Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Господството на Борн (11)

10

Борис Карпов никак не харесваше Мюнхен. Както повечето руснаци и той не обичаше германците. Горчивият спомен за престъпленията през Втората световна война, желанието за отмъщение бяха закодирани в гените му също толкова устойчиво, колкото и любовта му към водката. А и въпреки новия девиз на града „München mag Dich“ („Мюнхен те харесва“) градът имаше с какво да го отблъсне. От една страна, беше основан от религиозния орден на бенедиктинците, откъдето идваше и името му, което на старогермански означава „монах“. От друга, намираше се в Бавария, средище на десния консерватизъм, водещ началото си от омразната националсоциалистическа партия на Адолф Хитлер. Всъщност Хитлер и поддръжниците му устроили именно тук Бирения пуч през 1923 година в опит да съборят Ваймарската република и да завземат властта. Неуспехът им само временно отдалечил неизбежното. Десет години по-късно Мюнхен станал крепост на националсоциализма, събитие, последвано от извършването на хиляди престъпления, сред които е и построяването на концентрационния лагер „Дахау“, намиращ се на петнадесет километра северозападно от града.

Да, има за какво да не се обичаме, помисли си Карпов, докато даваше инструкции на шофьора на таксито да го остави на „Бринерщрасе“, в началото на „Дунстареал“ или „Ареалът на изкуствата“ — кварталът на музеите за изкуства в Мюнхен. Оттам пеша отиде до „Новата пинакотека“, музеят на европейското изкуство от 18–19 век. Влезе, купи си карта от будката на входа и се отправи към галерията, където се намираше „Оскубаната пуйка“ на Франсиско Гоя. „Не е от известните му картини“, помисли си той, докато я наближаваше.

Пред картината стоеше групичка и слушаше заучените обяснения на екскурзоводката си. Застанал отстрани, Борис я чакаше да спомене дали произведението е част от откраднатите от нацистите колекции. Мозъкът му прехвърляше наум ангажиментите му. Преди да тръгне от Москва, беше поверил управлението на ФСБ-2 на Антон Фьодорович. Естествено, само временно. Все още не беше довършил процеса на реорганизация и не бе отстранил всички плевели. Още отначало беше решил, че няма да се бави повече от пет дни с изпълнението на поръчката на Черкезов. Не можеше да разчита, че службата ще бъде управлявана както трябва в негово отсъствие, ако се наложи да отсъства за по-дълго време.

Групата най-после отмина нататък, а пред картината остана да я съзерцава само един мъж. Изглеждаше съвсем обикновен — среден на ръст, нито млад, нито стар, с оплешивяващо теме и прошарена коса. Ръцете му бяха потънали в джобовете на палтото, а раменете — леко прегърбени, сякаш на гърба си носи невидима тежест.

— Добро утро — поздрави го Борис на приемлив немски и се приближи до него. — Нашият общ братовчед съжалява, че не може да дойде лично. — Мъжът беше част от агентурната мрежа, изграждана с десетилетия от Иван Волкин, и следователно напълно надежден.

— Как е старецът? — попита мъжът на нелош руски.

— Все така жизнен.

След като приключи размяната на паролата, двамата тръгнаха из галерията, спирайки се пред всяка картина.

— С какво мога да бъда полезен? — попита тихо мъжът. Казваше се Вагнер, макар че това най-вероятно беше псевдоним. Иван се кълнеше в него и това трябваше да е достатъчна гаранция.

— Търся връзки — отвърна Борис.

— Всички, които идват при мен, търсят това — усмихна се леко Вагнер.

Намираха се пред картината на Фридрих Вилхелм фон Шадов „Светото семейство под арката“ — абсолютно ненужен според Борис сюжет, както всички религиозни сюжети, въпреки че не можеше да не оцени изчистения стил на художника.

— И Виктор Черкезов ли?

Известно време Вагнер остана загледан втренчено в картината, без да отговори.

— Фон Шадов първо е служил в армията — проговори накрая той. — После открил Бога, отишъл в Рим и станал един от водачите на така нареченото Назарянско движение, чиято цел била да внесе истинска духовност в християнското изкуство.

— Не ми пука какъв е бил — възрази Борис.

— Вярвам ви. — Каза го така, че го накара да се почувства като някакъв презрян материалист.

— Колкото до Черкезов… — настоя Карпов.

Вагнер продължи към следващата картина и въздъхна.

