Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Борн (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bourne Dominion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2013)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер. Господството на Борн

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2011

Редактор: Марин Гинев

Коректор: Станка Митрополитска

Художник: Буян Филчев

ISBN: 978-954-733-714-5

История

  1. — Добавяне

6

Сорая пристигна в Париж рано сутринта. Сивото дъждовно утро не й пречеше. Париж бе единственият град, в който й беше приятно, когато вали. Мокрите повърхности, меланхоличното настроение придаваха още по-тайнствена красота и романтика на града. Покривалото на съвременността падаше и откриваше лицето на историята, прелиствайки я като страниците на книга. Само няколко часа я деляха от срещата с Амун. Изкъпа се и се преоблече в залата за първа класа. После прекара петнадесет минути в гримиране, докато пиеше ужасното кафе и ядеше кроасан, който имаше вкус на изваден от целофан.

Рядко си слагаше нещо повече от малко червило, но искаше да впечатли Жак Робине, с когото имаше среща днес. На входа при охраната обаче я посрещна не министърът на културата, а мъж, който се представи като Арон Липкин-Рене. От документите му ставаше ясно, че е инспектор в Ке д’Орсе.

Беше висок, слаб като скелет, а неподражаемият му галски нос се носеше пред лицето му като форщевена на пиратски галеон. Както подобава на истински французин, беше облечен в ушит по поръчка костюм. Истински джентълмен, помисли си тя, когато се наведе да й целуне ръка.

— Министърът ви изпраща извиненията си — каза на английски той с лек акцент, — но заради среща в Елисейския дворец няма как да ви посрещне. — Елисейският дворец, резиденцията на френския президент. Там се събираше Министерският съвет. Той й се усмихна извинително. — Боя се, че ще трябва да се примирите с моята компания.

Je ne crains pas le moins du monde[1] — отвърна тя с перфектно парижко произношение.

По продълговатото конско лице на Арон цъфна широка усмивка.

Eh bien, maintenant, tout devient clair.[2]

Той взе чантата от ръцете й и двамата прекосиха залата за пристигащи. Сорая го огледа по-отблизо. Изглеждаше на около тридесет и пет, с доста стегнато за французин тяло. Въпреки че не би го описала като красив, в него имаше нещо привлекателно — някакво момчешко излъчване в сивите очи и в поведението му, опровергаващо вида на закоравял циник, който всеки неизбежно придобива от работата в разузнавателните служби. Реши, че има шанс да се сработят.

Навън дъждът беше преминал в ситен ръмеж. Небето като че ли се канеше да разтвори сивкавите си завеси. Беше доста топло за сезона. Лек ветрец разрошваше косата й. Арон я поведе към тъмно на цвят пежо, което ги чакаше до тротоара. Когато шофьорът ги видя, излезе от колата, взе чантата на Сорая от шефа си и я прибра в багажника. Домакинът й отвори задната врата, после се качи до нея, колата потегли и се включи в движението.

— Господин Робине ви е запазил стая в хотел „Астор Сен Оноре“. Мястото е централно и е близо до Елисейския дворец. Искате ли първо да се отбием там, за да се освежите?

— Не, благодаря — отвърна Сорая. — Искам да разгледам тялото на Лоран и да видя доклада от аутопсията.

Той извади една папка от джобчето на седалката пред себе си и я протегна към нея.

— Имате наполовина египетска кръв, нали?

— Това проблем ли е за вас? — Тя се вгледа в сивите му очи, търсейки в тях предразсъдъци.

— Не и за мен. А за вас?

— Съвсем не.

Сорая се постара да се успокои. Вече разбираше. Арон беше евреин, а за сънародниците му бяха настъпили трудни времена заради последната вълна имигранти от мюсюлманския свят. Особено в Париж. Еврейчетата бяха на прицел в училищата. Почти всеки ден съобщаваха за дете, пребито от банди мюсюлманчета. Наскоро беше прочела доста обезпокоителен доклад, в който се твърдеше, че еврейските семейства направо напускат Франция заради напрежението и заплахата срещу децата им.

Той й се усмихна и приликата между тях стана още по-очевидна — общият им семитски произход, който евреи и араби за съжаление не искат да приемат.

Тя отвърна на усмивката му с надеждата, че и той споделя чувствата й. После отвори папката и прелисти страниците. Имаше няколко снимки на Лоран, направени от разследващия екип на местопрестъплението. Не бяха много приятна гледка.

