Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Борн (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bourne Dominion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2013)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер. Господството на Борн

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2011

Редактор: Марин Гинев

Коректор: Станка Митрополитска

Художник: Буян Филчев

ISBN: 978-954-733-714-5

История

  1. — Добавяне

Епилог

В Стокхолм валеше сняг, точно както последния път, когато беше тук. Свил рамене срещу виелицата, Борн прекоси оживения площад „Стурепан“, център на нощния живот тук.

Пристигна сутринта със самолет в отговор на кратък, но многозначителен текст, който се появи на джиесема му преди три дни:

„У дома след 13 г. @ «Честотите» всяка вечер от 9, докато дойдеш.“

Кая. Пакетчето, което беше изпратил предварително, го чакаше, когато се появи в малкия семеен хотел в Гамла Стан, островчето между същинския град и Сьодермалм. Съдържанието му се намираше във вътрешния джоб на подплатеното с кожа палто, докато пресичаше оживената улица и прекрачваше прага на „Честотите“. Електронната музика го блъсна като пневматичен чук в гърдите. Ярки лъчи се кръстосваха на тавана, на претъпкания дансинг се клатушкаха тела в някакъв хипнотичен ритъм, който сякаш извираше от пода, а въздухът трепереше, напоен с миризмата на пот и парфюм.

Дългият, слабоосветен бар беше пренаселен с момчета, тръгнали на лов, и момичета, които ги преценяваха. Цяло чудо беше, че Борн я забеляза сред морето от хора и пулсираща енергия, но тя беше там и очите на майка й светеха на нейното лице. Косата й беше с естествения си рус цвят и тенът й беше напълно избелял. Стоеше на единия край на бара с чаша в ръка, леко дистанцирана от смесената тълпа. Докато Борн отиваше при нея, някой я покани на танц, но тя отказа. Вече беше забелязала Борн и като подаде чашата на озадачения си кавалер, тръгна срещу него. Беше облечена в кафяво — дебели ботуши, дълга кожена пола и вълнено поло с едра шарка.

Срещнаха се насред временно опустяло островче сред въртопа от тела. Безсмислено беше да се опитват да надвикат непоносимия шум. Тя го хвана за ръката и го поведе по периферията на клуба към тоалетните. В помещението с табелка на вратата „Damer“ никой даже не мигна, когато минаха по покрития с плочки под. Младите дами бяха твърде заети да шмъркат кокаин и да си споделят бойните подвизи от дансинга.

Тя отвори вратата на една от кабинките, влязоха в нея и затвориха.

— Кая — каза той, — имам нещо за теб. — Подаде й беретата със сребърна дръжка на майка й.

Тя я разгледа за малко и после пак вдигна очи към него. В нея имаше нещо недоловимо по-различно — може би русата й коса или силната прилика с Вивека Норен. А може би се дължеше на мястото, където се намираха, и пистолета помежду им.

— Не разбирам — отговори тя. — Защо ми го даваш?

— Беше на майка ти, Кая. Тя се опита да ме застреля с него.

— Не съм Кая — каза тя. — Аз съм Скара.

За секунда времето сякаш замря, пулсиращият шум отвън изчезна, а мозъкът му се завъртя в затворен кръг.

— Ти трябва да си Кая — настоя той. — Скара беше в Дамаск със Семид Абдул-Кахар.

— Кая умря при взрива на „Ел-Габал“ — каза жената. — Там беше сестра ми Кая.

Кая. Скара. Една от тях лъжеше, но коя?

— Скара има дисоциативно разстройство, което отговаря на сестрата, която срещнах в Дамаск.

— Е, значи всичко е ясно, нали? Кая имаше дисоциативно разстройство.

Борн се почувства така, сякаш земята пропада под него.

Като че ли доловила объркването му, тя каза:

— Да отидем на по-спокойно място.

* * *

Заведе го в малко кафене на Гамла Стан, пълно с тийнейджъри и млади хора на по двадесет и нещо, възраст, която включваше и нея, ако не грешеше в изчисленията си. Двете живи сестри бяха напуснали Стокхолм на петнадесетгодишна възраст. Отсъствали бяха тринадесет години. Излизаше, че жената срещу него трябва да е на двадесет и осем години.