— Какво по-точно искате да знаете?

— Съвсем наскоро е бил тук, в Мюнхен. Защо е идвал?

— Ходи в джамията. Само това знам.

Борис се постара да не издаде притеснението си.

— Трябва ми още информация — безизразно каза той.

— Тайните на Джамията се пазят много зорко.

— Разбирам. — Само че не разбираше каква обща работа имаха новият господар на Черкезов и ръководителите на Джамията. Трудно му беше да си представи Виктор забъркан точно в това змийско гнездо — той мразеше мюсюлманите дори повече от германците. Беше прекарал повечето от времето си като ръководител на ФСБ-2 в издирване и обезвреждане на чеченски терористи мюсюлмани.

— Никак не е безопасно да се рови в делата на Джамията.

— И това ми е известно. — Борис знаеше, че мюнхенската джамия е сборна точка за редица екстремистки мюсюлмански групировки по света. Водачите й раздухваха недоволството на разочаровани от живота младежи и девойки и като се възползваха от огорчението им, разпалваха у тях гняв. После ги подлагаха на обучение, въоръжаваха ги и им осигуряваха средства за последвалите актове на насилие.

Вагнер се замисли.

— Може би има някой, който може да ви помогне. — Той прехапа устна. — Казва се Херман Болгер. Часовникар е и също се интересува какво става в джамията. — Устните му се извиха в усмивка. — Не е ли забавно?

— Не. — Борис не беше развеселен. — Къде мога да намеря хер Болгер?

Вагнер му каза адреса и Борис го запамети. Спряха се при още две картини за всеки случай и после Вагнер си тръгна. Борис остана да се разхожда в галерията, разучавайки картата си, още двадесет минути.

После отиде да търси Херман Болгер.

* * *

Дъждът прииждаше със силата на крясъка от отривиста команда или фаталното дрънчене на оръжията на две армии, вкопчени в ръкопашен бой. Борн стоеше под гъст бор, чиито приведени клони се огъваха под напора на вятъра и водата.

От мястото си той видя как от експлозията джипът се разлетя на парчета, които паднаха на земята, обвити в пламъци, само секунди преди пороят да ги угаси. Изкривени късове метал се сипеха във всички посоки. Две отломки се стовариха на метър от скривалището му — едната, осажденият волан на колата, а другата, главата на Суарес. Пушеше и миришеше на опърлено, сякаш току–що свалена от барбекюто. Устните, носът и ушите й ги нямаше, а от очите й се вдигаше дим като във филм на ужасите.

Борн чу как Вегас изтрополи по предните стълби и отстъпи по-навътре в сенките на бора. Стори му се, че мъжът носи старомодни подковани ботуши. Имаше и пушка, но това не беше като че ли най-опасното му оръжие — очите му светеха като разпалени въглени. Кръвожадният му вид напомни на Борн за мечката гризли, която беше видял в Монтана да защитава малките си от нападащия ги планински лъв. Запита се от кого се защитават Вегас и Рози. Сигурно със седмици бяха изграждали цялата тази система и при това вероятно не в негова чест.

В чия обаче?

* * *

— Ти не си с всичкия си — каза му Суарес, когато спряха джипа на километър от къщата на Вегас. — Няма да го направя.

— Само така ще си заслужиш да получиш малко медицинска помощ — отвърна му Борн.

— Щом излезеш, какво ще ми попречи да обърна джипа и да отпраша?

— Единственият път за бягство е обратно по склона на планината — обясни му Борн. Дъждът се изливаше така, сякаш стояха под водопад. — Ти ще караш с една ръка. Какво пък, можеш да се самоубиеш и така.

Суарес го изгледа с убийствен поглед, но само секунда по-късно вече се беше примирил.

— Под каква лоша звезда съм роден, че трябваше да се срещна с теб?

Борн отвори вратата и вътре нахлу ревът на бурята.

— Само спазвай плана и всичко ще бъде наред. Ти правиш връзката с Вегас, защото те познава. Аз идвам по-късно.

Суарес кимна в знак на съгласие.

— Ръката адски ме боли. Не си усещам пръстите, които ми счупи.

— Имаш късмет — отвърна му Борн. — Представи си колко по-лошо щеше да е, ако ги усещаше.

Излезе от джипа и за секунди стана вир-вода. Суарес се намести тромаво зад кормилото и потегли към къщата.