Тя си пое въздух.

— Струва ми се, че колата първо го е блъснала, а после го е прегазила.

— Да, така изглежда — кимна Арон. — Иначе няма как да се обяснят двата вида рани — в областта на гръдния кош и тези по главата му.

— Няма как да ги е получил едновременно.

— Не — потвърди Арон. — Нашият патолог е категоричен. — Той почука по една от снимките. — Някой определено му е имал зъб.

— Или не е искал да проговори.

Арон я изгледа рязко.

— Аха, появи се светлина в тунела. Значи затова се интересувате от убийството му. Свързано е с някакви международни афери.

— Нищо не мога да ви кажа.

— Не е необходимо. — Отново се усмихна с момчешката си усмивка.

Сорая настръхна. Да не би да се опитваше да флиртува с нея?

Колата се движеше по булевард „Периферик“, който обикаля града и се влива в него през Порт дьо Берси. Щом пежото тръгна по улиците, я лъхна топлината на града. Познатите места й се усмихваха приканващо.

Сорая откъсна поглед от старите сгради с мансарди и се върна към папката. По тялото бяха намерени следи единствено от катастрофата. Изследванията на кръвта му не бяха готови, но в предварителните резултати нямаше данни за повишени нива на алкохол или други субстанции. Сорая отново разгледа снимките, като обръщаше особено внимание на онези, на които се виждаше панорама от местопрестъплението.

Тя посочи малка точка със странна продълговата форма в долния десен ъгъл на снимка номер три.

— Какво е това?

— Мобилен телефон. Смятаме, че е принадлежал на жертвата, но тъй като е пострадал твърде много, не можахме да отворим указателя му.

— А СИМ картата?

— Огъната е, но лично я занесох на най-добрия ни компютърен специалист. В момента се опитва да свали информацията от нея.

Сорая се замисли за момент.

— Имаме промяна в плана. Заведете ме при този спец, а после искам да огледам местопрестъплението.

Арон извади телефона си, набра някакъв номер и проведе кратък разговор.

— Техникът има нужда от повече време — каза той и прибра телефона.

— Намерил ли е нещо?

— Не казва със сигурност, но аз го познавам — по-добре е да му дадем колкото време му е необходимо.

— Добре — неохотно се съгласи Сорая. — Тогава да отиваме на местопрестъплението.

— Както желаете, госпожице.

Тя направи гримаса.

— Наричайте ме Сорая, моля ви.

— Само ако вие ме наричате Арон.

— Дадено.

* * *

Documentes de identidad, рог favor[3].

Борн подаде паспорта си на въоръжения войник. Мъжът го изгледа внимателно, докато го отваряше. За втори път попадаше на контролен пункт. Революционните въоръжени сили на Колумбия се бяха активизирали през последните шест месеца, за доста голямо раздразнение на президента. После беше дошло и нападението над затвора „Ла Модело“, помогнало за бягството на Роберто Корелос. В пристъп на засегнато честолюбие президентът беше засилил военното присъствие. Борн беше убеден, че са готови да екзекутират по бързата процедура всеки въстаник от ФАРК, когото заловят.

Войникът му върна паспорта и без да каже нищо повече, му махна да мине. Борн потегли и се залепи за опашката на върволица от тирове пред себе си. След няколкочасово шофиране вече се намираше високо в планината.

Ибаке беше разположен на главен път 40, който свързваше Богота с Кали и продължаваше към тихоокеанския бряг. Намираше се на плато с над 1200 метра надморска височина, по източните склонове на Централните Кордилери и Андите.

Шосето се виеше като змия и образуваше опасни завои. Тесните банкети рязко преминаваха в пропасти, на дъното на които се виждаха малките като иглени точки върхове на иглолистни гори или остатъците от гигантски свлачища. От време на време сред дърветата се появяваше изпепелен от светкавица кръг. По необятното, залято от слънце небе се гонеха облаци. В разредения въздух всичко придобиваше някаква изумителна яркост и отчетливи очертания. Над главите им се рееха кондори, носени от топлите течения.

