Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Господството на Борн (12)

11

Джалал Есай изпълни плана си точно както го беше описал на Борн, когато го остави в джипа — качи се на полета за Богота и деветдесет минути по-късно се прехвърли на презокеански полет. След това обаче нещата коренно се промениха.

Хвана полет до Мадрид, а после друг до Севиля, където нае кола и потегли към югозападното крайбрежие и Кадис. Градът имаше сложна история, в зависимост от това на кой източник вярваш. Основан бе от финикийците или може би от Херкулес според гръцката легенда. Финикийците го наричали Гадир, Ограденият град. На гърците бил известен с името Гадира. Според легендата Херкулес го построил, след като извършил десетия си подвиг и убил триглавия великан Герион. Най-старият населен град в Западна Европа, Кадис беше преминавал във владение на редица легендарни завоеватели — картагенците, Ханибал, римляните, вестготите, маврите, управлявали града между 711 и 1262 г. и дали днешното име на Кадис.

Есай имаше добър повод да се замисли за историята, докато колата му се друсаше по стокилометровия път от летището в Севиля до пясъчната ивица, на която беше построен Кадис. Голяма част от историята му беше минала под управлението на маврите и това си личеше навсякъде. Заради песъчливата почва никъде не се виждаха високи блокове, така че силуетът на града много напомняше за средновековния му облик. Въпреки че се намираше в Испания, Кадис определено имаше по-скоро атмосферата на населено място в Северна Африка.

Следвайки картата в главата си, Есай мина през стените на Каско Антигуо — Стария град. Светложълтата къща встрани от „Авенида де Дуке де Нахера“ се издигаше над „Плаита де лае Мухерес“, най-красивият плаж в околността, а от задния прозорец на втория етаж се разкриваше гледка към Каско Антигуо, събрал цялата история на Испания в себе си.

Есай се беше обадил още от летището в Севиля, така че дон Фернандо Херера го очакваше. Той отвори дебелата стара порта още щом гостът му изключи двигателя на колата.

Дон Херера живееше в Севиля, но поддържаше ваканционна къща и тук. Облечен в безупречен ленен костюм в същия оттенък като цвета на къщата, около седемдесетгодишен, но със стройно тяло, плоско, сякаш дву-, а не триизмерно, и яркосини очи, изпъкващи на фона на тъмната му, изпечена кожа с фина мрежа от бръчици покрай очите, той почти напълно приличаше на мавър, като се изключи цветът на очите.

Есай излезе от колата, протегна се и двамата се прегърнаха.

После Херера се намръщи.

— А къде е Естеван?

— Добре е. Пазят го — отвърна Есай. — Дълга история.

Херера кимна и въведе Есай в хладната вътрешност на къщата, но притеснението остана изписано по лицето му.

Къщата беше построена в мавритански стил и имаше вътрешен двор, охлаждан от фонтан и изящните клонки на финиковите палми, които леко се поклащаха на морския бриз.

Херера беше приготвил храна и напитки на поднос от кована мед, поставен върху сгъваема дървена масичка. След като Есай се изми, двамата седнаха сред сенките и ромоленето на фонтаните и си взеха от храната, типична за бедуините в пустинята, като по арабски маниер използваха само дясната си ръка.

Херера посегна към един портокал.

— Ahora — подхвана той. — Digame, por favor.^[1] — Той извади сгъваем нож с дълго тънко острие и започна да го бели. — Естеван за мен не е прост наемник, а стар приятел. Изпратих те в Колумбия, за да го доведеш с жена му, преди от „Северий Домна“ да ги убият.

— Значи си ме подложил на проверка.

Херера отдели едно парченце портокал от плода.

— Ако искаш и така го приеми.

— А как иначе да го приема? — Есай беше видимо разстроен. — Ти ми нямаш доверие.

— Естеван не е тук. — Херера сложи парченцето портокал в устата си и със светкавично движение притисна острието на ножа в гърлото на Есай. Посочи на запад с ръка. — Там са колоните на Херкулес. Според легендата на тях са издълбани думите „Non plus ultra“.

— „По-нататък няма нищо“^[2] — изрецитира Есай.

