Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Господството на Борн (18)

17

Черният микробус караше зад тях, а тирът, готов да ги погълне, се движеше отпред. Отляво имаше половинметров банкет, завършващ с ламаринена мантинела, зад който остър скат слизаше в маслинената горичка на склона на един хълм, а отдясно — двуместен мерцедес с вдигнат гюрук, чийто шофьор си тактуваше с глава в ритъма на музиката, която се изливаше от тонколоните му. Нямаше време за мислене, а само за инстинктите, изработени с години тренировки и нелек опит.

Борн ускори и намали разстоянието между тях и рампата. После се качи на нея и носът на наетата кола се вдигна нагоре.

— Какво, по дяволите, правиш? — изкрещя му Вегас.

Стъпил наполовина на рампата, Борн завъртя кормилото силно наляво и същевременно даде газ до дупка. Колата изхвърча напред и после във въздуха, прелетя над мерцедеса, като долнището й мина на сантиметри от главата на шофьора, секунди преди той инстинктивно да се наведе. Разнесоха се клаксони и скърцане на спирачки. Задницата на колата поднесе, Борн я овладя и продължи да кара в лявата лента. Зад тях колите налитаха една върху друга във верижна катастрофа, но техният автомобил вече беше свободен и се отдалечаваше бързо от тира и черния микробус, които останаха пленени в разпростиращия се наоколо им хаос.

— Madré de Dios! Пресвета Богородице! — извика Вегас. — Сърцето ми още ли бие?

Рози се пусна от дръжката на вратата.

— Естеван всъщност иска да ти благодари.

— Естеван всъщност има нужда от едно питие — измърмори Вегас от задната седалка.

Денят си отиваше. Слънцето, клонящо към оранжев цвят над хълмовете на запад, приличаше на пържено яйце. В маслиновите горички се спускаше мрак и придаваше на изкривените им клони призрачен вид. Колата се носеше на запад към настъпващата нощ и изгряващите съзвездия.

Атмосферата вътре беше променена. Борн го усещаше така ясно, както се усеща настъпването на зимата по внезапното падане на налягането и лекото потръпване от първия хлад. След измъкването им от „кутията“ между спътниците му беше настъпила невидима промяна в разпределението на силите. Вегас, компетентният сондьор, се чувстваше като риба на сухо далеч от планините си. За сметка на това далеч от Ибаке Рози беше разцъфнала като цвете, погалено от слънцето.

Замисли се за поставения им капан. По всичко приличаше на операция на „Северий Домна“. Бяха ги издирили. Джалал Есай ли ги беше издал? Борн нямаше да се изненада, ако е така. Есай си оставаше пълна загадка за него.

В думите на Рози имаше истина, макар и болезнена — той бягаше от всичко и от всички. И беше съвсем ясно защо. Някога беше обичал шепа хора, а сега всички освен Мойра и Сорая бяха мъртви. Неколцина вероятно заради него. „Никога вече“, настойчиво викаше в него някакъв глас. „Никога повече“. Новата философия, която несъзнателно беше развил, бе проста: бягай, без да спираш. Знаеше, че докато бяга, няма да се нарани. Недостатъкът в нея обаче беше, както Рози прозорливо бе му посочила, че не усещаше нищо. Това живот ли беше? Можеше ли дори да се каже, че е жив? И ако не, в какво състояние пребивава?

За да се разсее от мислите, той се обърна към нея:

— А ти защо бягаше?

— По обичайните причини.

Имаше навика да отговаря на въпросите така, както и той би го направил, без да издава важна информация.

— Няма такива причини — парира я той.

Тя се засмя и звукът от смеха й му се видя интригуващ — дълбок, богат, извиращ от корема й. Нямаше нищо фалшиво или престорено в този смях.

— Добре, прав си.

Тя замълча. Борн хвърли поглед към Вегас, заспал на задната седалка. Изглеждаше уморен и изтерзан, сякаш е изминал пътя от Кордилерите до Кадис пеша.

— Аз не бях добро момиче — поде след известно време Рози, загледана през страничния прозорец. — Бях, както се казва, черна овца. Каквото и да направех, само ядосвах другите.

— Тоест семейството ти.

— Не само семейството ми. Пострадаха и приятелите ми. И това беше едно от нещата, които моето семейство не можа да ми прости.

Караха в мълчание. Вятърът минаваше с виене и свистене през колата. Рози отметна косата от ухото си и разкри малка татуировка от вътрешната му страна.