Когато забеляза първата инфрачервена камера, Борн незабавно спря, но не обясни на Суарес защо. Беше маскирана като пътна табела за километрите. Разпозна я, защото вече се беше натъкнал на същия сценарий в планинска къща в Румъния. Системата беше последна дума на техниката, доста сложна, но в крайна сметка Борн успя да я обезвреди и да проникне в дома. Даже и да беше обърнал внимание на крайпътния знак, Суарес едва ли щеше да забележи нещо съмнително в него.

Изненадата беше неприятна, затова Борн реши за по-сигурно да остави Суарес да кара джипа, а той да огледа мястото пеша.

* * *

Доказателството за нуждата от предпазливост го гледаше в момента с празни очи. Не изпитваше угризения на съвестта, че изпрати спътника си на сигурна смърт. Суарес беше хладнокръвен убиец и ако му бе паднал в ръцете, щеше да го застреля, без да му мигне окото.

Вегас обикаляше сред отломките и ги обръщаше с дулото на пушката си. Намери ръката на Суарес и приклекна, за да я разгледа. После започна да издирва и останалите части от тялото. Бавно и методично описваше кръгове, все по-далеч от центъра и постепенно, все по-неотклонно се приближаваше към скривалището му под бора.

Трясъци, дъжд и светкавици разкъсваха непрогледния мрак. Погледът на Борн се замъти от поредния налегнал го спомен. С усилие си проправяше път през виелицата на път за дискотеката, където трябваше да елиминира жертвата, посочена му от Алекс Конклин. Бързо топящите се снежинки мокреха кожената яка на палтото му, докато се провираше сред тълпата вътре. Влезе в дамската тоалетна, сложи заглушител на цевта на пистолета си и с ритник отвори вратата.

Изражението на пепеляворусата блондинка беше сериозно, почти примирено. Въпреки че беше въоръжена, не хранеше илюзии какво ще се случи. Дали заради това си беше отворила устата и му бе проговорила, преди да умре?

Какво му беше казала? Той прерови паметта си, опитвайки се да чуе гласа й в главата си. На живо, в Колумбия, под проливния дъжд дочу женски глас, който извика нещо през гръмотевиците, а наум чу гласа на пепеляворусата блондинка, подобен по височина и изпълнен със същото отчаяние.

— Нямаш никаква…

„Никаква… Какво?“, запита се Борн. Какво се опитваше да му каже? Помъчи се отново да стигне до спомена, но той вече се разтапяше като парче арктически лед през лятото и образите започнаха да стават все по-бледи, размити и неясни.

Някакъв звук съвсем наблизо го върна към настоящето. Вегас беше открил крака на Суарес. Стана, след като добре го огледа, и се озърна наоколо. Забеляза главата на трупа и тръгна към нея, озадачено смръщил вежди. Борн се почуди дали ще разпознае изгореното и осакатено лице.

Не му се наложи да чака дълго. Вегас стигна до главата, обърна я с крайчеца на пушката си и веднага отстъпи назад, вдигна оръжието си и се заоглежда в тъмнината със заплашително изражение.

На Борн това му стигаше. Явно Вегас беше разпознал Суарес и не се бе изненадал от присъствието му в джипа. Ако Есай казваше истината, вероятно се е подготвял за нападение от страна на „Северий Домна“. И ако правилно разчиташе ситуацията, Вегас беше напуснал организацията и се бе подготвил за ответния удар. Това обясняваше защо с Рози не бяха оставили всичко и избягали. Щяха да ги открият където и да са. Тук поне бяха на позната територия, която Вегас познаваше по-добре от убиеца, когото щяха да изпратят да го очисти. И се беше приготвил да го посрещне.

Борн уважаваше мъже като Вегас. Очевидно колумбиецът беше независим човек, на когото му се бе наложило да вземе трудно и опасно решение и той все пак го беше взел.

— Естеван — подвикна му Борн и излезе от сенките на бора.

Вегас завъртя пушката по посока на гласа му. Борн вдигна ръце с дланите напред.

— По-леко — обърна се към него Борн, оставайки неподвижен на мястото си. — Аз съм приятел. Дошъл съм да ти помогна.

— Да ми помогнеш? Като ме вкараш в гроба ли?

Трополенето на дъжда беше толкова силно, че трябваше да си крещят, за да се чуват, сякаш се намираха на стадион, пълен с ревящи запалянковци.

— С теб имаме нещо общо — отново каза Борн. — „Северий Домна“.

