Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Господството на Борн (20)

19

Стиснал обувката с висок ток, свалена от крака на Лана Ланг, Борис заудря по разцепеното от куршуми предно стъкло точно когато камионът се заби в колата. Предната и страничната въздушна възглавница се задействаха и му спестиха навяхване на рамото. И въпреки това едва не загуби съзнание. Стегна се и удари стъклото, използвайки тока като чук.

Шофьорът беше настъпил спирачките, но инерцията на двутонния камион беше твърде голяма и той повлече колата със себе си. Дисковете на спирачките почнаха да пушат. Нещо изпадна от дъното на каросерията и се повлече сред рой искри по мокрия асфалт.

С ръце, вдигнати пред лицето, Борис се хвърли през предното стъкло. В ушите му иззвънтя звукът на счупено стъкло. Колата се разтресе под него като простреляна сърна. Той се претърколи по капака и се стовари на пътя. Болка прониза стъпалото и крака му. Плющящият дъжд моментално го намокри до кости. Колата и камионът, съчетани в някакво гротескно кълбо, продължиха заедно пътя си, завъртайки се почти на обратно. Разнесе се скърцането на прегрят метал. Спирачките блокираха и масивното тяло се понесе по инерция из улицата като планета, излязла извън орбита, после се качи на тротоара и се заби в стъклената витрина на някакъв магазин. С ужасно стържене, подобно на писъка на смъртоносно ранено животно, двете коли изпотрошиха целия му интериор и се забиха в задната стена.

Междувременно Борис беше успял да се изправи на крака сред развихрилия се хаос от крещящи пешеходци, виещи сирени и спрели коли. Разбягалите се хора се блъскаха един в друг с чадърите си. Някакви лица го гледаха, някакви ръце го дърпаха и го молеха да им отговори — добре ли е, какво е станало? Тълпата се разрасна и преля към съседните улици. Отвсякъде, прецапвайки през препълнените канавки, се стичаха нови хора.

Борис търсеше начин да се измъкне от разрастващия се хаос. Точно тогава забеляза крачещ като робот човек в тълпата. Той му се усмихна и му каза нещо неразбираемо. Беше Зачек, дясната ръка на Константин Берия, директорът на СВР. Зачек, който го беше задържал на летището в Раменское. „Какво прави тук?“ — запита се Борис.

„Повярвайте ми, не ви лъжа, когато ви казвам, че можем да превърнем живота ви в ад, генерале“, беше го предупредил той.

Изведнъж пред очите му сякаш се вдигна завеса и му разкри отровната трапеза, която му бяха приготвили. Докато се промушваше, олюлявайки се, през скупчилите се на групички превъзбудени зяпачи, Борис стигна до убеждението, че всичко е работа на СВР — и смъртта на Лана Ланг, и объркването на плановете му тук, в Мюнхен.

* * *

— Понякога сещаш ли се за тях? — попита Кая.

Борн лежеше на пода в банята, а тя седеше върху корема му, хванала в юмрук пилата, с която го бе промушила като с нож, и го гледаше с пронизителните си сини очи. Почти не усещаше болка. Предполагаше, че раната не е много дълбока, защото острието се беше плъзнало по някое от ребрата му. Можеше лесно да я преобърне, но имаше ли смисъл? Очевидно беше, че не смята да го убива или да го нарани сериозно. Имаше да му каже нещо и той искаше — а вероятно и се налагаше — да я изслуша. Затова остана неподвижен, замислен, дишайки дълбоко, и зачака подходящия момент.

— Хората, които си убил? — продължи Кая.

И докато я гледаше в очите, миналото се събуди и се сля със сегашния момент. Сините й очи се превърнаха в очите на жената от тоалетната на дискотеката. Пулсирането на прожекторите и грохотът на музиката го връщаха назад. Тя седеше на тоалетната чиния, насочила малкия пистолет със сребърни пластини, двадесет и втори калибър — почти детска играчка, с която трудно можеш да спреш някого, — към него.

