Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Господството на Борн (29)

28

Борн стана и си проправи път през затъмнения салон до кухнята на първа класа. Ребека разглеждаше последния брой на „Дер Шпигел“, опряна на плота от неръждаема стомана. Тя се извърна, сякаш усетила присъствието му, и по лицето й цъфна усмивка.

— Добър вечер, господин Чайлдрес. Какво ще обичате?

— Кафе с малко мляко, моля.

— Не можете ли да заспите?

— Сънувам кошмари.

— За съжаление знам какво е. — Тя остави списанието. — Ще ви го донеса на мястото, когато стане готово.

— Предпочитам да остана тук. Искам да се поразтъпча.

Лека червенина обагри страните й, преди да се извърне.

— Разбира се. — Лъхна го мирис на розово масло. — Както предпочитате. — Очите й имаха цвета и формата на зрели маслини и й придаваха неочаквано екзотичен вид на фона на средиземноморския тен и черната й коса. Подобно на египтянка от древна Александрия, тя имаше римски нос и изящни скули и беше доста висока, въпреки че беше обута с равни обувки. Може би като дете е ходила на балет.

Борн я наблюдаваше как сръчно му прави кафето.

— В Мадрид ли живеете?

— О, не. В Дамаск. — Тя извади чашка и я постави на малката чинийка. — Живея там от шест години.

— Харесва ли ви?

— Трудно е да си намериш приятели. — Тя сви рамене. — Но си има предимствата. Дават ми годишен бонус за това, че живея там.

— Отдавна не съм ходил в Дамаск — честно й каза той. — Предполагам, че има много промени.

Тя плъзна еспресото по плота към него. Имаше точно толкова пяна, колкото трябваше.

— И да, и не. Съвременните части са ужасно пренаселени, движението е кошмарно, въздухът е мръсен и задушен, но в Стария град все още има прекрасни покрити колонади, площади с дървета и, разбира се, пространствата около големите джамии. — Тя сви вежди. — Но се наблюдават и тревожни явления.

— Поддръжката на държавата за „Хизбула“ например.

Тя кимна и го погледна угрижено.

— А и през последната година и нещо консервативната част от населението, която гледа с добро око на Иран, все повече се разраства.

Борн се възползва от шанса.

— Значи би следвало мерките за сигурност из града и на летището да са затегнати.

Ребека го погледна тъжно.

— За съжаление да. Особено на летището. Ал-Асад^[1] затвори всички входни точки, отчасти под западен натиск.

— Но няма да има проблеми, нали?

— Не и за вас — изсмя се тихо тя. — А и на пристигане винаги има някой служител от охраната с по-висш ранг, който отговаря на въпроси и дава упътвания.

Борн беше научил всичко, което искаше. Той изпи набързо кафето си, а Ребека откъсна парченце от списанието си и написа нещо на него. Когато се обърна да тръгне, тя му го подаде.

— Не съм на работа през следващите три дни. — Топлата усмивка отново изгря на лицето й. — Това е номерът ми, в случай че се загубите.

* * *

Вместо да се забие в тялото на Борис, острието се прибра в дръжката. Борис се засмя и с ръба на дланта си удари Черкезов по носа. Разхвърча се кръв, хрущялът се счупи и Черкезов падна по гръб.

Борис си върна ножа. Натисна скритото копче на дръжката и острието отново изскочи. Натисна копчето втори път и го заключи, така че ножът да не се прибира.

Клекна до Черкезов.

— Да се захващаме, Виктор. — Той вкара върха на острието в дясната ноздра на жертвата си. — Сигурно има много неща, които са ти ценни и от които би се отказал, преди да ми кажеш това, което искам от теб.

Черкезов го погледна със зачервени очи.

— По-скоро ще умра.

— Лъжеш, котенце.

Черкезов го погледна неразбиращо.

— Знаеш ли какво се случва на лъжците? Не? Искаш ли да отгатнеш? Не? Е, добре, остават без носове.

С едно движение на китката Борис разпори окървавения му нос. Тялото на Черкезов се изви на дъга, но Борис го натисна обратно с длан.

— Пусни ме, мамка му!