— Освен ако не ми предложиш някакво смислено обяснение, и за теб оттук нататък ще започне нищото.

— Нямаш основание да се ядосваш или да се тревожиш. — Есай дръпна назад главата си в безуспешен опит да избегне острието. Усещаше натиска на хладния метал върху пулсиращата вена на врата си. Поиска му се да преглътне, но не посмя — сигурен знак, че го е страх. — Изпрати ме да доведа Естеван Вегас. Но в Колумбия ми хрумна по-добра идея. Там срещнах Джейсън Борн.

Очите на Херера се отвориха широко.

— Изпратил си Борн да доведе Херера?

— Познавате го лично, дон Фернандо. Има ли някой, който ще се справи със задачата по-добре от него? Той е по-подходящ от мен, особено като се има предвид, че „Северий Домна“ вече са планирали нападението над Вегас.

Очите на Херера помръкнаха. Той остави ножа, но не изглеждаше успокоен.

— Какво каза на Борн?

— Не съм му съобщил истината, ако това ви тревожи. Само му казах, че Вегас е слаба брънка във веригата на организацията.

— Това поне е вярно.

— Във всяка лъжа трябва да има и малко истина, за да звучи правдоподобно.

Херера се загледа в наченатия портокал и поклати глава.

— Не е много благоразумно да лъжеш Борн.

— Няма да разбере.

— Откъде знаеш — изгледа го Херера. — Естеван…

— Вегас няма да каже нито дума на Борн. Има си свои причини да не го направи, при това доста съществени.

Херера се замисли за секунда върху думите му.

— И все пак не ми харесва. Трябва да се свържеш с Борн и да му предадеш да доведе Естеван и жена му тук. Твърде опасно е за тях.

— На местното летище го чакат билети на негово име. Когато стигне в Севиля, ще получи пакет с останалата част от плана. — Есай сви рамене. — При тези обстоятелства това беше най-доброто, което можах да направя.

— Трябвало е малко по-добре да нагодиш обстоятелствата — сопна му се Херера. — Корелос ти беше в кърпа вързан. Какво повече ти трябваше?

— Корелос е нестабилен като лодка в бурно море. Всеки момент може да експлодира.

— Може и да е така, но не променя факта, че все още може да ми бъде полезен.

— Не ти ли стига да си собственик на „Агуардиенте Банкорп“, най-голямото финансово сдружение извън Съединените щати?

Херера се загледа през люшкащите се палмови клонки в синьото като очите му небе.

— Това ми е работата през деня. — Той отдели още едно парченце портокал. — А ми трябва нещо, което да ме ангажира и през нощта. — Погледът му се сниши като слънцето по небосклона и се спря на лицето на Есай. — Ти най-добре би трябвало да ме разбираш.

Той сложи плода в устата си, замислено го сдъвка, наслаждавайки се на сладкия сок, и преглътна.

— Но в момента не говорим за мен, Есай. А за Борн. — Отчупи трето парченце и този път не го изяде, а го протегна на събеседника си. После зачака търпеливо като дзенбудистки монах.

Есай остави парченцето на връхчетата на пръстите на дясната си ръка, загледан в него, сякаш е ценна скулптура, която току–що си е купил, а не нещо за ядене.

— Знаеш какво ми причини.

— Да ти осквернят къщата не е нещо, което лесно се прощава.

Есай не откъсваше поглед от парченцето портокал.

— Или изобщо се прощава.

Херера изсумтя в съгласие и остави остатъка от портокала.

— Сега ще споделя с теб една тайна, Есай. Борн проникна и в моя дом.

Есай изненадано го погледна, а Херера му кимна.

— Вярно е. Дойде в дома ми в Севиля с жена на име Трейси Атъртън, представяйки се за… — Той махна пренебрежително с ръка. — Важното е, че това беше точно толкова нахлуване в дома ми, колкото и промъкването му в твоята къща.

— И ти какво направи?

— Аз ли? — Херера като че ли се изненада от въпроса. — Нищо. Това му е работата. Той си имаше свои причини да ми няма доверие, при това доста съществени. — Той съзнателно повтори думите на Есай. — В такъв случай няма какво да се прави. Всички знаем, че това е част от професията ни.

