му се подгънаха и тялото му се свлече по дънера на дървото. Борн го зашлеви. Очите му се насълзиха, той се обърна и повърна на земята.

Борн хвана средния му пръст.

— Пет секунди.

— Basta!^[2] — извика Суарес. — Basta!

Кръвта се беше дръпнала от лицето му. Цялото му тяло се тресеше от шока. Той се загледа в телефона, който стискаше в потната длан на лявата си ръка. После сякаш изведнъж излезе от транс и погледна Борн.

— Какво… какво искаш да му кажа, hombre^[3]?

— Искам името му.

— Той няма да ми го каже.

Борн стисна пръста на изпотрошената му дясна ръка.

— Намери начин, омбре, или продължаваме нататък.

Суарес облиза устните си и кимна. Натисна някаква цифра и на екрана се изписа номер.

— Почакай! — спря го Борн, пресегна се и прекъсна връзката.

— Какво? — попита Суарес с леко замаяния глас, който излизаше от устата му, откакто Борн започна да му чупи пръстите. — Какво има? Направих каквото искаше. Не искаш ли да му се обадя?

Борн приклекна и се замисли. Знаеше кой е свръзката на Суарес. Разпознал беше номера. Беше на сателитния телефон на Джалал Есай.