— Виждам, че винаги носиш змия със себе си — пошегува се Борн. Влечугото беше нашарено с оранжеви и черни ивици.

Тя докосна розовата мида на ухото си.

— Това е коралова змия.

— Изглежда като митично животно. Издиша ли огън?

— Моля? Няма такива животни.

— Защото не си се срещала с някои от руснаците, които познавам.

Смехът й отново изпълни колата като парфюм.

Борн се поколеба за момент.

— Но пък си срещала други лоши хора.

Вятърът издуха косата й обратно върху ухото и закри малкия дракон.

— Да, доста лоши. — И преди той да успее да продължи, попита: — А ти защо бягаш?

— Успях да разсърдя някои доста могъщи хора. Те имаха планове, а аз им ги развалих.

Рози погледна през рамо към Вегас.

— Ако са от „Северий Домна“, добре си направил.

Борн се усмихна леко накриво.

— Какво знаеш за участието на Естеван в организацията?

Рози се поколеба — вероятно се почуди дали да сподели поверената й тайна, но после отговори:

— Мога да ти кажа, че не е било доброволно.

— Как са го принудили?

— Чрез дъщеря му.

— Мислех, че е избягала с красив бразилец.

— Кой ти го каза? Суарес? — Борн кимна и тя продължи мрачно: — Това е историята, която Естеван реши да разпространи. Стори му се разумно, изглеждаше достоверна. Истината е, че „Северий Домна“ я отвлякоха. Нямам идея къде е. Всяка седмица получаваше снимка, на която тя държи вестник със скорошна дата, и така научаваше, че е жива.

— Но той се е разбунтувал.

Тя прокара ръце през косата си.

— Есай му каза, че организацията не държи дъщеря му в плен. Отдавна била избягала. Никой не знаел как и къде. Единственото, което Есай успя да му каже, беше, че двамата мъже, които я отвлекли, били намерени мъртви, с прерязани гърла. Останалото е пълна загадка.

— А снимката всяка седмица?

— Подправена с „Фотошоп“. Очевидно са използвали момиче със същата фигура, а после са заменяли главата й с тази на дъщеря му. — Тя потрепера. — Дяволска работа.

— Предполагам не е получил вести от нея.

— Нито дума.

Борн сви от магистралата в отбивката за Кадис.

— Малко остана.

— Слава богу — тихичко каза Рози.

— Някой трябва да й е помогнал — замислено продължи Борн.

— С Естеван доста обсъждахме въпроса. — Тя сви рамене. — Не че имаше особен смисъл.

Градът изгря насреща им като лъскава топка от кована мед. Той свали прозореца и вдъхна дълбоко богатия мирис на море.

— Естеван откъде знае за „Северий Домна“? — попита той. Спомни си думите на Есай, че ако Естеван не може да му каже какви са новите планове на организацията, то поне със сигурност познава някой, който разполага с тази информация.

Рози се размърда на мястото си.

— Фактът, че е бил принуден да работи за тях, би трябвало да ти говори нещо.

— Бил е колелце в механизма.

— Всички освен директорите са само колелца. Така е по-безопасно. Когато има подразделения, сигурността е гарантирана. Естеван им вършеше важна работа.

— Която беше…?

— Нефтените сонди са под непрекъснато напрежение, частите се износват, клеясват, чупят се. Постоянно се поръчват нови части, а старите се връщат на различните производители, сещаш се, нали?

Борн схващаше много добре.

— Какво транспортираше нелегално от Колумбия за тях?

— Наркотици, оръжия, а може би дори и човешки същества — сви рамене Рози. — Честна дума, всичко може да е било.

— Не ти ли е казвал?

— Той самият не знаеше. Всичко пристигаше и заминаваше в запечатани кашони, маркирани по определен начин. Забранено му беше да ги отваря. Той беше само посредник.

— Любопитството е част от човешката природа — възрази Борн. — Никога ли не е надниквал?

— Бяха запечатани по определен начин. Но и да е намерил начин да ги отвори, не ми е казвал.

— Би ли пропуснал да сподели нещо такова с теб?

— Както си забелязал, Естеван много ме пази и защитава. По-скоро би умрял, отколкото да ме изложи на опасност.

„Кога отговорът не е отговор? — запита се Борн. — Когато идва от Рози.“

Навлязоха в Кадис и залените му от светлини и сенки улици. Навсякъде ги заобикаляше филигранната архитектура на Северна Африка, сякаш бяха емигрирали в друг свят, закотвен в океана между Изтока и Запада, приел по малко и от двете посоки, но непринадлежащ изцяло на никоя от тях.

