Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Господството на Борн (8)

7

Питър се върна в офисите на „Тредстоун“, пусна компютъра си, вкара кодовото си име, използвайки алгоритъма за деня, и пусна търсене из базата данни на разузнавателните организации с ключова дума „Самаряни“. Не се изненада, когато не откри нищо. Известно време съзерцава празния екран, а после написа „Индиго Ридж“.

Моментално получи резултати. Прочете правителствения доклад с нарастващо вълнение. Индиго Ридж, област в Калифорния, беше основната база за добив на редки земни елементи. Редките земни елементи, научи от документа, бяха особено важни за производството на презаредими никел-хидридни батерии, които той, както се оказа, без да знае, използва всеки ден. Пълното им име беше лантан никел-хидридни батерии, а лантанът бе рядък земен метал. Редките земни елементи се използваха във всички лазерни и електронни оръжия, заглушаващи апаратури, електромагнитни релсови оръдия, акустичната система с далечен обхват ЛРАД и системите за охрана на периметъра на бронетранспортьорите „Страйкър“. Списъкът на високотехнологичните оръжия, за производството на които се използваха редки земни метали, беше удивително дълъг.

Следващият абзац беше посветен на „Ниодайм“, компанията за добив на редки земни елементи в Индиго Ридж. Акциите й се продаваха на борсата, но зад компанията всъщност стоеше американското правителство. Питър веднага оцени стратегическото значение на „Ниодайм“ и Индиго Ридж. „Самаряните“ по някакъв начин имаха отношение към тях. Но какво?

Питър стана и се протегна. Излезе от стаята и махна с ръка на секретарката си Ан да не става от мястото си, после отиде и си взе кафе и престояла поничка. Разбърка захарта и сметаната в чашата си и я отнесе заедно с поничката обратно в офиса, където отново се върна към разсъжденията си.

Откакто се помнеше, захарта винаги му помагаше да мисли по-добре. Докато дъвчеше поничката си, се сети за срещата между Хендрикс и Данзигер. И изведнъж го осени: ами ако „Самаряните“ е междуведомствена инициатива? Това ги правеше нещо наистина голямо. И Питър отново усети бодването, че не са го включили в нея. Ако Хендрикс му нямаше доверие, защо тогава му беше възложил да оглави „Тредстоун“? Нямаше логика. Питър не обичаше мистериите, особено когато го засягаха лично. Изведнъж отново се сети за нещо, което го накара да се изправи на мястото си. Когато се опитваше да научи нещо за „Самаряните“, беше използвал базите данни на разузнавателните служби. Самият Хендрикс сякаш мимоходом му бе споменал факта, че има достъп до тях. Странно, като се има предвид, че доколкото му беше известно, на Хендрикс почти никога не му се случваше да изтърве нещо, което не е имал намерение да споменава. Различните служби зорко охраняваха информацията, с която разполагаха, дори след широко оповестените след 11 септември преустройства. Като вътрешен човек Питър знаеше, че шумотевицата в пресата е само трик, целящ да внесе успокоение сред американската общественост. Истината обаче беше, че нищо особено не се бе променило по отношение споделянето на разузнавателни данни. Разузнавателната общност продължаваше да бъде разделена на различни феодални владения, подчинени на политиканстващи бюрократи, чиято единствена цел беше да се преборят за финансиране от Конгреса и да предотвратят налагащите се от икономическата обстановка съкращения на бюджета и персонала във ведомствата си.

Питър изтупа пръстите си и като отпи от кафето, отново се зарови в свръхсекретната информация, до която се беше добрал благодарение на шефа си. В някакъв момент се запита дали Хендрикс не е имал и тайни мотиви да издейства неограничен достъп до базите данни за служителите на „Тредстоун“.