— Смяташ, че го приемам твърде лично — намръщи се Есай.

— Смятам, че трябва да погледнеш на нещата в малко по-широк план.

— Пропускаш разликите между източния и западния свят.

— Избрал си да живееш в западния свят, Есай. Не може да я караш и по двата начина.

— Той заслужава…

— Използваш го, за да доведе Естеван, и това е достатъчно. Познавам този човек по-добре от теб. Ще направиш грешка, ако продължаваш да предизвикваш съдбата. — Херера посочи парчето портокал. — Не ме разочаровай.

След секунда размисъл Есай сложи плода в устата си и започна да го дъвче.

* * *

— Ела, седни до огъня. — Естеван Вегас потупа с ръка каменния праг пред огнището. — Ще изсъхнеш за броени минути.

Борн прекоси кухнята и седна до възрастния мъж. Рози се въртеше около печката и довършваше вечерята. Нощта се беше спуснала внезапно като атака на хищник. Жълтата светлина на газовите лампи разпръскваше мрака, настъпващ зад прозорците. Бурята беше отминала, но небето все още бе покрито с дебели оловносиви облаци. Мракът навън изглеждаше черен като дъното на кладенец.

— Джалал Есай ли очакваше?

— Той в Колумбия ли е? — учудено повдигна вежди Вегас. — Не знаех.

— Значи всичките тези приготовления…

Вегас погледна встрани.

— … са за… други хора.

Борн взе дясната му ръка в своята и изпъна показалеца й. На мястото, където доскоро бе имало пръстен, кожата беше по-бяла. Вегас си дръпна ръката, сякаш Борн се опитваше да му я пъхне в огъня.

— Знам за „Северий Домна“.

— Нямам представа за какво…

— Те са и мои врагове.

Вегас внезапно стана.

— Направих грешка. Щом ти изсъхнат дрехите, ще си тръгнеш.

Рози се извърна от мястото си при печката.

— Естеван, къде ти е възпитанието? Не можеш да го отпращаш в този студ и мрак.

— Рози, не се бъркай. — Вегас не отделяше поглед от Борн.

— Не знаеш…

— Знам обаче как да се държа като нормален човек, mi amor^[3].

Сигурно можеше да продължи, но вместо това тя пресрещна погледа на Вегас и спорът се реши помежду им без думи.

— Добре — неохотно се съгласи той. — Но утре рано сутринта си тръгва.

Усмивката освети лицето на Рози.

— Да, mi amor. Както кажеш. — Тя извади печеното от фурната. А сега, por favor^[4], предложи на госта ни нещо за пиене, преди да е умрял от жажда.

* * *

Борн взе чашата си с качака — огнена напитка, направена от ферментирала захарна тръстика — и застана до прозореца. Зад него Рози се готвеше да сервира вечерята, а Вегас добавяше още една чиния на масата.

Естествено, видя само собственото си отражение и си помисли: „Аз съм сянка, движеща се из света на сенките.“ Мислите му се върнаха към Джалал Есай. Дали все още работеше за „Северий Домна“? Със сигурност се занимаваше с контрабанда заедно със Суарес и войниците от ФАРК. Суарес членуваше в организацията, но имаше и политически убеждения. Истинската му страст бяха ФАРК и борбата срещу колумбийското правителство. Дали Есай го беше използвал за своите цели? Но защо? И дали историята за дъщеря му не беше измислица? Ако е така, следва и плановете му за отмъщение срещу „Северий Домна“ да са пълна лъжа. Борн отпи от чашата си. Възможно е Есай да има зъб лично на Бенджамин Ел-Ариан, а не на цялата организация. Този сценарий поставяше ситуацията в нова светлина. Стига да се основаваше на факти. Истината обаче беше, че Джалал Есай представляваше пълна загадка. Нито действията му, нито мотивите му бяха ясни. Борн отново си помисли, че тук не може да има доверие на никого.