Светлината на деня изглеждаше уморена, а във въздуха се носеше острият мирис на надвиснала буря. Нощта започваше да се спуска.

Продължиха по лъкатушещите улички, из които уличните продавачи подвикваха на испански и на арабски и се носеше ароматът на историята.

* * *

— Къде си се научил да караш лодка? — попита Марлон Етана, седнал на пейката на борда.

— Пълен съм изненади — отвърна му Есай. — Дори за човек като теб.

— Човек като мен, изпратен да убие човек като теб.

— Добър план — изсмя се Есай.

След като се срещнаха в кафенето сутринта, двамата пиха кафе и си поговориха за дома, нищо повече. После отидоха на дълга разходка, но дори тогава не си казаха нищо важно. Така и трябваше да бъде, така искаха. Отношенията им бяха дотолкова обвити в тайна, заблуда и пълна секретност, че често им беше трудно да общуват като човешки същества.

Есай беше запазил лодка под наем и веднага след обяд, докато Кадис потъваше в следобедната си сиеста, отплуваха. Всички други лодки бяха потеглили призори и щяха да се върнат чак късно следобед. Никой не ги видя, освен човекът от агенцията за лодки под наем, а той се интересуваше единствено колко евро преминават в алчните му ръце.

Денят беше ясен, само няколко облачета минаваха високо над главите им, слънцето прежуряше и се отразяваше върху водата като кована мед, но все пак подухваше. Есай управляваше умело малката лодка, сякаш е роден по вода. Подминаха покрайнините на Кадис, приличащи на огромен извит сарацински ятаган с дръжка, покрита със скъпоценни камъни, които проблясват на слънцето.

Чак след като слънцето падна ниско на хоризонта и по небето на запад се разгърна палитра от шарени цветове, се разприказваха по същество.

— Ел-Ариан все още е убеден, че ме мразиш, така ли? — попита Есай.

— Повече от всякога. — Слънцето лъщеше по голото теме на Етана, но не можеше да проникне в гъстата му брада. — Исках да тръгна след Борн, но Бенджамин ми даде задача, свързана с теб.

— Този хитрец е наел Виктор Черкезов, а само Черкезов може да върти Борис Карпов на малкия си пръст.

От мястото си при кабината Етана се загледа във водата — кобалтовосиня, прошарена с оранжеви ивици, преплетени с тъмносиньо.

— Не мисля, че това е единствената причина да наеме Черкезов.

Есай се беше обърнал да провери вятъра с ръка на руля, но се извърна.

— Така ли?

Етана се подпря с лакти на жилавите си, здрави крака.

— Първата задача на Черкезов не беше срещата с Карпов. Ел-Ариан го изпрати в джамията.

Есай усети как по гърба му мина ледена тръпка. Светлината играеше пред очите му, преминавайки от златно в тъмносиньо.

— Джамията в Мюнхен ли?

— Същата.

— Но защо?

Етана въздъхна.

— Ако бях магьосник, щях да зная.

— Изпратил е бивш директор на ФСБ в джамията? — Есай поклати глава. — Откачена работа.

Етана вдигна очи към него.

— Трябва ни по-добро обяснение, и то бързо.

— А планът? — На Есай не му се мислеше за Джамията. Тя и хората, които я управляваха, бяха причината за омразата, която го изгаряше отвътре.

— Ел-Ариан свика директорите, преди да напусна Париж, но аз, естествено, не присъствах на срещата. И никой не ми каза нищо.

— Не съм го и очаквал.

Вятърът смени посоката си и платната заплющяха като флаг. Есай стана, коригира курса, а после се върна при рубката и нагласи лодката така, че вятърът да духа откъм дясната й страна.

— Внимавай — предупреди го.

Платното изплющя и премина край тях. Есай държеше лодката под ъгъл спрямо насрещния вятър, който издуваше платната й. Носеха се леко над водата, почти успоредно с брега.

Етана събра връхчетата на дългите си като на пианист пръсти.

— Признавам, че си прав, Джалал. Няма съмнение, че влиянието на Джамията в „Северий Домна“ нараства от ден на ден.

— Това е работа на Абдул-Кахар — с горчивина каза Есай. — Слуга на Всепобедния^[1], няма що!

— Добре, но как Ел-Ариан е попаднал под тяхната власт?

Есай държеше здраво лодката по курса.

