Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Господството на Борн (5)

4

— Много сте добър с нас, господин министър.

— Питър, помолих ви да ме наричате Кристофър — отвърна министърът на отбраната Кристофър Хендрикс.

Питър Маркс, седнал до другия съдиректор, Сорая Мур, промърмори нещо в съгласие.

— Имам идеи относно възкресяването на „Тредстоун“ — продължи Хендрикс, — но преди да ви ги съобщя, искам да чуя мнението ви. Как си представяте по-нататъшното развитие на „Тредстоун“?

Намираха се в гостната на къщата му в Джорджтаун, където се бяха събрали да обсъдят стратегията си. Семейството на Хендрикс принадлежеше към висшите кръгове на джорджтаунското общество, но не беше богато, което означаваше, че въпреки синята си кръв Хендрикс притежаваше типичното за по-нисшите класи отношение към работата. Обичаше да постига нещата с труд и винаги да успява.

Строен и висок, с изправената стойка на военен, той беше служил за кратко в Корея, където го бяха ранили. След като получи от президента полагащия му се медал за храброст, Хендрикс постъпи на държавна служба. До миналата година работеше като съветник по националната сигурност.

Сега, след като най-после получи заветния пост, беше решил да въведе всички инициативи, които замисляше от години. Първата, и всъщност най-важната, беше да превърне възкресената „Тредстоун“ в своя собствена организация, независима от намесата на ЦРУ, Агенцията за национална сигурност и Конгреса.

Хендрикс нямаше желание да заобикаля закона, но все пак, както отбелязваше, понякога се налага да има една малка и сплотена група хора, предани един на друг и на Америка, която да действа в областите, където прекалената публичност и грешките не бива да бъдат допускани. И сега, когато страната се намираше под атаките на различни екстремистки терористични групи, доморасли и от чужбина, беше дошъл моментът да осъществи замисъла си.

За целта Хендрикс беше наел Сорая Мур и Питър Маркс. Маркс беше ръководил „Тифон“, групата за тайни операции на ЦРУ, докато новият шеф М. Еръл Данзигер не го уволни като твърде приближен на предшественика си. Сорая и Питър се познаваха добре, имаха сходни темпераменти и оригинално мислене, което според Хендрикс беше особено ценно качество в междуведомствената престрелка, в която се бяха озовали. А Сорая освен всичко беше и мюсюлманка с наполовина египетска кръв и притежаваше задълбочени познания и личен опит по въпросите на Близкия изток. Накратко, и двамата представляваха пълна противоположност на склерозиралите генерали и политици от кариерата, с които беше осеяна американската разузнавателна общност.

Маркс и Мур седяха срещу него на същия кожен диван, на какъвто седеше и той, а секретарката му Джолийн стоеше зад него със слушалката на мобилния си телефон в ухото. Сутрешното слънце се процеждаше през завесите. В процепа им се виждаше сянката на човека от охраната му, а на масичката пред тях имаше остатъци от закуска. Клио, великолепна кръстоска между боксер и голдън ретривър, стоеше неподвижно изправена до крака му, с леко наклонена глава и отворена уста и гледаше, сякаш озадачена от дългото мълчание.

След бърза размяна на погледи Сорая се изкашля. Широките й сини очи и големият нос привличаха вниманието към нейното лице с ясно очертани арабски черти и цвят на канела. Излъчваше някакво властно присъствие, което впечатляваше Хендрикс. Това, което харесваше най-много у нея обаче, беше, че не се държи по типично женски начин, но не се прави и на мъжкарана, както повечето жени, попаднали в преобладаващо мъжки организации. Независимостта й едновременно му допадаше и му действаше някак успокоително. Затова обръщаше същото внимание на нейните мнения, както на тези на Маркс.

— С Питър искаме да предприемем действия във връзка с едно сведение, което пристигна рано тази сутрин — най-накрая подхвана Сорая.

— Какво сведение?

— Извинете, господин министър — наведе се над рамото му Джолийн, — Брад Финдли ви търси по телефона.