Според Джалал Есай би трябвало да наближава „Ла Линеа“ — най-дългият тунел в Латинска Америка. Той пресичаше местността, известна с името Алта де ла Линеа, и предназначението му беше да намали трафика по задръстената магистрала към тихоокеанския пристанищен град Буена-вентура. Тунелът беше новопостроен и не фигурираше на картата, отворена на седалката до него. Есай го беше предупредил, че тук мобилните телефони нямат покритие, а сателитният телефон няма вграден GPS.

Движението беше натоварено. Тировете се движеха с еднаква скорост из завоите, следвайки извивките на планината. Изведнъж пред тях зейна отворът на „Ла Линеа“ — черна дупка, която потъваше в недрата на планината, а после излизаше на източния й склон.

Борн влезе в тунела. От двете му страни неоновите лампи на осветлението хвърляха студена синкава светлина, която се отразяваше по капаците на автомобилите.

Забавиха скоростта, както е нормално при преминаване през тунел, но продължиха да се движат с равномерно темпо. Когато подминаха маркировката за три четвърти от дължината на тунела и в далечината започна да проблясва дневна светлина, тировете изведнъж спряха. Навсякъде се появиха червени светлинки от натискане на спирачки и движението напълно спря.

Катастрофа ли имаше? Или отново контролен пункт? Борн проточи врат през страничното стъкло. Не се виждаха мигащи светлини или характерните трикраки бариери, с които военните обикновено препречваха пътя.

Той излезе от колата. Минута по-късно забеляза група мъже да се промушват между колите в негова посока. Бяха въоръжени до зъби с автомати, но не носеха униформите на колумбийската армия. Въстаници от ФАРК. Защо бяха спрели движението?

Водачът им беше широкоплещест мъж с дълга брада и топли кафяви очи, чийто жив поглед не се губеше дори на студената неонова светлина. Единият от мъжете спираше при всеки автомобил, показваше разпечатана снимка на шофьорите, а останалите проверяваха задната част на колите и багажниците им. Тировете ги забавиха, тъй като сваляха шофьорите им и ги караха под прицела на дулата да отварят вратите отзад, за да могат да проверят товара.

Борн се приближи предпазливо, подминавайки останалите шофьори, наизлезли от камионите си, които нервно разговаряха помежду си. Изведнъж съвсем ясно видя снимката. На нея беше самият той. Въстаниците издирваха него. Нямаше време да се пита защо. Завъртя се на пети и тръгна обратно към колата си. Порови из жабката и извади от нея отвертка и гаечен ключ — все полезни оръжия.

Отиде при тировете, пъхна се отдолу и пропълзя под тях в обратна посока. След като премина под три тира, стигна до камион с открита каросерия. Хвана се за найлоновите въжета, с които бе овързано платнището отзад, и се метна вътре. Отгоре видя как отзад по тунела се приближават още въстаници от ФАРК. Отпред или отзад — вече никъде не му беше оставен изход за бягство.

Развърза края на платнището и се мушна под него. По чувалите вътре беше изписано името на известна плантация. С отвертката разпори ъгъла на един чувал. Камионът пренасяше сурови кафеени зърна. Остави под платнището инструментите, които беше взел от колата, и внимателно извади глава навън. Войниците на ФАРК се приближаваха и почти бяха стигнали до колата му. Щом стигнеха до нея и видеха, че е празна, щяха да се досетят, че жертвата им е някъде наблизо. Трябваше да се измъкне преди това.

Борн се промъкна крадешком до вратата на камиона. Шофьорът му стоеше до тира отпред и разговаряше притеснено с колегата си или помощника му. Вратата на кабината беше отворена. Борн се мушна вътре. Шофьорът извади пакет цигари, изтръска една и я сложи между устните си. Порови в джобовете си за запалка, но не я откри, обърна се и закрачи обратно към камиона си.

Борн замръзна на мястото си.

* * *

— Тук са го прегазили — каза Арон, застанал на „Плас дьо л’Ирис“.

— Знаем ли нещо за колата?

— Не много. Свидетелите се разминават в показанията си за марката. Беемве, фиат, ситроен…

— Те изобщо не си приличат.

— Свидетелска им работа — оплака се той. — Но намерихме черна боя по жертвата.

Сорая се загледа в платното на пътя.

— Нищо полезно значи.

Арон клекна до нея.

— Същите свидетели твърдят, че току-що бил слязъл от тротоара.

— Стъпил е на платното, без да се огледа? — На Сорая нещо не й се вярваше.