Той изпълни задачата, която му беше поставил Алекс Конклин. Не знаеше нищо за тази жена, освен че е набелязана от „Тредстоун“ за ликвидиране. В онези дни вършеше каквото му заповядат, както беше обучен, преди инцидента, когато загуби паметта си, след което започна да си задава непрекъснато въпроси за всичко, започвайки с мотивите на началниците си.

Точно преди да извърши делото си, тя му беше казала „Нямаш никаква…“ Никаква какво?

Очите на Кая, същите като очите на мъртвата жена.

Изведнъж тя каза:

— Аз я видях. Полицаите дойдоха и ме заведоха на Стуреплан^[1], за да я идентифицирам. Седеше там, не я бяха преместили, Господ знае защо… — Главата й потрепери. — Не си имал никаква причина да го извършиш.

„Нямаш никаква причина.“ Точно така му беше казала и тя, преди да я застреля. „Нямаш никаква причина.“

* * *

Сорая пропадна в тъмнината. Стовари се върху трупа на Амун, който дори и в смъртта си я защити, така както правеше и в живота.

Мъжът с червеното поло веднага й се нахвърли, издърпа я от тялото му и я метна настрани като чувал с картофи. После се загледа за секунда в лицето на мъртвеца и го изрита. Челюстта изпращя и навсякъде се разлетяха зъби. С още един ритник му размаза носа, а след това с нарастваща ярост се зае с ребрата му. Задъха се като разгонено куче. Лицето му се наля с кръв, а жълтите му зъби се оголиха в гримаса.

Сорая се опомни и се заслуша в ругатните му. Понеже бяха на арабски, за момент загуби ориентация и й се стори, че отново е в Кайро. После погледът й попадна на обезобразеното лице на Амун и тя се разкрещя като обезумяла. Арабинът се извърна към нея, но тя се стовари върху него и го събори по гръб.

И двамата паднаха на голия цимент. Тя изстена от внезапната болка, която я прониза отляво. Арабинът се опита да се откопчи, но тя заби ноктите си в него. Въпреки обзелото я замайване не го пускаше. Той я удари по китката и това й отвори възможността, която търсеше. Удари го с ръба на дланта си в носа, подпря се на лявата си страна и замахна да го ритне с коляно. Той се дръпна рязко и кракът й го уцели в бедрото.

Той нямаше намерение да й дава повече възможности. Заби пръстите си в гърлото й и тя залитна назад, полузадушена. Бавно и методично арабинът извади сгъваем нож, отвори го и се приготви да й пререже гърлото.

* * *

На вратата се задумка и Кая побърза да я заключи.

— Всичко наред ли е? — чу се от другата страна гласът на дон Фернандо.

— Абсолютно — отвърна Кая. — Говорим си тук с Джейсън.

— Не прави нищо прибързано — предупреди я той. — Той владее сто и един начина да те убие.

— Твърде много се притеснявате, дон Фернандо — отвърна му тя.

Той разтърси дръжката на вратата.

— Излез веднага, Кая. Допуснахме грешка.

— Не, не е така — обади се тя.

— Той не помни, Кая.

— Казваш го ти. — Тя приближи лицето си до това на Борн и тихо каза: — Да не си ме пипнал с пръст, чу ли? Не и преди да научиш какво се е случило, а тогава вече ще бъде късно.

Той се почуди какво има предвид.

— Ти изобщо помниш ли я, Джейсън? Помниш ли „Магнус“, клуба в Стокхолм?

Борн продължи престрелката с очите й.

— Беше зима и валеше сняг.

Кая леко се изненада.

— Да, в онзи ден снегът беше доста обилен. Денят, в който я уби.

Най-после му просветна.

— Тя ти е била майка.

За момент в погледа й се появи нещо тъмно и грозно.

— Вивека. Името на майка ми беше Вивека. — Тя се наведе и устните им почти се доближиха. Изведнъж лицето й се сгърчи в демонична гримаса и когато отново заговори, гласът заседна в гърлото й. — Защо я уби?