Хендрикс рязко се извърна.

— Джолийн, казах ли ти да не прекъсваш съвещанието ни?

Секретарката му неволно отстъпи.

— Съжалявам, сър, но предполагах, че ще искате да разговаряте с шефа на вътрешната сигурност…

— Никога не си позволявай да предполагаш — скара й се той. — Отивай в кухнята. Знаеш какво да кажеш на Финдли.

— Слушам, сър. — С пламнали страни Джолийн бързо напусна стаята.

Маркс и Сорая отново си размениха погледи. Сорая пак се изкашля.

— Трудно е да се каже.

— Малко е необичайно — поясни Маркс.

— Тоест…? — Хендрикс сви вежди. Напълно беше забравил инцидента с Джолийн и собствената си остра реакция.

— Източникът не е от обичайните заподозрени — недоволни имами, шефове на кланове, руснаците, албанците или китайската мафия. — Сорая се изправи и се разходи из стаята, докосвайки ту бронзова фигура, ту рамката на някоя фотография. Клио я наблюдаваше с големите си воднисти очи.

Изведнъж Сорая рязко се спря и погледна Хендрикс.

— Тези си ги знаем. Само че това сведение постъпи от неизвестен…

— Не разбирам. — Челото на министъра още повече се сбръчка. — За тероризъм ли…

— Не, не става въпрос за тероризъм — намеси се Сорая.

— Поне не според досегашните ни дефиниции. Говорим за определен човек, който се обърна към мен.

— Защо е поискал да премине на наша страна? Какви са мотивите му?

— Все още не е ясно.

— Все едно, който и да е, доведете го да го разпитаме — нареди Хендрикс. — Не обичам загадките.

— Щяхме да спазим правилата и да го доведем — намеси се и Маркс, — но за съжаление той е мъртъв.

— Убит?

— Прегазен — отвърна му Маркс.

— Всъщност нищо не знаем. — Сорая се хвана за тапицираната облегалка. — Искаме да отидем в Париж и да разследваме случая.

— Забравете го. Имате по-важни задачи. Пък и не знаем доколко е можело да му се има доверие.

— Даде ни предварителни сведения за организация, наречена „Северий Домна“.

— Не съм я чувал, а и името ми се вижда някак съмнително — каза й Хендрикс. — Мисля, че ви е изиграл.

— Не споделям това мнение — настоя Сорая.

Хендрикс се изправи и отиде до прозореца. Когато се запозна със Сорая Мур, се беше запитал дали не е лесбийка. Нещо в нея — уравновесеността й, откритото държане, желанието да приеме сложностите в характера на другите — не беше типично за повечето хетеросексуални жени. После беше надникнал по-дълбоко в личния й живот и така установи, че има любовник, който се казва Амун Чалтум и оглавява „Мухабарат“, египетското военно разузнаване. Всъщност дори му се беше обадил и бяха провели доста интересен двадесетминутен разговор. Данзигер беше се възползвал от връзката й с Чалтум, за да я изгони от „Тифон“ — поредната от глупостите, които бе извършил, след като оглави ЦРУ, тъй като безценните й контакти и внедрените агенти на „Тифон“ изпитваха преданост само към нея. Още щом Хендрикс я назначи за съдиректор на „Тредстоун“, всички преминаха заедно с нея в новата служба — доказателство за уникалните й качества.

— Добре — отстъпи той. — Заеми се. Но ти, Питър, искам да останеш тук. „Тредстоун“ едва прохожда, а аз си я представям като агенцията, която ще внесе ред и ще разчисти гигантския октопод, в който се е превърнало разузнаването ни след 11 септември. В момента имаме 263 най-различни органи, включително и тези, които се създадоха или реорганизираха след 2001 г., а броят им нараства с всеки изминал ден, при това без да споменаваме стотиците частни фирми, които наемаме, когато се налага. Някои от тях в такава степен са извън нашия контрол, че когато действат на територията на САЩ, се държат сякаш провеждат акции в някоя от военните зони по света. Не знам дали някой си дава сметка, но към сегашния момент 850 000 американци са получили право на достъп до поверителна информация. Това е твърде огромна цифра. — Той поклати многозначително глава. — По никакъв начин не мога да позволя на двама от сътрудниците си да участват едновременно в изпълнението на оперативна акция.