Почуди се защо Хендрикс му го беше споменал така нехайно. Питър беше обучен да се съмнява, да търси скрити мотиви и смисъл, да наднича и в най-тъмните кътчета на човешкото поведение. Дали Хендрикс не му беше направил тънък намек да се порови из базите данни? Но какво да търси?

Ами ако това беше свързано със самия Хендрикс? Той седна зад компютъра на шефа си и остана известно време замислен срещу екрана и примигващото на него прозорче за въвеждане на паролата за достъп. Опита се да се сети какви думи може да е използвал Хендрикс. Затвори очи и се върна мислено на срещата сутринта в дома му. Припомни си всяка казана дума и всяко движение на секретарката.

Изведнъж чу в главата си странната реплика, които му каза Хендрикс на прощаване. „О, между другото, успях да издействам достъп на «Тредстоун» до всички бази с разузнавателни данни.“ Той смръщи чело. Не, нещо не беше съвсем така. Бръчките на челото му се задълбочиха, докато се опитваше да си спомни точните думи.

— Извинете ме, господин директор.

Вдигна глава и видя Ан на вратата.

— Какво има? — сопна й се той.

Тя видимо потрепна. Не беше свикнала още с настроенията му.

— Съжалявам, че ви безпокоя, но синът ми има проблеми в училище и трябва да изляза за няколко часа.

— Няма нищо — махна неопределено с ръка той. — Тръгвайте. — Мозъкът му вече се беше върнал към занимаващите го мисли.

Ан понечи да излезе, но после отново се обърна.

— А, почти забравих. Преди да тръгне, директор Мур поиска да добавят допълнителен сървър към…

— Какво?!

Питър се завъртя срещу нея и седна на крайчеца на стола си. Тя пребледня, уплашена до смърт. Въпреки обхваналото го вълнение Питър го забеляза и си наложи да говори с по-нормален глас.

— Ан, казахте, че Сорая е поискала допълнителен сървър?

— Да. Щяха да го инсталират тази вечер, така че ако случайно останете да работите до късно…

— Благодаря ви, Ан. — Той й се усмихна насила. — Колкото до сина ви, заемете се спокойно, не бързайте да се връщате.

— Благодаря ви, господин директор.

Леко озадачена, тя се обърна, грабна палтото и чантата си и излезе.

Питър се обърна към екрана на компютъра и съсредоточено се опита да си припомни точните думи на Хендрикс. „О, между другото, успях да осигуря достъп от сървърите на «Тредстоун» до всички бази данни, съдържащи информация за тайни операции.“

Сървърите. Очите на Питър се отвориха широко. Защо, по дяволите, беше споменал за сървърите, след като те нямаха нищо общо с достъпа до базите? Сървърите на „Тредстоун“ служеха за съхраняване на собствената им информация. Той се загледа в мигащото прозорче, което чакаше да му въведат паролата. „Боже, попита се той, възможно ли е да е толкова просто?“

С разтреперани пръсти написа думата „сървъри“.

Незабавно на екрана се появи списък с папки. Питър още не можеше да повярва на очите си. Беше проникнал в компютъра на Хендрикс. И това беше станало по желание на шефа му, сигурен беше. Иначе защо ще казва на Питър паролата?

Първо му хрумна мисълта, че подслушват къщата на министъра, но после я отхвърли. Къщата и кабинетът му се проверяваха два пъти дневно за подслушвателни устройства. Значи Хендрикс се опасяваше от нещо друго. Дали се пазеше от вътрешен човек, някой от своите?

Питър се загледа в екрана. Имаше чувството, че отговорът се крие нейде из папките в компютъра. Той се приведе напред и трескаво се залови за работа.

* * *

— Това е пълна лудост — каза командирът на въстаниците, докато хвърчаха с откраднатия джип по магистралата.

— Как разбрахте къде съм? — попита Борн.

— Ще ви открият и на края на земята. — Казваше се Суарес. С доста голяма охота му беше съобщил не само името си, но и му беше описал с подробности по какви точно начини си представя, че смъртта ще застигне Борн.