* * *

Ножът описа отворена дъга. Сорая вдигна ръка да се защити, но понеже все още не си беше поела добре въздух, й липсваше сила. Арабинът отклони ръката й, сякаш беше играчка.

Хвана я за косата, дръпна главата й, откри дългата, уязвима извивка на шията и с насмешка й каза: „Кучка“. А след това я нарече и с други думи, които я накараха да потръпне. Тялото му се изви като острието на ятаган, с който се готви да й отнеме живота, сякаш това беше едничката цел, за която бе създаден.

Той замахна и Сорая започна да си чете молитвата за живот и смърт. И тогава две ръце обгърнаха главата на арабина. Едната го хвана под брадичката и докато в очите му успее да се появи някаква реакция, рязко изви главата му с неумолима жестокост. Вратът му изпука, хватката му се разхлаби и тялото му се отпусна в мрака, в който смяташе да изпрати нея.

Сорая вдигна глава и видя Арон на бледата, мъждукаща светлина на стълбището. Той се пресегна и без нито дума я взе на ръце, а после я изнесе по друг път, който сам беше намерил.

* * *

„Нямаш причина“.

Можеше да й каже истината или да я излъже. Без значение, защото тя нямаше да го чуе. Държеше да си получи кръвнината и той вече знаеше защо.

— Тя беше цивилна. Така ни каза баща ни, преди да ни напусне. „Каквото и да се случи с мен, не се тревожете. Вие сте в безопасност. Вие сте цивилни.“ Не знаех какво означава това до онзи ден със снежната буря, денят, в който майка ми… — През тялото й премина спазъм. Лицето й изглеждаше нажежено до бяло.

— Защо я уби? Кажи ми! Аз трябва да знам!

За момент болката й го блъсна като внезапен порив на вятър. Какво да й каже, за да я успокои? Опита се да прецени състоянието й и от колко време се подготвя.

Тази жена несъмнено беше със сложен характер. Години наред се беше укривала пред очите на всички при Вегас, промъквайки се в живота му. Нещо повече, беше възприела начина му на съществуване. С всеки дъх беше усвоявала новата си самоличност. Не беше вече шведка, а нападнатата от маргей индианка от племето ачагуа и рода на змията.

— Трябва да си направиш истинска татуировка — каза й той. — Онази коралова змия беше доста красива.

Думите му предизвикаха някаква почти химическа реакция в нея. Тя свали ръка от рамото му и се облегна назад, като че ли изведнъж почувствала се уморена. Тъмният, грозен блясък в очите й изчезна. Стори му се, че се връща от някакъв друг свят и отново се събужда в къщата на дон Фернандо в Кадис.

— Една сутрин видях коралова змия в гората недалеч от дома на Естеван — подхвана тя. — Беше красива, също толкова красива по свой начин като маргея. Нарисувах си я сама с растителните бои, които използват племето ачагуа.

— Изминала си дълъг път — каза й Борн. — Вече не си същата като преди.

Тя го погледна, сякаш го виждаше за първи път.

— Това се отнася и за двама ни, нали?

Тя стана от тялото му, дръпна се и без да го изпуска от очи, изтегли пилата от тялото му. По ризата му потече кръв и той я свали. Пусна топлата вода и насапуниса раната. Не беше сериозна.

— Доста кърви — обадя се тя от безопасно разстояние.

„Да не би да си мисли, че ще я ударя, запита се Борн. Или ще й отмъстя по някакъв начин?“

— Отключи — нареди й той, докато се занимаваше с раната. — Дон Фернандо се тревожи и за двама ни.

— Не и преди да ми кажеш истината. — Тя пристъпи несигурно към него. — Майка ми също ли е била шпионка?

— Доколкото знам — не. — Вече си спомняше. Силата на нейните чувства беше измъкнала забравения спомен от дълбините на миналото му. — Пратиха баща ти да убие тогавашния ми шеф. Той се провали, а на мен поръчаха да нанеса ответния удар.