— Но… — Маркс пристъпи към него.

— Питър — усмихна се Хендрикс. — Сорая е човек с практически опит в провеждането на акции, затова тя получава задачата. Съвсем просто е. — И докато те излизаха от стаята, добави: — О, между другото, успях да осигуря достъп от сървърите на „Тредстоун“ до всички бази данни, съдържащи информация за тайни операции.

След като двамата си тръгнаха, Хендрикс се замисли за „Самаряните“. Нарочно не беше посветил Питър в съществуването на групата, тъй като знаеше, че щом разбере за Индиго Ридж, веднага ще поиска да се заеме с охраната на обекта. Въпреки ясното предупреждение на президента Хендрикс искаше да го запази за „Тредстоун“ — своята дълго лелеяна мечта, от която нямаше намерение да се отказва даже заради новосформираната група. Даваше си напълно сметка какъв риск поема. Ако някой от присъствалите на срещата в Овалния кабинет, особено генерал Маршал, разбереше, че задържа услугите на ключови кадри за себе си, щеше да изпадне в не особено лицеприятно положение. „Е, но какво пък е животът без риск?“, помисли си той.

Хендрикс се приближи до прозореца. Розите му изглеждаха посърнали и увехнали. Той погледна нетърпеливо часовника си. Къде, по дяволите, се губеше проклетият специалист по розите, когото беше наел?

В къщата, разположена далеч от шумотевицата в центъра на града, цареше тишина. Обикновено това му харесваше, защото му помагаше да мисли. Но тази сутрин беше различно. Събуди се с гризящото го чувство, че нещо пропуска. Беше се женил и развеждал два пъти, когато срещна, ожени се, а после един ден и погреба любимата си Аманда. Имаше един син от втората си жена, който в момента работеше във военното разузнаване в Афганистан. Би следвало да се тревожи за сина си, но всъщност рядко се сещаше за него. Честно казано, не беше взел активно участие в отглеждането му и не усещаше особена родствена връзка с него. След кончината на Аманда не му останаха почти никакви чувства на привързаност и семейна близост, а само роля. Подобно на европейците и Хендрикс предпочиташе собствеността пред парите в брой. В известен смисъл тази къща беше всичко, което имаше или от което се нуждаеше. Защо стана така, питаше се той? Каква е причината? На официални приеми, в ресторантите или театъра често срещаше колеги със съпругите и понякога с порасналите им деца, а той самият винаги беше сам, въпреки че от време на време водеше под ръка някоя дама — обикновено вдовица, която отчаяно се стремеше да не загуби мястото си в светското общество на политиците. Тези жени на определена възраст, със стегнати, гладки лица, изящни брадички, добре оформени деколтета и дълги, специално ушити рокли, не означаваха нищо за него. Често носеха дълги ръкавици, за да скриват старческите петна по ръцете си.

Резкият звук на звънеца го изтръгна от размислите му. Отвори входната врата и насреща му се изправи жена на около двадесет и пет годишна възраст, със сърцевидно лице и коса, небрежно завързана на опашка. Носеше очила с метални рамки, дънков гащеризон, мъжка карирана риза, яркозелено сабо и слънчева шапка с увиснала периферия.

Представи се като Маги Пенрод и му показа документите си, както вече беше направила с бодигарда, охраняващ района на къщата. Хендрикс се зачете в препоръката й. Беше получила образованието си в Сорбоната и колежа „Тринити“ в Оксфорд. Баща й, вече починал, работил в социалните служби, а майка й, шведка по произход, преподавала чужди езици в училище в Бетесда, щата Мериленд. Обикновено момиче, в което нямаше нищо запомнящо се, освен може би парфюмът й с някакъв особен остър дъх, който го лъхна, когато тя се наведе да си вземе личната карта. На какво му напомня, запита се Хендрикс и го подуши колкото може по-незабележимо. Аха, канела и нещо малко по-горчиво, като препечен бадем може би.