— Сестра ми обичаше да казва на хората, че аз страдам от дисоциативно разстройство. Това беше част от проблема й.

Поръчката им — кафе и щолен — пристигна и тя се зае да си слага захар и сметана.

— Кая беше изпечена лъжкиня — подхвана тя след първата глътка. — Иначе нямаше как да не й се пръсне главата. Всяка самоличност беше едновременно истинска и лъжлива. — Тя остави чашата и му се усмихна тъжно. — Виждам, че не ми вярваш. Няма нищо, не си единствен. Кая успяваше да заблуди всички.

— Дори дон Фернандо Херера?

— Беше голяма майсторка. Сигурна съм, че щеше да надхитри и детектора на лъжата.

— Защото вярваше в собствените си лъжи.

— Да, абсолютно.

Борн се замисли за секунда. След като вече беше говорил известно време с тази жена, забелязваше някои разлики с онази Кая, която познаваше — или, за да бъдем по-точни, не беше познавал. Все повече се убеждаваше, че жената, която седи срещу него, наистина е Скара. В главата му нахлуха спомените от последната им среща в складчето на „Ел-Габал“. В очите й тогава беше видял нещо различно, нещо болезнено познато. „Убий ме, беше извикала тя, убий ме и да приключим.“ Нима преди края отново се беше превърнала в Кая?

Имаше само един начин да разбере със сигурност.

Борн се наведе към нея.

— Покажи ми врата си.

— Какво каза? — погледна го въпросително тя.

— Кая беше нападната от маргей. Има белези от ноктите й по шията си.

— Добре. — Тя си дръпна полото. Кожата под него беше свежорозова и съвсем чиста. — Е, как е?

Борн се отпусна, но го обзе тъга. „Убий ме и да приключим.“ Горката Кая, измъчвана от кошмара на множествена личност, която не може да контролира.

— Какво търсеше Кая при Семид Абдул-Кахар? — попита най-накрая той.

Скара въздъхна и си намести полото.

— Една от самоличностите й мразеше баща ни. Искаше да му върне за това, че ни напусна.

— Значи поне тук е казвала истината.

Скара го изгледа.

— Преди всичко най-добрите лъжи винаги са вплетени в истината. И на второ място, истината, която ти е казала, не е пълна.

Борн усети студ. Взе чашата си и отпи от горчивото, гъсто, но съживяващо кафе.

— Разкажи ми.

Тя зарея поглед в утайката на дъното на чашата си.

— Не ми се иска.

— Защо? — Борн усети как в него се надига гняв. Чувството, че го манипулират, му беше твърде познато.

— Не съм аз тази, която трябва да ти го разкаже. — Тя се усмихна. — Моля те. Потърпи само до утре сутринта. — Тя извади кожено тефтерче от чантата си, записа някакъв адрес, скъса листа и му го подаде. — Утре в десет сутринта. — Повика с ръка сервитьорката и тя им напълни отново чашите.

Очите й се спряха на лявото му рамо.

— Бил си ранен в Дамаск.

— Нищо ми няма — отвърна Борн. Канеше се да я попита откъде знае какво се е случило в Дамаск, но размисли. Усещаше, че така или иначе скоро ще научи.

— Сега ми кажи за беретата. — Тя смръщи вежди. — Нямах представа, че майка ми е имала оръжие, нито че го е носела, когато е била убита. Ти ли го взе от нея?

— Беше у сестра ти — отвърна той. — Не знам как е изпаднало у нея.

Скара кимна, сякаш този факт й е бил известен през цялото време.

— Очевидно тя го е дала на Вивека. Типично в стила на Кая е.

— На петнадесет години?

— След като баща ми ни напусна, се страхувахме. Възможно е майка ми да го е взела, без да се замисли.

— Има и още нещо, нали?

Скара се усмихна вяло.

— За наше общо съжаление, винаги е така.

* * *

По някое време през нощта спря да вали. И по някое време през нощта Борн се обади на Ребека, която му се видя уморена, но доволна, че го чува. В мрака на хотелската стая тихият разговор, който проведоха, приличаше на сън. По-късно дълбокият, нисък шум на спящия град го унесе. Сънува, че по пустото шосе се носи камион, самотен и изоставен.