Кая издаде някакъв звук — имаше вид на човек, който диша трудно.

— А защо баща ми…

— … не беше целта? — довърши той. — Той вече бе мъртъв.

— И това не беше ли достатъчно?

Нямаше как да й отговори по задоволителен за нея — или дори за себе си — начин.

„Нямаш никаква причина.“

Вивека Норен беше права. Нямаше причина за смъртта й, освен желанието на Конклин за мъст. Само че кого беше наранил Алекс? Двете дъщери на Норен бяха невинни жертви и не заслужаваха да им отнемат майката. Отмъстителността на Конклин го накара да потръпне. Той беше инструмент в ръцете му, добре трениран и изпращан да отнема живот след живот.

Борн разтърка очи. Кога щяха да свършат греховете, натрупани в миналото, което не помнеше? За първи път се запита дали амнезията всъщност не е добре дошла в неговия случай.

— Не такъв отговор очаквах — обади се Кая.

— Добре дошла в истинския свят — уморено отвърна той.

Очакваше да се разплаче, но очите й останаха сухи. Вместо това тя се обърна и отключи вратата.

Дон Фернандо веднага я отвори и прекрачи прага. Щом забеляза раната на Борн, на лицето му се изписа ужасено изражение.

— Домът ми да не е станал място за бой с бикове? Кая, какво си направила?

Тя не отговори, но Борн каза:

— Всичко е наред, дон Фернандо.

— Не смятам така. — Той се намръщи срещу Кая, която отказваше да го погледне. — Злоупотребила си с гостоприемството ми. Обеща ми…

— Постъпила е както е смятала за добре. — Борн намери стерилна марля в шкафчето с лекарствата и я сложи върху раната. — Всичко е наред, дон Фернандо.

— Нищо подобно. — Дон Фернандо беше бесен. — Помогнах ти заради приятелството си с майка ти. Очевидно обаче си прекарала твърде дълго време в колумбийските джунгли. Придобила си някои доста неприятни навици.

Кая се отпусна на ръба на ваната, събрала длани като за молитва.

— Нямах намерение да ви разстройвам, дон Фернандо.

— Мила моя, не се ядосвам заради себе си, а заради теб. — Възрастният мъж се облегна на вратата. — Представи си какво щеше да си каже майка ти. Не те е възпитавала така.

— Сестра ми…

— Не ми разправяй за сестра си. Ако подозирах, че приличаш и най-малко на нея, нямаше да те пусна да припариш до Джейсън.

— Съжалявам, дон Фернандо. — Кая не вдигаше очи от ръцете си.

Борн не беше чувал дон Фернандо да повишава глас досега. Очевидно Кая го беше изкарала извън релси.

— Де да го мислеше — въздъхна дон Фернандо. — Тук всички сме лъжци, всички се преструваме, че сме нещо, което не сме. — Той погледна от Кая към Борн. — Не е ли интересно — всички имаме проблем с истинската си самоличност.

Най-после Кая вдигна глава.

— Тайните управляват живота на всички ни.

— Така е — кимна дон Фернандо. — Но именно тайните създават проблема с идентичността. Да пазиш тайна, означава да лъжеш, а когато лъжеш, това променя самоличността ти. С времето лъжата става правило, после се превръща в истина — поне в нашата истина, — а след това… какво остава от нас? — Той премести погледа си от Борн. — Можеш ли да ми кажеш, Кая?

— Разбира се, че мога. — И понеже избърза с отговора си, се поспря и се замисли, а лицето й се смръщи.

— Ти шведка ли си — тихо каза Бори, — или си от племето ачагуа?

— Кръвта ми е…

— Кръвта няма нищо общо, Кая! — извика дон Фернандо.

— Самоличността не произтича от действителността. Тя е въпрос на възприятие. Не само как другите те виждат и реагират на теб, а какво мислиш ти за себе си и как реагираш.