Докато я водеше към печално клюмналите рози, той попита:

— Какво прави човек с диплома на изкуствовед като вас…

— Тук? — Тя се засмя с мек, сочен глас, който раздвижи нещо отдавна скрито в дълбините на душата му. — Изкуствознанието не беше особено практичен избор на професия. Пък и не вирея добре в академичните среди — твърде много се занимават с машинации и интриги.

Говореше с лек акцент, който вероятно дължеше на майка си. Тя се спря до един розов храст с ръце на хълбоците.

— А и предпочитам сама да съм си началник. И да няма кой да ми нарежда.

Заслушан по-внимателно, той откри, че акцентът смекчава думите й и им придава някаква определена чувственост.

Тя клекна и се зарови с дългите си здрави пръсти в неразтворените и покафенели опърпани пъпки. По кожата й потече малко кръв, но тя не обърна внимание.

— Цветовете не са се разтворили, а листата са нагризани от насекоми. — Тя се изправи и се извърна към него. — Първата причина е, че прекалено ги поливате. А втората, че трябва да се пръскат веднъж седмично. Не се тревожете, използвам само биопрепарати. — Тя му се усмихна. Слънцето огряваше бузите й. — Ще отнеме седмица-две, но смятам, че ще успеем да ги спасим.

— Щом трябва — махна с ръка Хендрикс.

Слънцето се плъзна по кожата й като масло, осветявайки ситните златни косъмчета, от които не можеше да откъсне поглед. Усети как му припарва в гърлото. И после, без да разбере как, думите сами изскочиха от устата му:

— Искате ли да влезем за по едно питие?

Тя му се усмихна мило. Слънцето светеше в очите й.

— Някой друг път.

* * *

— Не мога да повярвам — възрази Борн. — Просто не е възможно.

— Всичко е възможно — отвърна му Есай. — Всичко е възможно.

— Не — твърдо възрази Борн. — Не е.

Есай се усмихна със загадъчната си усмивка.

— Господин Борн, така е, когато сте под господството на „Северий Домна“. Повярвайте ми.

Борн се загледа в огъня. Беше се спуснал мрак. Хората на Корелос въртяха шиша с набученото на него диво прасе, което бяха хванали и одрали. Силният аромат на цвъртяща мазнина се носеше из целия лагер. Двамата с Есай седяха близо до огъня и продължаваха разговора си. На известно разстояние от тях Корелос оживено говореше нещо на помощника си.

— Дребна победа — изкоментира Есай и го погледна в очите.

Борн го изгледа въпросително.

— Всичко е ясно. Знае, че ми е забранено да ям свинско, но не предлага нищо друго за вечеря. Ако го попитате, ще ви обясни, че е заради войниците му.

— Да се върнем на темата за Борис Карпов.

Загадъчната усмивка се завърна на лицето на Есай.

— Бенджамин Ел-Ариан, нашият общ враг, е брилянтен играч. Предвижда по няколко хода напред. Беше изчислил варианта, че може да успеете да му попречите да намери съкровището на цар Соломон. — Той извърна глава и огънят хвърли отблясъци в очите му. — Мисля, че сте чували за Виктор Черкезов, нали?

— Допреди няколко месеца оглавяваше ФСБ-2. Напусна поради неизяснени обстоятелства, а Борис зае мястото му. Самият той ми го разказа. Отдавна си мечтаел да разчисти ФСБ-2.

— Добър човек е този ваш приятел Борис. Случайно да ви е казал защо Черкезов е напуснал влиятелния си пост?

— Неизяснени обстоятелства — повтори Борн.

— Не и доколкото на мен ми е известно. Бенджамин Ел-Ариан се е свързал чрез посредник с Черкезов и му е направил твърде съблазнително предложение.

Борн усети как мускулите му се свиха.

— Искате да кажете, че Черкезов вече е част от „Северий Домна“?