Рози го повика на масата. Когато се обърна, видя милата й усмивка и протегнатата й ръка, сочеща му къде да седне. По някакъв свой, нетрадиционен начин тя беше красива, с дългата си черна коса, очи с цвят на кафе и мургаво–розова кожа. По стегнатата й фигура почти нямаше тлъстина, както често се случва, когато живееш сред природата. Не носеше грим или бижута освен златните обички капки на ушите й. Топлата й приветлива усмивка разкриваше равни бели зъби. Борн я харесваше. Харесваше и начина, по който се справяше с Вегас. На жените не им беше лесно в едно толкова мъжкарско общество.

Вегас вече беше заел мястото си начело на масата, където ги чакаха яхния, картофи, зелена салата и хляб, прясно изпечен сутринта по думите на Рози. Естеван произнесе кратка молитва и известно време се храниха в мълчание. Резбованото дървено разпятие ги наблюдаваше от стената. Храната беше много вкусна. Рози разцъфтя от удоволствие, когато Борн я похвали.

— И така — подхвана Вегас, избърсвайки устните си с изцапана салфетка, — къде е той?

— Кой? — въпросително го погледна Борн.

— Есай.

— Значи все пак знаеше, че е в Колумбия.

— Поне се надявах. Казаха ми, че ще дойде и ще ни отведе, преди… — Той погледна бързо към Рози и не се доизказа.

— Няма проблем, кажи го, mi amor. — Тя се хранеше бавно, на малки хапки, сякаш се страхуваше, че ако се наяде до насита, няма да има достатъчно за мъжа й и за госта им. — Няма да повехна и да умра.

— Опазил ме, Господ — прекръсти се Вегас и се начумери.

— Никога не говори така, Рози. Никога!

— Както искаш. — Рози сведе очи към чинията си и се зае с храната си.

Вегас отново се обърна към Борн.

— Както видя, подготвили сме се за неизбежното, но вече не искам да оставаме тук — твърде сме уязвими.

— Но „Северий Домна“ са навсякъде.

— Есай ни обеща убежище.

— А ти имаш ли му доверие?

— Да. — Вегас сви рамене. — А и честно казано, имаме ли друг избор?

Борн помисли и реши, че е прав.

— Защо е неизбежно организацията да ви нападне? — Той остави вилицата си. — Какво сте им направили?

Вегас замълча. И точно когато Борн реши, че няма да чуе нищо повече по въпроса, получи отговор.

— Тези гадове се тревожат по-скоро от това какво няма да направя. — Вегас напълни устата си с храна и задъвка замислено.

Борн го изчака да довърши. Докато Естеван пиеше от обикновеното трапезно вино, той попита:

— Какво поискаха от теб?

— Да шпионирам. — Вегас примлясна с устни. — Да шпионирам работодателя си, който е и мой дългогодишен приятел. Той ми даде работа, когато бях без пукнат петак, пияница, изхвърлен от всички барове в Богота. Спях на улицата. Бях млад, глупав и много гневен. — Той поклати глава. — Dios, колко бях гневен. — Отпи отново от виното, сякаш за да се подкрепи. — Изкарвах си прехраната — ако може да се нарече така, — като заплашвах нощните минувачи със стария си верен нож и крадях парите им. — Той погледна към разпятието и се почеса по ръката. — Бях изгубена, никому ненужна отрепка или така поне си мислех. Една вечер съдбата ми се промени. Този човек — предполагаемата ми жертва — ме обезоръжи, преди да се усетя. Честно казано, така или иначе тази работа не ми беше по сърце, не че нещо изобщо ми беше. Но си нямах нищо друго.

Той сви рамене и се загледа в утайката в чашата си. Тръгна да си я долива, но Рози дръпна бутилката по-далеч от него. Вегас не настоя. Може би това си беше някакъв техен всекидневно повтарян ритуал.