В отговор Естеван изръмжа и се изплю точно по средата на разстоянието помежду им.

— Именно — изкоментира Борн.

Вегас го изгледа и точно в този момент през дърветата се появи Рози, стиснала глок в протегната си ръка, насочен към Борн.

Очите на Вегас се отвориха широко.

— Рози!

Предупреждението му дойде твърде късно. Беше си позволила да се приближи твърде близо до Борн. Той хвана протегнатата й ръка, извъртя я и като я обезоръжи, я притисна до себе си.

— Естеван, свали пушката.

Изпита някакво мимолетно чувство на завист, когато видя с каква обич Вегас гледа жена си. Светът на нормалните хора и дневната светлина никога нямаше да бъдат негови. Нямаше смисъл да си мечтае за тях.

Щом колумбиецът свали пушката, Борн пусна Рози и тя изтича при мъжа си. Вегас я прегърна с едната си ръка.

— Казах ти да стоиш вътре — притеснено я укори той. — Защо не ме послуша?

— Разтревожих се за теб. Не знаех колко души са изпратили.

Вегас се почуди какво да й отговори. Той отново извърна мрачния си поглед към Борн и глока в ръката му.

— А сега какво?

Борн тръгна към тях и като усети как тялото на Вегас се напряга, обърна пистолета към себе си и му го подаде.

— Сега ти връщам пищова. На мен не ми трябва.

— Сами ли бяхте със Суарес?

Борн кимна.

— Защо беше с него?

— Натъкнах се на патрул на ФАРК и го взех за заложник.

Вегас изглеждаше впечатлен.

— Не ни последваха — добави Борн. — Сигурен съм.

Вегас погледна към глока, а после вдигна очи към Борн.

На мястото на изненадата по лицето му се изписа любопитство. Той взе пистолета и каза:

— Писна ми от този дъжд. Май на всички ни дойде до гуша.

* * *

Маги беше направо неузнаваема, когато се срещнаха в ресторанта, който Хендрикс избра за вечерята им. Облечена беше в тъмносиня рокля и черни обувки на висок ток. Не носеше никакви бижута, само не много скъп, практичен на вид часовник. Пуснатата й коса беше доста по-дълга, отколкото му се бе сторила преди под шапката. В широкия градинарски гащеризон тялото й изглеждаше почти момчешко, но роклята опровергаваше тази илюзия. Дългите й крака завършваха с тънки глезени. Който е измислил високите токчета, помисли си Хендрикс, очевадно е бил ценител на женските форми. Аманда не ги носеше често, защото се оплакваше, че не й били удобни. Когато й беше напомнил, че приятелката й Мики не слиза от токчетата си, тя му отговори, че Мики така е свикнала с тях, че не може да носи ниски обувки, тъй като от високите се скъсявали сухожилията на краката. „Докато е боса, ходи на пръсти“, беше пояснила Аманда.

Хендрикс се запита как ли изглежда Маги, когато е боса.

Канеше се да предаде колата си на портиера, но Маги махна на човека, че е свободен. Тя се мушна на предната седалка до него и каза:

— Предпочетох да вечеряме във „Върмилиън“, затова направих резервация там. Знаеш ли къде е?

— В Александрия^[1] ли?

— На „Кинг Стрийт“ 1220.

Той включи на скорост.

— Ходил ли си там?

— Веднъж. — Спомни си за празненството по случай първата им годишнина с Аманда. Каква незабравима вечер, започнала във „Върмилиън“ и завършила призори с двамата, свити и полузаспали в прегръдка.

— Надявам се, че не ме смяташ за твърде своенравна.

— Не те познавам чак толкова добре — усмихна се той.

Тя се отпусна назад. Колата се вля в движението и пое по посока на Ки Бридж и Александрия. Ръцете й бяха неподвижни в скута.

— Истината е, че съм десертохолик — има ли такава дума?

— Вече има.

Тя се изсмя продължително и звучно. Хендрикс вдъхна уханието на парфюма й, сякаш вдишваше аромата на скъпо уиски. Ноздрите му се разшириха и усети как нещо се размърда някъде в него.

— Във „Върмилиън“ имат един десерт — солени профитероли с крем. Любим ми е, а не съм го яла от доста време.

— Значи тази вечер ще си ги хапнеш. — Хендрикс маневрираше из движението, а дежурната кола го следваше по петите. — Две порции, ако искаш.