Есай кимна.

— И както виждам, вече се досещате за останалото. Черкезов е предложил на вашия приятел Борис сделка — да му отстъпи ФСБ-2 в замяна на някои услуги в бъдеще.

— И първата от тях е да ме убие.

Есай забеляза, че Корелос, привършил с даването на заповеди, се приближава към тях. Той се наведе напред и като сниши глас, напрегнато каза:

— Виждате колко е хитър Ел-Ариан. „Северий Домна“ не е някаква обикновена конспирация. Вече знаете срещу какво сте изправен.

Докато Корелос сядаше на походния стол до тях, Борн го подсети:

— Все още не сме обсъдили въпроса, заради който се намирам тук.

Корелос го изгледа със стоманения си поглед. Кората на дървото, под което седяха, се белеше като изгоряла кожа. Във въздуха беше пълно с мушици.

— Искам гаранции. — Беше очевидно, че Борн се обръща и към двамата.

Корелос се изсмя беззвучно, после се озъби и тракна със зъби като герой от филм на Тарантино.

— Сестрата на починалия ми партньор си въобразява разни неща. Не й мисля злото, уверявам те.

— С Густаво сте имали общ бизнес — подсети го Борн. — Сега той е само твой.

— Така ти е казала тя.

— Тя не иска да има нищо общо с кървави пари, получени от наркотици.

— Тогава защо брат й искаше тя да поеме неговата роля? — разпери ръце Корелос.

— Защото му е сестра. Но тя не е като него.

— Не я познаваш.

Борн не отговори. У наркотрафиканта имаше нещо, което предизвикваше спонтанна неприязън, сякаш си видял скорпион или отровен паяк — в момента не те застрашават, но дали в някой момент няма да те нападнат? Борн го разгледа. Беше точната противоположност на Густаво Морено, с когото се беше запознал преди години. Какъвто и да беше Морено, той все пак беше джентълмен — тоест, когато ти дадеше дума, тя означаваше нещо. Борн нямаше това усещане с Корелос. Беренгария имаше основание да се страхува от него.

По време на настъпилата пауза в разговора Корелос се отпусна назад и столът му изскърца като костите на стар човек.

— И така… Какво всъщност иска тази puta^[1].

— Само да я оставиш на мира.

Корелос отметна назад глава и се изсмя. Борн видя на шията му зачервената следа от душенето, когато го беше държал за заложник.

— Bueno. Добре, да минем на следващия въпрос. Колко иска?

— Казах ти — без да повишава тон, отговори Борн. — Нищо.

— Е, сега вече знам, че се ебаваш с мен. Хайде, изплюй камъчето.

Лек ветрец разгони комарите. Гората беше потънала в жуженето на насекомите, квакането на жабите и движението на малките нощни животинки. Борн не си мечтаеше за нищо друго, освен да забие юмрука си в лицето на Корелос. Сега, след като се запозна с него, вече беше убеден, че Морено е оставил своята половина на сестра си само за да му направи напук. Двамата с Беренгария просто нямаше как да си паснат.

— Ти може и да вярваш на кучката — продължи Корелос. — Но това не означава, че и аз трябва да й вярвам.

— Просто я остави на мира и спираме дотук.

— Тя държи всичките ми контакти — поклати глава наркотрафикантът.

— Ето, това идва директно от нейния компютър. — Борн му предаде разпечатката, която беше получил от Беренгария, преди да тръгне от Пукет.

Корелос я разгърна и прокара дебелия си мазолест пръст по списъка.

— Всички са тук. — Вдигна глава и сви рамене. — Само че това е копие. — Размаха го във въздуха. — Не означава нищо.

Борн му подаде хард диска от лаптопа на Беренгария.

Корелос го изгледа невярващо.

— По дяволите. — Засмя се и кимна. — Добре.

— Ако решиш да й навредиш… — Заплахата увисна недовършена във влажния въздух.

Корелос замръзна на мястото за миг, а после разтвори широко ръце.

— Ако реша да й навредя, да върви на майната си.