— Забрави, Виктор, тук сме в Чайнатаун.

— … си майката, педераст такъв. Нищо няма да ти кажа.

— Не става въпрос за болката, Виктор, но това вече го знаеш. — Борис избърса ножа в панталона му. — Въпросът е без какво можеш да живееш. — Той се усмихна почти благо. — Не се тревожи, няма да те оставя да умреш. Няма да ми избягаш. — Острието описа кръг по лицето на Черкезов. — Имам предвид, че съм експерт и разполагам с цяла нощ.

* * *

Хендрикс беше в кабинета си и разглеждаше папката по разследването за тримата мъже, намерени убити в стая № 916 на хотел „Линкълн Скуеър“. Никой от тях не беше гост на хотела и нямаше документи в себе си. Пръстовите им отпечатъци не дадоха съвпадения, а в момента сравняваха зъбните им снимки, но и това вероятно нямаше да даде резултат. Според агентите от ФБР, които поеха случая от градския отдел по убийствата, пломбите им определено не бяха правени в Америка. За момента можеха да кажат само, че са изработени в Източна Европа — твърде широк периметър.

Хендрикс спря за малко и отпи от леденостудената вода.

Най-странният общ знаменател между трите жертви беше капсулата за самоубийство — кухият зъб, пълен с течен хидроцианид, стар похват на НКВД. Ако тези мъже бяха руснаци, какво, по дяволите, търсеха в стая № 916 на хотел „Линкълн Скуеър“?

Хендрикс обърна страницата. Стаята беше отдадена дългосрочно чрез „Сървис Солушънс“, компания с несъществуващо седалище на Каймановите острови. Той не се съмняваше, че е прикритие кой знае за кого. Разтърка челото си. Които и да бяха собствениците на „Сървис Солушънс“, имаха доста неприятни врагове. Обади се на колега от министерството на финансите, даде му информацията, с която разполагаше за компанията, и го помоли да открие кой е истинският й притежател. После се обади на шефа на групата, на която беше поръчал да открият Питър Маркс. След взривяването на колата в гаража на „Тредстоун“ цялата сграда беше затворена. Всеки, работил по-отскоро или по-отдавна в сградата, се издирваше и подлагаше на разпит, но за момента нямаше резултати. С облекчение научи, че в колата не са намерени човешки останки. От друга страна обаче, го притесняваха показанията на Сал, че с Питър са се намирали заедно в асансьора минути преди експлозията. Нощният пазач слязъл на първия етаж, но бил сигурен, че Питър е продължил надолу към гаража. Следователно можеше да се предположи, че се е намирал в гаража, когато бомбата е избухнала, но не е бил в колата. Какво се беше случило, къде беше? Укриваше ли се? Предположението се налагаше от само себе си.

Хендрикс стана и прекоси кабинета, за да си сложи още лед в каната с вода. Изведнъж му хрумна нещо и той спря на място. Ами ако Питър е пострадал? Върна се на бюрото си и поръча на един от помощниците си да се обади във всяка болница във Вашингтон и околността, като започне с най-близката до сградата на „Тредстоун“. После му хрумна друга идея и му поръча да включи и всички служби за „Бърза помощ“ и частни линейки.

— Ангажирай целия наличен персонал — нареди му най-накрая той.

Седна, завъртя се на стола и се загледа през прозореца. Беше мрачен, ветровит ден. По стъклото се оцеждаха капки дъжд, а навън хората, облечени в лъскави дъждобрани, отиваха и се връщаха от работа, сведени под чадърите си, които трепереха като листа под напора на вятъра.

Уредбата на бюрото му иззвъня и той се обърна към нея.

— Какво има? — През мозъка му минаха хиляди възможности.

— Пристигна пакет за вас, сър. Охраната вече го провери.

— Какво има вътре?

— Един DVD диск, сър.

Хендрикс се намръщи.

— Донесете го.

След минута един от помощниците му остави диска на бюрото. Хендрикс вдигна глава.

— Какво има на него? Няма ли бележка?

— Нищо, сър. Но беше адресирано до вас с надпис „Лично и конфиденциално“.