— Трябва да се върнем десетилетия назад. Норен, агент под дълбоко прикритие, проникнал в организацията. Когато им се наложело да търсят човек за мокра поръчка, викали него. Бил като призрак, но надежден призрак, което е най-важното. Само че докато им вършел работата, трупал данни — имена, дати, факти, цифри.

— За да ги използва срещу тях.

— Използвал ги. Загубихме двадесет и шест агенти само за три седмици.

— А за кого е работил?

— Никой не знае, макар че много хора в организацията и близко до нея се опитаха да разберат. — Есай погледна с присвити очи на запад, където се трупаха буреносни облаци. Вятърът започваше да става поривист, морето по-бурно и той обърна към брега. — Норен беше убит.

— Как стана?

— Една от жертвите му го надви.

— Кой беше? — намръщено попита Етана.

Есай нагласи лодката така, че вятърът да духа откъм гърба им. Носът цепеше водата и ги опръскваше при всяко издигане и спускане по вълните.

— Застреля го човек на име Александър Конклин. — Есай му хвърли бърз поглед. — Чувал ли си за него?

Етана поклати глава. Есай не спираше да следи сивите облаци.

— Конклин оглавяваше „Тредстоун“. Всъщност той я създаде. Една от главните й цели беше да унищожи ръководството на „Северий Домна“. Затова и поръчаха убийството му.

— А след като уби Норен?

— Счете се, че е твърде рисковано да бъде унищожен. — Вече наближаваха брега и вятърът се засили, затова се наложи Есай отново да насочи лодката срещу него, за да я забави.

— Хвани руля и го дръж здраво.

Той излезе от рубката, отиде отпред и събра едното платно, за да убие още повече скоростта. Усещаше мокрото дихание на бурята по лицето си, въпреки че тя все още не беше започнала. Върна се при кабинката и пое отново руля.

— Конклин и „Тредстоун“ подплашиха „Северий Домна“ — продължи той. — Именно тогава Ел-Ариан се свърза с Абдул-Кахар.

— Без да се допита до останалите директори?

— Той си е такъв. Имам чувството, че с Абдул-Кахар се познават от младини, въпреки че не разполагам все още с доказателства.

— Има логика.

— Ясно е обаче, че ударът от страна на „Тредстоун“ даде на Ел-Ариан повода, от който се нуждаеше, за да сключи съюз между „Северий Домна“ и Джамията. — Есай поклати глава. — Допускането на арабско влияние противоречи на хартата на организацията за сътрудничество между Изтока и Запада. Това беше преломен момент, след който всичко се промени.

Етана стоеше притихнал и позеленял и здраво се държеше за пейката. Есай си замълча от уважение и скоро събра платното, вкара лодката в дока и хвърли въжето от мостика на човека от агенцията.

— Бях започнал да се притеснявам — каза им той. — Бурята изглежда сериозна.

— За нас няма какво да се безпокоите — отвърна Есай. — Нас не ни мислете.

* * *

— Да не вземеш да припаднеш! — извика Тайрон Елкинс.

Питър Маркс, обвил ръце около кръста му, се возеше на мотоциклета, зашеметен и слаб. В тялото му бушуваше огън и той ту потъваше в безсъзнание, ту изплуваше като давещ се сред вълните. Запита се отново в полусъзнание откъде идва тази метафора с удавянето.

— Смееш ли се? — извика Тайрон през вятъра.

— Може би — отвърна Питър. — Не знам. — Той отпусна лице върху дебелото кожено яке на Елкинс. Запита се откога ЦРУ разрешава на агентите си да носят кожени якета. А после мисълта потъна във вътрешния въртоп, в който се въртеше.

— Без болници — предупреди той.

— Разбрах още от първия път, шефе.

Питър изведнъж бе обхванат от силна тревога. Кой знае кого бяха пуснали по петите му, кои места наблюдаваха? И къде го причакваха?

— Моля те.

— Не се страхувай, шефе — успокои го Тайрон. — Знам къде трябва да отидем.

— На сигурно място — неясно каза Питър.

— О-о, я стига — обади се Тайрон. — Остави ме най-после на мира.

* * *

Пристигнаха в дома на Дерон в североизточен Вашингтон седем минути по-късно, след като нарушиха всички възможни правила за движение по пътищата. Израснал в негърско гето, Тайрон и преди не си беше давал труд да ги спазва, а откакто работеше за ЦРУ, изобщо престана да се съобразява с тях. Ако някой полицай имаше неблагоразумието да го спре, той му набутваше служебната си карта под носа и ченгето изчезваше по-бързо от мишка, подгонена от котка.