— Не знам каква искрица живот видя в мен този човек, но, изглежда, все пак е усетил нещо. — Вегас се прокашля, сякаш задавен от емоции. — Накара ме да се спретна, взе ме на нефтеното находище, обучи ме, като постепенно ме издигна от най-ниската позиция. А аз открих нещо за себе си — наречи го дом ли, що ли. Място, където се чувствам на сигурно, защитен. Работих здраво — аз обичам да работя. Доставя ми толкова силно удоволствие, че чак боли. И ето ме сега, след толкова години, научил си урока, управлявам обекта вместо него. Имам нюх за тази работа. Предполагам той го е видял, преди аз изобщо да го знам. — Пламналите му очи се спряха на Борн. — И през всичките тези години — а минаха вече няколко десетилетия — така и не ми каза защо ме измъкна от улицата.

— А ти не си го попитал.

Вегас извърна лице, сякаш видът на Рози му действаше успокоително.

— Щеше да е в нарушение на негласното ни споразумение. — Той въздъхна и отмести чинията си. — И този човек ми наредиха да шпионирам. — В очите му заблестя истински гняв. — Това беше изпитание. Проверка на верността ми. И аз я преминах. Винаги ще бъда верен на дон Фернандо.

За миг на Борн му се стори, че не е чул добре.

— Как му е фамилното име на дон Фернандо?

— Херера. Дон Фернандо Херера. — Вегас продължи да се храни.

Борн се усмихна, опитвайки се да изчисли всички възможни последствия и посоки, произтичащи от тази важна информация. Суарес пренасяше контрабанда за Есай. Есай по някакъв начин беше обвързан с Херера, който притежаваше нефтеното находище, на което Вегас бе управител. Херера беше попаднал по все още неизвестни причини в полезрението на „Северий Домна“. Да не говорим, че Херера и Есай се бяха съюзили.

— Защо се усмихвате, сеньор? — попита Рози.

— Дон Фернандо ми е приятел — отвърна й Борн.

Вегас вдигна глава.

— Какво съвпадение! Есай е направил добре, че ви е изпратил. Вие ще ни пазите. Утре потегляме на дълъг път — отиваме при дон Фернандо.

* * *

След вечерята Хендрикс искаше да откара Маги в дома й.

— Да отидем у вас — предложи тя. — Ще ми се отново да погледна розите.

— Ще трябва ли да ти плащам извънредни?

— Правя го за себе си — усмихна се тя.

Спряха пред къщата му и тя излезе от колата. Автомобилът на охраната остана на дискретно разстояние на по-долната пресечка, но все пак достатъчно близо, за да стигнат на мига до Хендрикс, ако му се случи нещо. Представяше си колко ли се тревожат, че Маги може да го хлопне по главата с токчето на обувката си.

Всъщност Маги току-що се беше събула боса на тревата. Обувките й се клатушкаха на връхчетата на пръстите й, докато отиваше по безукорната морава при розите. Тя клекна, прошепна им нещо и ги погали една по една, сякаш й бяха деца.

Когато се изправи и се обърна към него, се усмихваше.

— Ще се оправят. Ще станат като нови. Ще видиш.

— Не се съмнявам. — Хендрикс я поведе по тухленото стълбище и отвори предната врата. Лампите бяха изгасени по съображения за сигурност и когато вратата се хлопна зад гърба им, потънаха в мрак, нарушаван от време на време от светлините отвън. На моменти през един от прозорците нахлуваше яркият лъч от прожектора на патрулиращия бодигард.

— Като в същински затвор — каза Маги.

— Какво? — Той се извърна към нея, изненадан от коментара й.

— Кулите на пазачите… Прожекторите… Нали знаеш?

Той я погледна и кожата на врата му настръхна. Разбира се, че беше права. Той — а и останалите политици от неговия ранг и по-горен — живееше като в затвор, но досега не се беше сещал да го определи така. Или пък не, Аманда не беше ли споменала нещо подобно по време на вечерята им във „Върмилиън“? Той прекара ръка през челото си. Двата случая — тази вечер и вечерята с Аманда — започваха да се сливат в съзнанието му и да се объркват. Каква глупост!

Изведнъж се усети, че стоят в почти пълна тъмнина.

— Ще пийнеш ли нещо?

— Не знам. Колко време ще бъда тук?

— Зависи само от теб.

— А какво ще каже охраната ти? — изсмя се игриво тя.

— Обучени са да бъдат дискретни.