Хендрикс му махна да излезе, остави диска настрана и се върна към случая с тримата мъртъвци в стая № 916. Разгледа лицата и телата им на снимките от местопрестъплението, отбелязвайки мислено, че нямат татуировки, което изключваше руската мафия. Кои ли бяха тези нещастници? Бяха въоръжени, но това можеше да не означава нищо. И определено не подсказваше нито откъде са, нито за кого работят. От ФБР бяха заключили, че са екип за нападение. Значеше ли това, че жертвите са били повече от една? И къде бяха той, тя или те сега? Обърна на друга страница. ФБР бяха разпитали всички работещи в хотела и гостите на деветия етаж. Никой не беше видял или чул нищо. Вероятно някой лъжеше, но в доклада пишеше, че агентите не смятат така. Оставаше другата възможност — който е бил в стаята, е знаел как да влезе и да излезе от обществена сграда, без да бъде забелязан. Всичко това бяха интересни предположения, но Хендрикс не виждаше как ще му помогнат да открие кои са жертвите и кого е трябвало да нападнат. Налагаше се да намери отговорите на тези въпроси по възможно най-бързия начин. Заплахата от терористични актове тегнеше над всички тях.

Трябваше му някаква добра новина. Обади се на връзката си в ЦРУ.

— Как върви работата по осигуряването на охраната на Индиго Ридж?

— Голяма дандания се вдига. — В гласа му се долавяше нескрито презрение. — Нас ни няма много в тези работи и никой не знае какво да прави. — Той си пое въздух. — Със сигурност би ни била полезна помощта ви, господин министър.

— Ако ви трябва помощ, говорете с директора си Данзигер — отвърна му с ехидна радост Хендрикс. — Нали затова са го сложили на шефското място.

Човекът му се засмя.

— Ще ни убиете, господин министър.

— Не аз.

— Между другото, тук се носи някакъв слух относно вашия нов съдиректор в „Тредстоун“, Питър Маркс.

Хендрикс затаи дъх.

— Какво за него?

— Говори се, че е изчезнал.

Хендрикс не каза нищо.

— Питър все още има доста приятели тук, господин министър. Ако можем да помогнем с нещо…

— Благодаря, ще го имам предвид — каза Хендрикс и прекрати разговора.

Помисли си колко права излезе Маги, когато му предложи този курс на поведение по отношение на Данзигер. Обади се на групата по охраната на Индиго Ридж и им каза, че трябва отново да са готови да се включат в играта. Не можеше да позволи на Данзигер да провали всичко докрай. Мината в Индиго Ридж трябваше да бъде обезопасена. Но удоволствието от перспективата да се намеси като спасител скоро избледня, когато отново го завладяха мислите за изчезването на Питър, посегателството над живота му, изчезването му и досието на ФБР за тройното убийство в хотел „Линкълн Скуеър“. А после телефонът му иззвъня.

— Не ни провървя с болниците — докладва помощникът му, — затова стигнахме чак до Вирджиния и Мериленд. Положението със службите за „Бърза помощ“ е същото.

Хендрикс затвори очи. Някъде зад лявото си око усещаше наченките на главоболие.

— Имаш ли добри новини?

— Зависи. Една от частните служби за „Бърза помощ“ е докладвала, че са й откраднали линейка миналата нощ.

— Намерена ли е?

— Не, сър.

— Ами, по дяволите, тогава намерете я!

Той затръшна слушалката с такава сила, че дискът подскочи на бюрото. Погледна го, а после го взе. По метализираната му повърхност се отразиха цветовете на дъгата. Натисна копчето на устройството на компютъра си, сложи вътре диска и го затвори. Чу как механизмът се задейства, на монитора изникна в цял екран плейър и записът тръгна. От черния екран като видение сред нощна мъгла изплува лицето на Маги.

* * *

„Кристофър, когато гледаш този запис, аз отдавна ще съм си тръгнала. Моля те, не се опитвай да се свържеш с мен.“

Тя спря, сякаш знаейки, че Хендрикс ще посегне към джиесема си, както се и случи. Усети как пръстите му треперят под незначителната тежест, сякаш докосва врата й.