Когато настъпи утрото и той излезе от хотела и седна в чакащото го такси, небето беше ясносиньо, обляно в слънце, чиито лъчи сякаш светеха по-ярко в прозрачния мразовит въздух. Той слезе пред модерната сграда на „Биргер Ярлгатан“. Отсреща на улицата се намираше „Голдман Сакс Интърнешънъл“.

Скара го чакаше пред сградата. Хвана го под ръка и влязоха заедно. Целият първи етаж беше зает от „Нимфенбург Ландесбанк“. Пазачите й кимнаха, когато го поведе през мраморния под с шахматни черни и бели полета към асансьора, с който полетяха нагоре. Слязоха от него и стигнаха до поредица от канцеларии, охранявани от две секретарки и трима помощник-управители. През врата с гравирана плочка, на която пишеше „Мартин Сигизмунд, президент“, влязоха в огромно помещение със зашеметяваща гледка към центъра на Стокхолм. Слънцето се отразяваше в реката.

Сигизмунд, висок, красив мъж, строен и с добре поддържано, тяло, права руса коса и сини очи, ги очакваше. Беше облечен в морскосин костюм. Вратовръзката му грееше в огнен цвят. До него стоеше дон Фернандо Херера, облечен с вълнен панталон с ръб и, изненадващо, смокинг.

— А-а, господин Борн, за мен е истинско удоволствие да се запозная с вас — поздрави го Сигизмунд и му протегна ръка. — Дон Фернандо много ви цени.

— Моля ви. — Скара едва не се разсмя. — Господин Борн, нека ви представя баща ми, Кристиан Норен.

Само със секунда закъснение Борн пое ръката му.

— Здраво стискате за умрял човек.

Кристиан се усмихна.

— Завърнах се от другия свят, при това цял-целеничък.

* * *

Четиримата седнаха на разположени един срещу друг дивани в една част от президентския кабинет.

— За всички останали аз съм Мартин Сигизмунд — предупреди Кристиан Норен, — името, с което съм познат от много години.

— Досещаш се — намеси се дон Фернандо, — че „Елмаз“ произведе всичките документи, които му трябваха на Кристиан.

— Значи всичко е дело на „Елмаз“ — заключи Борн.

— Съжалявам, но не мога да ти кажа подробностите — отвърна му дон Фернандо. — Трябва да се съсредоточиш на връзката между „Северий Домна“ и Семид Абдул-Кахар. И по-специално, искаме да отидеш в Дамаск и да им подрежеш краката и ръцете.

— Семид Абдул-Кахар е подготвял въоръжено нападение над „Индиго Ридж“, мина за редки земни минерали в Калифорния — обясни Кристиан. — Имал е свой човек там, Рой Фицуилямс, когото завербувал преди години.

— Значи за там са пътували боеприпасите — досети се Борн.

Дон Фернандо кимна.

— Заедно със специално подбрана група терористи. Родени в Америка мюсюлмани, за съжаление.

Настъпи кратко мълчание.

— Татко? — наруши го Скара.

Кристиан махна с ръка да продължи.

— Господин Борн, дон Фернандо и аз ви дължим огромни благодарности.

— На мен обаче — намеси се Борн — вие ми дължите изчерпателно обяснение.

— И ще го получите. — Изведнъж Норен придоби тъжен вид. — Допуснал съм много грешки в живота си, господин Борн, но никоя не е била по-тежка от това, че изоставих семейството си. Съпругата ми е мъртва, както и две от трите ми деца. Истината е, че преценката ми се оказа много погрешна.

— Не, татко — отвърна развълнувано Скара, — излъгали са те.

Кристиан не изглеждаше склонен да се откаже от отговорността за постъпките си.

— Имах проблеми със „Северий Домна“. Бенджамин Ел-Ариан почваше да ме подозира и затова ме изпрати да убия Алекс Конклин. Пробваше ме.

— И двамата допуснахме грешки — въздъхна дон Фернандо. — Исках да завербувам Конклин в „Елмаз“ и мислех, че задачата на Кристиан ни дава идеалната възможност.