— Може нещо да го е разсеяло — сви рамене Арон. — Някой да го извикал или да си е спомнил, че не е прибрал дрехите си от химическото. — Той отново сви рамене в типично френски жест. — Кой знае?

— Някой определено знае — отвърна му тя. — Човекът, който го е убил например. — Нещо й хрумна и тя се изправи рязко. — Къде намерихте джиесема му?

Арон й показа мястото и тя се върна няколко крачки назад по тротоара.

— Сега, когато стъпя на платното, се блъснете в мен.

— Какво?

— Чухте ме добре — леко нетърпеливо му каза тя. — Просто го направете.

Тя извади телефона си и го долепи до ухото си, после тръгна с енергична походка към края на тротоара, където Арон се затича и я блъсна. Дясната й ръка излетя под диагонал и ако не го беше стиснала здраво, телефонът й щеше да изхвърчи на улицата почти на същото място, където бяха намерили този на Лоран.

По лицето й се разля усмивка.

— Говорел е по телефона, когато колата го е блъснала.

— И какво от това? Хората, занимаващи се с бизнес, непрекъснато го правят. — Арон не беше впечатлен. — Било е съвпадение.

— Може би да — отвърна Сорая, — а може би не. — Тя тръгна към колата му. — Дайте да поговорим с вашия специалист и да видим дали е успял да измъкне нещо от телефона или СИМ картата.

Докато отиваха при колата, тя изведнъж спря и се обърна. Загледа се в сградата точно срещу мястото, където се беше случило произшествието. Погледът й се издигна към лъскавата фасада от зелено стъкло и стомана.

— Каква е тази сграда?

Арон присви очи в следобедния полумрак.

— Банка „Ил дьо Франс“. Защо?

— Възможно е Лоран да е излязъл оттам.

— Не виждам защо. — Арон провери бележките си. — Работел е за „Монишън Клъб“.

Още един факт, който Сорая не знаеше за евентуалния си, вече мъртъв информатор.

— Това е археологическо дружество с офиси тук, във Вашингтон, Кайро и Рияд.

— Когато казвате тук „Дефанс“ ли имате предвид?

— Не. В Осми арондисман, на улица „Верне“ 5.

— Какво, по дяволите, е правил тогава тук? Заем ли е идвал да вземе?

— „Монишън Клъб“ е доста заможна организация. — Арон отново направи справка с бележките си. — Но все едно, проверих и в банката. Не е имал уговорена среща с никого, не им е бил клиент, никога не са чували за него.

— Тогава какво е правил тук през работно време?

— Хората ми все още се опитват да разберат — разпери ръце спътникът й.

— Може би е имал приятел там. Говорили ли сте с колегите му в „Монишън Клъб“?

— Не знаят много за него. Очевидно не е бил много общителен. Бил е на пряко подчинение на началника си, който ще се върне в града тази вечер, затова никой не може да ми каже какво е правил в „Дефанс“. Имам уговорка за среща с него утре сутринта.

— Добре сте си свършили работата — похвали го Сорая.

— Благодаря. — Инспекторът не успя да скрие доволната си усмивка.

Сорая отиде при колата и преди да влезе, хвърли последен поглед към банката. В сградата имаше нещо, което едновременно я привличаше и отблъскваше.

* * *

Шофьорът на тира му подвикна нещо и мъжът се върна назад. Колегата му размаха кутия кибрит и му подаде огънче. Мъжът се изправи и пое дълбоко дима в дробовете си, а после се огледа нервно докъде са стигнали войниците.

Борн бързо прерови жабката и бръкна под седалката. Нищо. После видя евтина пластмасова запалка в поставката между седалките. Изглежда беше паднала от джоба на шофьора, докато е ставал. Взе я и като се измъкна от кабината, отиде при група шофьори.

Hombre, sabe usted lo que esta pasando?[4] — попита го един от тях.

— Това са въстаници от ФАРК — отвърна му Борн и мъжете още повече се притесниха.

Ai de mi![5] — възкликна един от тях.

Escuchame[6] — попита ги Борн, — някой има ли туба с бензин в камиона си, че моят свърши? Ако войниците ме накарат да си преместя колата, няма да мога и ще ме застрелят.

Трима от мъжете съчувствено поклатиха глава в съгласие и един от тях се затича към камиона си, а после се върна с туба и я подаде на Борн.