Тя се извърна към него и очите й светнаха на фаровете на насрещните коли.

— Това ми харесва — тихо каза тя. — Мъж, който не се страхува да ме превърне в ненаситна лакомница.

Вече караха по моста. Прожекторите, осветяващи паметниците в града, шареха небето в златни и сиви цветове.

— Не мога да си те представя като ненаситна лакомница.

— Понякога — въздъхна Маги — угаждането на всички желания носи известна тръпка.

Той се смръщи.

— Не съм сигурен, че…

— Тръпката на забраненото, схващаш ли?

Още не беше схванал, но на Хендрикс много започваше да му се иска това да стане.

* * *

— Никога не си правил нещо забранено, нали?

Маги седеше срещу него в ресторанта с мартини в ръката. От масата си до прозореца на втория етаж в красивата стара къща можеха да наблюдават нощния поток от млади хора — туристи и местни, които се разхождаха по тротоарите отдолу.

— Винаги си бил примерен, а?

Хендрикс се чувстваше едновременно обиден и очарован, че така бързо го беше разгадала.

— Защо мислиш така?

Тя отпи от питието си. Течността в чашата й изглеждаше, сякаш в центъра й има някаква ярка светлинка.

— Миришеш ми на примерен човек.

Той се усмихна несигурно.

— Нещо май не разбрах.

Тя остави чашата си и като се наведе, взе свободната му ръка му в своята. Обърна я, разтвори пръстите и се загледа в дланта му. От докосването й Хендрикс усети как по ръката му протече ток, премина през гърдите и стигна до слабините му. Имаше чувството, че е стъпил във вана с гореща вода.

Маги пресрещна погледа му и той остана с впечатление, че тя знае съвсем точно какво изпитва. По лицето й се разля усмивка, но в нея нямаше ирония или лукавство.

— Бил си единствено дете или по-големият брат. При всички положения обаче си първородният син.

— Така е — отвърна той след секунда забавяне.

— По тази причина имаш толкова силно развито чувство за дълг и отговорност. Първородните деца са винаги такива, то им е вродено.

Тя прокара бавно и предизвикателно пръст по линията на дланта му.

— Бил си добър син и добър човек.

— Но не бях особено добър съпруг — поне не първия път. И със сигурност не бях добър баща.

— Държиш на страната и работата си. — Очите й го огледаха преценяващо. — Тези неща винаги са били на първо място, нали?

— Да — отвърна Хендрикс. Усещаше гърлото си необяснимо пресъхнало. Изкашля се, издърпа ръката си и набързо изпи половината от уискито си. От това неблагоразумно действие му се насълзиха очите и почти се задави.

— Внимателно — предупреди го Маги. — Иначе бавачките ти ей сега ще дотърчат.

Хендрикс кимна с порозовели страни. Изтри очите си със салфетката и отново се покашля.

— Така е по-добре — каза Маги.

Не беше сигурен дали трябва да й отговори нещо, затова замълча и изпи остатъка от скоча си.

— Колко езика говориш?

— Седем — сви рамене тя. — Има ли значение?

— Питам от любопитство.

Но не беше само от любопитство. Част от него вече се беше увлякла и се бе отпуснала назад със затворени очи, но една друга част, която винаги оставаше нащрек, примерната, както я нарече Маги, искаше да я подложи на разпит. Не че не вярваше на проверките, извършени от собствената му организация, въпреки че неведнъж се беше случвало да пропуснат нещо важно — просто имаше по-голямо доверие на собствените си инстинкти.

Подаде й менюто и отвори своето.

— Какво ти се яде? Или предпочиташ да започнеш направо с профитеролите?

Тя му се усмихна, без да поглежда менюто.

— Толкова си тъжен. Заради мен ли е? Ако предпочиташ, можем да вечеряме някой друг път. Или пък изобщо да не излизаме заедно. Защото това би било…

— Не, не. — Без да се усети, Хендрикс беше повишил тон, за да я прекъсне. — Моля те, Маги. Просто… — Той погледна настрани и за секунда погледът му се замъгли.

Сякаш почувствала промяната в настроението му, тя почука с пръст по менюто.

— Знаеш ли какво харесвам тук? Сандвичите с рак, бекон, салата и домат.

— Без профитероли? — усмихна се той и отново я погледна.

Тя отвърна на усмивката му.

— Размислих. Тази вечер като че ли искам друг десерт.