— Нито един от хората ви няма как да напусне Колумбия — усмихна му се Борн.

Суарес се изсмя, въпреки че от това го заболя раната зад дясното ухо.

— Да не би да мислите, че служа само във ФАРК?

Борн го погледна и едва сега забеляза златния пръстен, който проблясваше на дебелия му показалец.

— Ясно, ти си от „Северий Домна“.

— А ти си вече от оня свят — решително му отвърна командирът и изведнъж сграбчи кормилото.

Борн го заудря с пистолета си по ръката, Суарес изрева като побеснял бик, но после я дръпна и я хвана другата си ръка.

— Мамка му, мамка му! — извика той. — Счупи ми ръката!

— Успокой се. — Борн си затананика, сръчно заобикаляйки тежко натоварените камиони по пътя.

— Какво толкова се радваш, скапаняко! — Суарес се клатеше напред-назад от болка.

Известно време Борн не му отговори, а после каза:

— Знам как сте разбрали къде съм.

— Не е вярно — възрази Суарес.

— Някой от последния контролен пункт преди тунела, през който минах, ви се е обадил по радиостанцията. Някой, който също членува в „Северий Домна“.

— Така е, но аз не изпълнявам заповеди. Смъртта ти е подарък за един мой приятел и твой враг.

Беше пребледнял, а от болката по челото му бяха избили капки пот. Гледаше право пред себе си, но погледът му случайно се отклони към страничното огледало и по лицето му за секунда премина лека усмивка, а после изчезна. Борн непрекъснато проверяваше огледалото за задно виждане, затова също забеляза двата мотора, които ту се появяваха, ту изчезваха в движението зад него.

— Роберто Корелос добре ни плати, за да те убием.

Значи Корелос си отмъщаваше, задето го беше посрамил пред войниците му. Имаше си вече смъртен враг.

— По-добре си сложи колана — нареди му Борн.

Изчака мотоциклетистите отново да се появят зад него и натисна газта. Те също ускориха и се приближиха. В същия момент Борн рязко настъпи спирачките и гумите на бясно препускащия джип оставиха следи по асфалта. Купето се разтърси, докато превключваше скоростите, а колата се носеше по инерция по пътя.

Мотоциклетистите профучаха край тях и завиха, описвайки широка дъга. Борн включи на скорост и отново настъпи газта. Джипът полетя и се заби с решетката напред в десния мотоциклет, който направо изхвърча от пътя. Суарес едва не проби с глава предното стъкло. Мотоциклетът поднесе неудържимо, водачът му отчаяно се опитваше да го овладее и да остане на пътя. След секунда обаче машината премина тесния банкет и изчезна в пропастта.

Един изстрел разцепи предното стъкло. Борн включи на задна, завъртя джипа и го насочи срещу втория мотоциклетист, който в това време отново се прицели в него. Сега моторът се намираше между джипа и стръмния планински скат. Заради блокирания от ФАРК път насрещното движение беше спряло, но сега шофьорите на колите отчаяно се опитваха да се измъкнат от настъпилия хаос.

Борн потегли право срещу насочилия срещу него оръжие мотоциклетист.

— Dios mio^[1], какви ги вършиш? — извика Суарес. — Ще ни убиеш!

— Ако се налага — невъзмутимо отвърна Борн.

— Правилно казват за теб, че си луд.

Мотоциклетистът, изглежда, също смяташе така, защото след като стреля няколко пъти напосоки, отпраши, вдигайки дъжд от камъчета под гумите си. Борн натисна спирачката и стреля. Ръцете на мотоциклетиста изхвърчаха във въздуха и той излетя от седлото. Моторът се заби в една спряла кола, а тя своя страна се вряза в камиона пред нея.

Борн потегли с пълна газ по магистралата, която благодарение на блокадата на ФАРК и на пожара в тунела вече беше напълно безлюдна.