Навремето Тайрон беше работил за Дерон — висок, красив чернокож с изискан британски акцент, който вършеше добра работа в общуването с международната му клиентела, състояща се от търговци на изкуство със съмнителна репутация, които изкупуваха неговите великолепни фалшификати. Дерон беше изработил и някои от подправените документи на Джейсън Борн, както и част от оръжията му. Именно благодарение на приятелката на Борн Сорая Мур Тайрон беше решил да послуша съвета на Дерон, да напусне квартала и да се погрижи за бъдещето си, като постъпи на обучение в ЦРУ. Никога не беше работил по-усърдно, но пък наистина си заслужаваше.

— Какво, по дяволите, е станало? — попита Дерон, докато му помагаше да внесе Питър в къщата.

— Направо са го прекарали през месомелачката.

Питър изглеждаше като изпаднал в делириум и несвързано обясняваше нещо — че трябва да се обади, споменаваше предупреждения и парчета от пъзела.

— Да имаш представа какви ги говори? — попита Дерон.

— Ами, не — поклати глава Тайрон. — През цялото време само повтаряше, че не трябва да го водя в болницата.

— Хм, и Джейсън така щеше да каже.

Тайрон помогна на бившия си наставник да сложи Питър да си легне на дивана.

— Подробностите — нареди Дерон.

Тайрон му описа, доколкото можеше, сцената с линейката, застреляните мъже и шофьора, който налагаше Питър.

— Доведох го право тук — завърши той и му подаде глока, взет от канавката, преди да качи Питър на мотора.

— Надявам се, че не си го пипал много.

— Гледах да внимавам — отвърна Тайрон.

Дерон кимна, видимо доволен. След като прибра пистолета в пластмасова торбичка, огледа раните по тялото на Питър. — Познаваш ли го?

— Да. Приятел е на Сорая, Питър Марк. Работеше с нея в „Тифон“, преди да я разкарат.

Дерон отиде да си вземе добре оборудваното куфарче за първа помощ. Питър тихо нареждаше:

— Извикай го, кажи му…

— Кого, Питър — наведе над него Тайрон. — На кого искаш да се обадиш?

Питър само се мяташе и мърмореше нещо неясно през окървавените си устни.

— Дръж го да не се нарани — каза Дерон.

— Този пич напусна агенцията — продължи Тайрон. — Не знам с какво се занимава оттогава, но ако се съди по сегашното му състояние, не му се е отразило много добре на здравето.

Дерон се върна, клекна до Маркс и отвори куфарчето.

— Синко, трябва да поработиш върху книжовния си език.

— К’во?

— Нищо — изсмя се Дерон. — Ще поработим върху произношението ти някой друг път.

Той би инжекция на Питър.

— Не, не! — извика пациентът му с доста помътен поглед.

— Трябва да му се обадя, трябва да му кажа. — Но успокоителното подейства и той изпадна в безсъзнание.

Дерон разкопча пропитата му с кръв риза. Гърдите на Питър бяха осеяни със стъклени и метални парченца като миниатюрно гробище.

— Хайде сега, Тайрон, да пооправим човека.

* * *

Сорая чу трополенето на стъпки и се извърна, полуприклекнала, готова да се защитава. Под мижавата светлина на стълбите обаче на бегом се изкачваше Амун.

— Добре ли си? — попита я от подножието им той.

Тя кимна, временно неспособна да произнесе и дума. Още се чувстваше слаба от второто нападение на Маршан и гърдите ужасно я боляха. Маршан уж изглеждаше като типичния професор, от когото не можеш да очакваш такава агресия, така че беше получила полезен урок.

Амун вземаше стъпалата по две наведнъж.

— Тоя Маршан, кучият му син!

— Мъртъв е. — Само толкова беше в състояние да каже.

— Свършено е. Долу всички са мъртви. Какво отвратително змийско гнездо. Трябва…

Главата му експлодира и той падна в ръцете й. Тя изпищя, залитайки. Тежеше й като олово. Видя някаква сянка да се движи и й се мярна червено поло. Човекът от края на уличката! Нещо проблясна. По перилата изплющя още един куршум, тя залитна назад и се преобърна в празното пространство.

Последваха два изстрела, после още един, силен като топовен гръм.

И след това пълна тишина, даже без ехо.

Мрак.