— Тоест няма опасност нашето скандално сексфилмче да цъфне при Парис Хилтън или „Дифеймър“?^[5]

Хендрикс усети как нещо изпърха в долната част на тялото му.

— Аз… аз не ги познавам.

Тя се приближи и познатият й мирис изпълни дробовете му. Гърлото му беше толкова свито, че думите едва минаваха през него.

— Искаш ли да спиш с мен? — Прозвуча толкова ученически!

Но тя не се изсмя.

— Искам, но не тази вечер. Тази вечер искам да си поговорим. Става ли?

— Да. Разбира се. — Той прочисти гърлото си. — Но не съм разговарял с жена, откакто… — Не можеше да си наложи да произнесе името на Аманда, не и тук или в този момент. — Отдавна.

— Няма нищо, Кристофър. И аз не съм.

Той я заведе при любимия си диван. Често му се случваше да заспи на него, късно през нощта, с някой разтворен доклад на гърдите. Все още усещаше празнина в леглото си на мястото на Аманда. Харесваше му, че Маги го нарича Кристофър. Вече почти никой не го наричаше така, дори президентът. Обръщението „господин министър“ не му беше приятно. Приличаше му на титла, зад което се криеш.

Докато се настаняваха сред възглавниците, той се пресегна към близкостоящата лампа, но тя го спря.

— Моля те. Повече ми харесва така.

Лъчите от прожекторите на пазачите вече се появяваха по-рядко — бяха се върнали на местата си. Бледи ивици светлина падаха от уличните лампи на килима в краката им. Той видя, че не си е обула обувките. Имаше красиви стъпала. А как ли изглежда останалата част от тялото й, запита се той.

— Разкажи ми за себе си — помоли я Хендрикс. — Какви бяха родителите ти? — Той спря. — Нали не е твърде лично?

— Не, не. — Когато разклати глава, косата й се изви край лицето й като огнен пламък. — Само че няма много за разказване. Майка ми беше шведка, баща ми американец, но се разведоха, когато бях малка, и мама ме отведе в Исландия, където прекарахме пет години, преди да се върнем в Швеция. — Тази част беше истина и правеше образа й по-автентичен. — Върнах се Америка на двадесет и една години, предимно за да се срещна с баща си, когото не бях виждала след развода. — Тя спря и се загледа в пространството. Беше започнала да споделя с него повече, отколкото беше предвидено. Какво й ставаше? — Не знам какво или кого очаквах да намеря тук, но баща ми не ми се зарадва особено. Може би заради болестта — имаше белодробен емфизем в напреднал стадий, — но аз мислех, че може би точно затова би трябвало да е благодарен за присъствието ми.

Хендрикс изчака секунда, преди да се обади.

— Но не е станало така.

— Меко казано.

Усмивката й стана мрачна и промени лицето й по начин, който не му харесваше. Искаше му се да я прегърне през рамото, но не помръдна от мястото си.

— Беше забравил за съществуването ми. Всъщност дори го отричаше и твърдеше, че съм някаква измамница, която цели да се докопа до неговите пари след смъртта му. Твърдеше, че никога не е имал дъщеря. Накрая сестрата ми посочи вратата. Беше едра и снажна — сигурно не им е било лесно да го вдигат, — но видът й беше толкова заплашителен, че си тръгнах без нито дума повече.

— Опита ли се отново да го видиш?

— Толкова ми беше мъчно, че не можах да се реша. Когато най-после намислих да опитам отново, той вече беше умрял. — Мразеше баща си. Нямаше нещо, което да не мрази у него — и американското му нахалство да изневерява на майка й с друга жена, докато все още живеят заедно, и безочието, че я е изоставил сама в Швеция с малко дете, без да го е грижа за дъщеря му, и преструвките, че никога не е имал нищо общо със самата нея. Да оставиш жена си е едно нещо — могат да се намерят понякога и извинителни причини, — но да отричаш съществуването на детето си беше съвсем друго.