Борн му благодари сърдечно и си тръгна. Когато се убеди, че никой не го гледа, се качи в каросерията на камиона с кафеената реколта и се скри под платнището. Проби с отвертката дупка близо до дъното на тубата и остави бензина бавно да изтича върху чувалите. После ги подпали. Избухна облак от пламъци, последван от гъст задушлив дим. Задържал дъх, Борн се измъкна, преди да изтече още бензин и огънят да се разпростре. Очите му се бяха насълзили. От дупка в платнището се виеше дим. Борн слезе от камиона точно когато и платнището се подпали. Пламъците се извисиха нагоре и се понесоха гъсти пушеци — останалите чували вече също горяха. Димът стигна до тавана и започна да пълзи по него.

Само след няколко минути вече видимостта беше намаляла. Хората започнаха да кашлят и да се давят и не можеха да виждат през зачервените си очи. Войниците отпред се развикаха, после се чу басовият глас на командира, който им нареди да се оттеглят. Облакът дим обаче вече беше твърде гъст и войниците също се превиха на две, борейки се за въздух.

Борн се втурна през настъпилия хаос, като разблъскваше всеки изпречил се на пътя му. В дясната си ръка държеше гаечния ключ. Изведнъж от дима пред него изникна фигурата на войник с автомат и препречи пътя му. Борн го удари през лицето с ключа, ритна го в слабините и докато мъжът се превиваше от болка, се промуши покрай него. Веднага го нападна друг войник. Борн видя водача им и разбра, че няма време. Без да обръща внимание на двата силни удара, които получи, заби отвертката между ребрата на мъжа и той се свлече на земята.

Нападна изненадващо командира им от другото платно на шосето. Плъзна се по капака на една кола, сграбчи мъжа, обезоръжи го и като го хвана здраво, го повлече към светлината в края на тунела.

Мъжът едва си поемаше въздух от дима. Зачервените му очи непрекъснато се пълнеха със сълзи, които се стичаха по нашарените му от белези страни. Замахна на сляпо и се опита да го удари. Беше доста силен, но с един саблен удар по гърлото Борн успя да го укроти.

Повлече го с всичка сила, без да обръща внимание на сподавените му ругатни. Бяха излезли от обсега на войниците. Видя в далечината, че пътят е препречен от колите, с които бяха пристигнали — четири джипа и камион с плоска каросерия за превозване на провизии, оръжия и амуниции. Двама от шофьорите захвърлиха цигарите си и насочиха пистолетите си срещу Борн. После видяха командира си и собствения му „Макаров“, долепен до главата му.

Ponga sus armas hacia abajo![7] — изкрещя Борн и изтика командира напред.

Когато видя, че се колебаят дали да изпълнят командата, той удари пленника си зад дясното ухо с дулото на пистолета. Мъжът изохка, а от главата му потече кръв. Войниците оставиха оръжията си на предния капак на камиона.

Ahora se alejan de los Jeeps![8]

Haz lo que dice![9] — извика командирът, обхванат от пристъп на кашлица.

Мъжете се отдалечиха от колите, Борн блъсна заложника си в джипа и се качи след него. Единият от войниците посегна към пистолета си, но Борн го простреля в рамото. Изстрелът го събори на земята.

Tu turno?[10] — обърна се Борн към другия. Войникът вдигна ръце и остана на място.

Si vienen despues de nosotros — извика им Борн, докато подкарваше джипа, — lo mato![11]

Той настъпи педала на газта и колата се отдалечи с бясна скорост от димящия тунел.

Бележки

[1] Нямам нищо против (фр.). — Бел.прев.

[2] Е, сега поне всичко е ясно (фр.). — Бел.прев.

[3] Документите, моля (исп.). — Бел.прев.

[4] Мой човек, знаеш ли какво става? (исп.) — Бел.прев.

[5] О, боже! (исп.). — Бел.прев.

[6] Слушайте (исп.). — Бел.прев.

[7] Свалете оръжието! (исп.) — Бел.прев.

[8] А сега се отдалечете от джипа! (исп.) — Бел.прев.

[9] Изпълнявайте! (исп.) — Бел.прев.

[10] Ти ли си наред? (исп.) — Бел.прев.

[11] Ако ни последвате… ще го убия! (исп.) — Бел.прев.