— Той изсумтя с престорено възмущение. — Мисля, че Джейсън е прав. Трябва да си направиш постоянна татуировка.

Кая скочи на крака.

— Подслушвал си през вратата.

Дон Фернандо й показа ключ.

— Иначе как щях да знам кога да вляза?

— Джейсън нямаше нужда от помощта ти.

— Не мислех за него — поясни дон Фернандо.

— Благодаря ви — вдигна глава тя.

Удивително колко малко беше останало от колумбийката Рози, съжителката на Естеван Вегас.

— Струва ми се, че на всички ще ни дойде добре по едно питие.

Кая кимна и стана. Докато отиваха към дневната, тя се поинтересува къде е Естеван.

— Отспива си след преживения страх, събира сили, които ще му трябват. — Дон Фернандо сви рамене. — Не му е лесно. Познава само един вид живот и той е много по-прост от този, в който се намира в момента.

— Защо ме гледаш така? — наежи се Кая. — Да не смяташ, че ще го напусна?

— Ако го направиш — отвърна й той, докато си наливаше от великолепното шери, — ще му разбиеш сърцето.

Тя пое чашата от ръцете му.

— Сърцето му е разбито много отдавна, преди да се запознаем.

— Това не означава, че не може да се случи отново.

Борн си взе чашата с шери и отпи бавно. Седеше на дивана. Адреналинът му започваше да спада и раната го болеше, сякаш Кая го беше пронизала с нажежен шиш.

— Кая — поде той, но тя го спря с поклащане на главата.

Тя дойде и седна до него.

— Знам, че с Естеван никога нямаше да се измъкнем живи без теб. За което ти благодаря. И… — Тя се загледа в златистата течност в чашата си, пое си въздух и го изпусна бавно. — И така. Миналото е минало. Аз съм го заровила. — Тя се извърна и го погледна. — И ти трябва да постъпиш така.

Борн кимна и довърши питието си. Дон Фернандо му предложи да му долее, но той махна с ръка.

— Ще ми бъде от полза да ми разкажеш за баща си.

Кая горчиво се изсмя, а после отпи дълга глътка от шерито си и притвори очи за момент.

— Де да имаше на мен кой да ми разкаже за него. Един ден просто си тръгна. Захвърли ни като ненужни вече играчки. Аз бях на девет. Две години по-късно майка ми… — Не довърши и отпи малка глътка от чашата си. Когато я надигна, по ръба й пробягна лъч светлина. Тя преглътна тежко. — Преди тринадесет години. Сякаш е минал цял живот. — Раменете й се отпуснаха. — Или дори няколко живота.

— Той беше шпионин, убиец — каза й Борн. — За кого работеше?

— Не знам. И повярвай ми, не защото не съм се опитвала да науча. — За момент тя отклони поглед. — Убедена съм, че Микаела, другата ми сестра, откри отговора.

— И не ти го е казала?

— Убиха я, преди да успее да каже и дума на мен или на Скара.

— Тризначки са — вмъкна дон Фернандо.

Най-после парчетата от пъзела започнаха да си идват на мястото.

— И вие със Скара се изпарихте и си сменихте самоличността. Както се казва, скрихте се пред очите на всички.

— Най-малкото аз го направих. — Кая подпря чело на лепкавия ръб на чашата си. — И отидох колкото може по-далеч от Стокхолм.

— И все пак организацията на баща ти те откри.

Тя кимна.

— Бяха двама. Убих единия и раних другия. Бягах от него, когато налетях на маргея.

Борн се замисли.

— Можеш ли да ми кажеш нещо за двамата?

Кая потрепери и за пръв път му се видя ужасно млада и уязвима, момичето, избягало от Стокхолм. И за момент съзря усилието, което й струваше да поддържа самоличността на Рози.

— Говореха си на английски — най-накрая каза тя. — Но този, когото убих, каза нещо точно преди да умре. Не беше на английски. Говореше на руски.