За своя изненада усети сълзите да се стичат по бузите й. Наведе се напред, подпря лакти на коленете си и зарови лице в шепи. Главата й щеше да експлодира. Чувстваше се смазана, сякаш отново й разбиваха сърцето. Част от нея обаче имаше странното и главозамайващо усещане, че наблюдава сцената отстрани, като че ли гледа необработен материал за филм, представящ неподправени, истински чувства.

Хендрикс най-после се престраши и сложи ръка на рамото й.

— Съжалявам — каза той.

— Недей — миролюбиво му отвърна Маги. — Не мога, не искам да се самосъжалявам. — Тя се изправи и се обърна към него. Изведнъж лицето й му се стори младо и беззащитно. — Не си припомням често миналото и никога и на никого не го разказвам.

Хендрикс се почувства поласкан. Тя го долови и усещането й за вътрешно раздвоение се засили. При работата под прикритие винаги съществува възможността да поискаш да повярваш в измислената си самоличност и да си останеш в обстановката, в която си се озовал. Може би именно това ставаше с нея. Маги започваше да я привлича към себе си и да я отдалечава от Скара. Чувстваше се удобно в тази къща и с Кристофър Хендрикс. Той изобщо не беше такъв, какъвто си го беше представяла — циничен, двулик, алчен американски политик. Човешкият облик на жертвата, както Скара добре знаеше, представляваше най-опасният аспект на работата под прикритие.

Седнал до нея, Хендрикс, разбира се, нямаше представа за мислите й. И все пак връзката помежду им, която беше усетил още при запознанството, се беше задълбочила дотолкова през прекараното заедно време, че той долови вътрешния й конфликт, макар да беше в неведение относно причините му.

— Маги — обърна се към нея той, — мога ли да направя нещо за теб?

— Заведи ме у дома, Кристофър.

Каза го съвсем искрено, от дълбините на циничното си, двулико, алчно сърце.

* * *

Карпов хвана метрото от „Милбертсхофен“ и повървя няколко пресечки до „Кнорщрасе“. Работилничката на часовникаря Херман Болгер се намираше на втория етаж на стара тясна сграда, нелепо залепена до ултрамодерната „Комерцбанк“ от едната страна и крещящата витрина на магазин от верига за бързо хранене от другата.

Старомодна табела с нарисуван на нея часовников механизъм поскърцваше под прашните пориви на вятъра. Мраморните стъпала на тясното и стръмно стълбище бяха износени от годините. Миришеше слабо на масло и горещ метал. Някъде над него радиото свиреше някаква тъжна немска песен, която го накара да проскърца със зъби. Борис мина край малко прозорче, през чиито зацапани стъкла едва се виждаше тясна задна алея с наредени в редица поцинковани кофи за боклук.

Вратата на работилничката беше отворена и Карпов влезе вътре. Помещението беше малко. Тъжната немска песен на певицата с меланхоличния, дрезгав глас извираше от дълбините на стаята. Три от стените бяха изпълнение с часовници. Всичките му се сториха съвсем истински антики. Пред него имаше нисък тезгях, покрит със стъкло, под което бяха наредени часовници от стомана и злато — всичките, както видя, когато се наведе да ги разгледа, правени по поръчка, очевидно от самия хер Болгер, който не се виждаше никъде наоколо. Борис почука силно по стъклото, после извика към отворената врата на вътрешната стаичка, където очевидно беше работилницата на часовникаря. Песента свърши и започна друга, също сълзлив спомен от Ваймарската република.

Борис почваше да губи търпение. Той заобиколи тезгяха и влезе в стаичката. Тук миризмата на масло и горещ метал се усещаше по-осезаемо, сякаш господин Болгер си е приготвил супа от тях. От задното прозорче, гледащо вероятно към същата алея, която беше видял на стълбите, влизаше светлина. Музиката беше непоносимо силна. Той отиде при радиото и го изгаси.

В стаята се възцари тишина, а заедно с нея и миризмата, която се беше смесила с другите. Карпов добре познаваше този наелектризиращ мирис.

— Хер Болгер! Хер Болгер! — подвикна той. — Къде сте?

Той си проправи път през затрупаната с вещи стая, отвори абсурдно тясната врата на тоалетната и изруга „Мамка му“.