— Ел-Ариан — продължи Кристиан — разбра отнякъде. Изфабрикувах смъртта си, за да няма повод да навреди на семейството ми. И това се оказа ужасна грешка.

Борн поклати глава.

— Но тогава защо Конклин ме изпрати да убия Вивека?

— Още една грешка, чисто и просто. Смятал е, че е шпионка.

— Не — обади се Скара. — Беше работа на Кая.

Борн и дон Фернандо я погледнаха поразени. Кристиан изглеждаше само тъжен.

— Разбрах го едва когато господин Борн ми даде това. — Тя извади пистолета със сребърната дръжка. — Мама го е носела, когато са я убили. Стреляла е по господин Борн, нали?

— Така е — потвърди Борн.

— Кая е дала на мама оръжието — продължи Скара. — Също както една от личностите й е мразела теб, друга е ненавиждала мама.

Кристиан долепи длани като за молитва.

— Кая се превърна в напаст. — В думите му се четеше емоционалният шок, който беше преживял. — Имаше късмета да изглежда три-четири години по-млада от възрастта си. Беше твърде умна за годините си и по някакъв свой начин превъзхождаше другите. Не бях казвал на никого за нея — дори и на вас, дон Фернандо. От една страна, се срамувах и ужасявах, че се опитва да тръгне по моите стъпки. От друга, смятах, че мога да я контролирам. И това ми беше огромната грешка. — Той погледна надолу към пода. — Никой не беше в състояние да контролира Кая.

— Тя използваше както тялото, така и болния си мозък — намеси се и Скара.

Кристиан потръпна.

— Несъмнено си права. — Той сви рамене. — Така или иначе Конклин откри, че съм изпратен да го убия. И мисията се провали. Но дори след като научи за смъртта ми, той все пак ви изпрати, господин Борн.

Скара се наведе напред.

— Заради ужасната лъжа на Кая. — Тя превъртя пистолета в ръцете си.

— Е, поне беретата се отчете — обади се Борн. — Спаси ми живота в Дамаск.

— И слава богу — пламенно каза дон Фернандо.

Отново последва мълчание. Всички думи изглеждаха изречени. Когато Кристиан стана, останалите го последваха. Борн се ръкува с него — не им оставаше да направят нищо друго.

— Скара — предложи Кристиан, — защо не си вземеш свободен ден и не покажеш на господин Борн някои от забележителностите, които е пропуснал миналия път?

Дон Фернандо го прегърна и го разцелува по двете страни.

— Довиждане, Джейсън — каза му той. — Но няма да си вземаме сбогом.

* * *

Когато Борн и Скара излязоха, Кристиан се обърна към дон Фернандо.

— Смяташ ли, че подозира нещо?

— Нито за секунда — отвърна му той. — Но не се съмнявам, че когато се върне във Вашингтон и поговори с Питър Маркс, ще му просветне.

Кристиан се намръщи.

— А това няма ли да бъде проблем?

— Нали така искаме. — Дон Фернандо се усмихна. — Вече си купил толкова акции от „Ниодайм“, че притежаваме контролния пакет на „Индиго Ридж“. Ще станем невъобразимо богати. — Той погледна изпитателно приятеля си. — Прощавам ти, че си ме държал в неведение относно Кая. Планът ти да се възползваш за прикритие от нападението над „Индиго Ридж“, планирано от „Северий Домна“, сработи великолепно. Ръководните лица в американското правителство бяха твърде заети да разплитат замислите на „Северий Домна“, за да обърнат внимание на компаниите, които използвахме, за да изкупим акциите на „Ниодайм“.

Кристиан отиде до прозореца и погледна долу на улицата, където дъщеря му и Борн излязоха от сградата и прекосиха кишавата улица.

— И какво ще направи Борн, когато разбере?

Дон Фернандо се присъедини при него до прозореца. Небето се беше забулило в облаци и скоро отново щеше да завали сняг.

— При него е трудно да се предскаже. Надявам се, че ще се върне, за да си поговорим.

— Имаме нужда от него, нали?

— Да — сериозно отвърна дон Фернандо. — Той е единственият, на когото можем да се доверим.

Край