„Името ми не е Маргарет Пенрод и не работя като озеленител. Почти нищо, което съм ти казала, не е вярно, макар че истината започна да излиза от мен, без да мога да я спра.“

Очите й блестяха и въпреки че Хендрикс усещаше как в стомаха му се разгаря пожар, нямаше сили да се откъсне от образа й, който потрепваше като слънчев лъч по водата на плоския компютърен екран.

„Сигурно ще ме намразиш. Предполагам, че е неминуемо. Но преди да ме осъдиш, трябва да разбереш нещо.“

Изражението се смени и Хендрикс усети, че се пресяга да вземе нещо, дистанционното, както се оказа. Ракурсът се смени и вместо лицето й на екрана се видя голото й тяло. Беше покрито с кръв.

Хендрикс се наведе напред и седна на крайчеца на стола си.

— Маги, какво, по дяволите…?

После осъзна, че жената, която гледаше, жената, с която беше близък и на която вероятно беше дал сърцето си, не е Маги.

— Коя си ти? — прошепна той.

Камерата се отдалечи и Хендрикс видя, че тя се намира в хотелска стая. Изведнъж го заля нещо като гореща вълна и усети как стомахът се качи в гърлото му. А когато камерата се наведе надолу и обхвана пода зад голото тяло на любимата му, му прилоша още повече.

Те бяха там. Хендрикс тихо изстена. Тримата от наказателния отряд, мъртви до един. От нейната ръка? Мозъкът му щеше да се пръсне. Как е възможно? Като че ли в отговор на въпроса му жената от екрана продължи:

„Тези мъже бяха изпратени да ме убият, защото те защитавах. А сега аз трябва да напусна стая № 916, Вашингтон и Америка… Това е последното ми пътуване. — Камерата отново показа лицето й в близък план. — Предполагаше се да те докарам тук, Кристофър. Стая № 916 трябваше да бъде тайното ни любовно гнездо, в което всяко твое движение, всяка разменена дума се записва, а после се излъчва по медиите. За да бъдеш съсипан. Не можех да позволя това да се случи. А сега вместо убежище на любовта стая № 916 се превърна в стая на ужасите. Сигурно това е подходящ край на историята ни, вече не знам. — Лицето й се скри за няколко секунди, докато отмяташе кичурите коса от лицето си. — Знам само, че си ми твърде скъп, за да те нараня. Ако не си тръгна сега, ще те изложа на ужасна опасност. — Усмивката й беше съжалителна, почти тъжна. — Няма да кажа, че те обичам, защото ще прозвучи като празни, фалшиви думи в твоите уши. Глупаво, плиткоумно признание. Как мога да те обичам, след като се познаваме само от няколко дни? Как мога да те обичам, след като ти наговорих толкова лъжи? И защо земята е третата планета откъм Слънцето? Никой не знае и няма как да знае. Някои неща просто са такива, обвити в мистерия.“

Хендрикс разгледа внимателно лицето й и със свито сърце видя, че нито мига, нито гледа встрани — двата издайнически сигнала, когато някой лъже. Или казваше истината, или беше много, много добра в лъжите, по-добра от всеки мошеник, когото познаваше. Загледа се в очите й и се размекна.

„Освен баща си преди теб не съм обичала никого, а любовта ми към него е много, много по-различна от тази, която изпитвам към теб. Нещо се случи, когато се запознахме, някаква мистериозна енергия премина през мен и ме промени. Няма по-добър начин да го обясня. Това е всичко, което знам.“

Тя изведнъж се наведе напред и лицето й се размаза, докато целуваше камерата.

„Казвам се Скара. Сбогом, Кристофър. Ако не можеш да ми простиш, поне си спомняй за мен. Спомняй си за мен и докато охраняваш Индиго Ридж.“

Тя избута камерата настрани и на екрана се завихриха цветове. И после Хендрикс остана сам с черния монитор, пращенето на електрониката и болезнения галоп на сърцето си.

* * *

С настъпването на зората Черкезов се предаде. Борис правилно беше избрал формите на тормоз. Оказа се, че бившият му шеф ужасно се страхува от ослепяване. Едно порязване под дясното око беше достатъчно да сломи съпротивата му и той му предаде пратката, която пренасяше за „Джамията“ от Мюнхен в Дамаск.