Хер Болгер беше коленичил с гръб към него. Ръцете му висяха край тялото и докосваха сивите плочки на пода, а главата му беше потопена във водата на тоалетната чиния.

Борис не си направи труда да проверява дали диша. Винаги познаваше мъртъвците. Излезе от работилницата на бърз ход и тъкмо слизаше по стълбите, когато чу протяжния вой на полицейската сирена. Стигна долу колкото можа по-бързо, като се спря само за да надникне през дебелото стъкло на входната врата. Най-малко три полицейски коли спряха пред сградата и от тях изскочиха полицаи с вдигнати пистолети и тръгнаха към него.

„По дяволите — помисли си Борис, — попаднах в капан!“

Той се обърна и на бегом се качи по стълбите. Прозорчето на стълбището беше твърде тясно и нямаше как да се провре през него, затова продължи нататък.

Под него входната врата се отвори и през нея се изсипаха полицаите. Няколко пъти си беше имал вземане-даване с германската полиция и не държеше да повтаря.

Той се върна в работилницата, влетя в задната стаичка и се опита да отвори прозореца, но без успех. Ключалката му беше ръждясала и заяждаше, а черчевето — залепнало за рамката от многократното боядисване.

Стъпките на полицаите се приближаваха по стълбите. Чуваше ги как си подвикват, докато напредват към втория етаж. Долови думата Uhrmacher^[6] и всякакви съмнения се изпариха. Идваха насам.

Той заровичка из инструментите на хер Болгер, откри каквото му трябваше и изряза стъклото в рамката. Бутна го навън, но успя да го хване, преди да падне и да се разбие на улицата. Полицаите вече влизаха в предното помещение. Без да се бави и секунда повече, Карпов изпълзя навън и нагласи обратно стъклото.

Намираше се на тесен тухлен перваз, леко наклонен надолу, за да предпазва черчевето от подгизване. Приплъзна крака си надясно и едва не падна. Хвана се за металната водосточна тръба, закрепена за стената с поцинковани скоби. Полицаите вече бяха вътре в работилницата. След като откриха тялото, последва кратко суетене. Някой се обади по радиостанцията да докладва за убийството. Борис замръзна на място. Даваше си сметка, че не може да остане дълго тук. Рано или късно някой щеше да се опита да отвори прозореца и стъклото, което беше нагласил обратно, щеше да падне.

От лявата му страна первазът продължаваше до ъгъла на сградата. Той се престраши и като се хвана за улука, се наведе да види какво има оттатък. Сърцето му подскочи — забеляза една ниша, в която беше сигурен, че може да се пъхне и да се скрие.

Височината не беше голяма, но и дума не можеше да става да скочи дори от такова скромно разстояние. Кофите за боклук имаха шипове по капаците — вероятно за да не се катерят по тях плъхове и да не ги пипат бездомниците. А и всеки момент полицията сигурно щеше да се появи от единия край на алеята. Всъщност беше изненадан, че още не са го направили.

Той се хвана по-здраво за тръбата и се обърна с лице към фасадата. После облегна горната част на тялото си върху улука, прекрачи го и стъпи от другата му страна. А сега идваше сложната операция. Трябваше да прехвърли тежестта от десния на левия си крак, нещо, което щеше да го изложи на опасност, докато не прескочи от другата страна. Тъкмо обмисляше движението, когато стъклото, което беше свалил, падна навън и са разтроши върху шиповете по капака на кофите. Трябваше незабавно да се изнесе!

Той премести тежестта си, но това не му даде съвсем сигурна опора в левия крак, затова се подпря с тяло върху улука. Преметна крака си от другата страна и незабавно чу някакво пукане, а после още едно. Погледна надолу и видя, че две от скобите са се откъснали от стената. Улукът, който не беше предвиден да носи такава тежест, се залюля и за секунда на Борис му се стори, че няма как да не полети надолу и да не се наниже върху зловещите шипове. После успя да прехвърли цялата си тежест, стъпи здраво с двата си крака на перваза и като се обърна много внимателно, се намести в скривалището си. При това съвсем навреме. Полицаите нахлуха в алеята под него.