— Нося ключ — каза той на Борис с надебелели, окървавени устни.

— Закъде?

— Само Семид Абдул-Кахар знае.

— Ни ти ли го даде той самият? — смръщи се Борис.

— Не, той е тук, а не в Мюнхен. Трябва да му го предам лично.

— Как? — попита Борис. — И къде.

— Има къща тук. — Устните на Черкезов се разтвориха в някаква пародия на усмивка. — Това ще ти хареса, Борис Илич. Намира се в Стария град, в бившия еврейски квартал, в последната останала синагога. Изоставена е от години, откак сирийските евреи избягаха в Америка.

— Значи Семид Абдул-Кахар се е нанесъл в нея, надявайки се, че враговете му няма да се сетят да го търсят там?

Черкезов кимна и изстена.

— Трябва да си легна. Имам нужда да поспя.

— Не още. — Той тръгна да се отпуска назад, но Борис сграбчи подгизналата предница на ризата му. — Кажи ми кога е срещата и каква е уговорката.

От ъгълчето на устата му потече струйка оцветена в розово слюнка.

— Той очаква мен. Нямаш никакъв шанс.

— Не бери грижа — каза му Борис.

Черкезов се засмя, но се закашля и изплю кръв. После погледна Борис.

— Виж ме. Виж какво направи.

— Да, днес е тъжен ден за теб, Виктор, съгласен съм, но не мога да ти съчувствам. — Борис го раздруса така силно, че зъбите му изтракаха. — А сега, задник такъв, кажи ми подробностите и после можеш да си поплачеш и да заспиш.

* * *

Сорая остана напълно неподвижна. Докосването на Ел-Ариан й подейства като отрова, сякаш са я изложили на лъчението на полоний 210 и е започнала да се разпада отвътре, слаба и безпомощна.

— Коя сте вие, госпожице?

Сорая не каза нищо и продължи да гледа пред себе си. От болката в главата й беше трудно да си събере мислите.

— Изглежда, че сме загадка един за друг, господин Ел-Ариан.

Той извъртя китката й и тя изстена.

— По-скоро врагове, с каквито и други имена да се наричаме.

— Кой нареди да убият Лоран, вие или Маршан?

— Маршан беше бюрократ. — Гласът на Ел-Ариан беше като шкурка. — Занимаваше се с дреболии. Не му достигаше творческа визия, за да измисли смъртта на един предател.

Тя го погледна и това се оказа грешка. Беше като омагьосана, неспособна да помръдне. Не вярваше в понятия като доброто и злото, но през магнетичните му очи надничаше нещо неописуемо зло.

Тя грабна попивателната и я стовари върху слепоочието му. Ел-Ариан залитна назад към стола си и охлаби хватката си. Столът му избяга, плъзгайки се на колелцата си и той падна на пода. Сорая се обърна и изтича в коридора. Чу приглушен вой на аларма — Ел-Ариан вероятно беше натиснал копчето за спешни случаи. Появи се човек от охраната. Той извади пистолета си от черния кобур. Тя се втурна край него, като пътьом му нанесе удар с лакът по гърлото и пазачът се строполи на земята. Сорая се наведе, за да вземе оръжието му, но той я хвана и се наложи да го ритне в лицето, за да се освободи. Подмина асансьора — да се качи в него беше равносилно на това да влезе в капан. Тя хукна по коридора покрай отворените врати и надничащите през тях изненадани лица и стигна до стълбището към долния етаж. Зад себе си чу ругатните на Ел-Ариан.

Вземаше стъпалата по две наведнъж, макар че малко се олюляваше заради неспирната болка в главата. Придържаше се с ръка за лакираните дървени перила, за да не падне. Но когато стигна до средата, в дъното на стълбището от двете му страни пристигнаха пазачи и се затичаха нагоре. И двамата имаха служебни пистолети.

Сорая се обърна назад. Там вече се беше появил Ел-Ариан с оръжие в ръка. Той се пресегна да я хване, тя се опита да му се измъкне, но накрая попадна в лапите му.