Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Господството на Борн (28)

27

Като изключим засилените мерки за сигурност, Дамаск му се видя почти непроменен от последния път, когато беше тук — модерен град, доста болезнено разрастващ се около оазиса от минарета, джамии и старини, датиращи от времето на написването на първата книга от Библията, някъде през 13 век пр.Хр. Авраам слиза начело на армията си в Дамаск от земите на халдейците, северно от Вавилон. Той отсяда тук с хората си и преди да продължи към Кана, управлява града няколко години, завладян от чара на това приказно място, разположено сред уханната долина между реките Тигър и Ефрат. Впоследствие Дамаск бива завладян от Александър Велики и по-късно превзет от римския генерал Помпей. Септимий Север го обявява за официална колония на Рим, но после християнството пристига по тези места. Свети Павел видял светлината на правата вяра по пътя за Дамаск. Той и свети Тома живели в „Баб Тума“, най-стария квартал на града. Важен кръстопът между Изтока и Запада, Дамаск се превърна в духовното средище и на „Северий Домна“.

В наши дни градът се състои от три различни части — древната Медина, както е известен Старият град, и Френският протекторат, чиято лирична архитектура и декоративни фонтани от двадесетте години на миналия век съжителстват един до друг като красиви перли, около които обаче се е развил грозен съвременен град с брутална бетонна архитектура в съветски стил, пазарни центрове и задръстени с коли улици.

Борис разпозна агентите на СВР, мотаещи се в залата за пристигащи, още щом мина през имиграционните служби. Опитваха се безуспешно да се впишат в обстановката. Съжали ги, защото в два часа сутринта няма особено много посрещачи, сред които да се скриеш. Влезе в тоалетните, изми се и се загледа в огледалото. Почти не се позна. Годините лавиране в минното поле на руските тайни служби го бяха променили. Някога бе млад идеалист, обичаше родината и беше готов да се пожертва на олтара на светлото й бъдеще. Днес, години по-късно, си даваше сметка, че въпреки усилията му Русия не се е превърнала в по-добро място. Може би беше станало точно обратното. Той пропиля живота си заради една непостижима мечта, но не беше ли това заблудата на младостта — мечтата да промениш света. Вместо това се беше променил той и този факт го отвращаваше.

Върна се в залата за пристигащи и намери отворено барче, купи си чиния с местни мезета и седна на кръглата масичка с размер на фризби. Започна да се храни с дясната ръка, като същевременно следеше таблото с пристигащите полети. Самолетът на Черкезов щеше да кацне по разписание. Разполагаше с четиридесет минути дотогава.

Стана и отиде при бюрото за коли под наем. След петнадесет минути седеше зад кормилото на някаква таратайка, чийто двигател кихаше и се давеше. През оставащото му време се замисли за пакта, който бяха сключили със Зачек. Око за око, странна преработка на „Непознати във влака“, един от любимите му филми, където двама непознати се договарят всеки да убие съпругата на другия, за да няма явен мотив за убийствата. В разузнавателните служби подобна договорка не би сработила. Странични хора не биха могли да получат достъп до Черкезов или Берия. Но тези от близкото им обкръжение можеха. Дори след като премина в „Северий Домна“, Черкезов си оставаше трън в очите на СВР, а според Зачек още повече от преди, тъй като властта му вече се простираше извън пределите на Русия. Борис предложи да му направи услуга и да отстрани Черкезов. В замяна Зачек пък щеше да се погрижи Берия да се озове на два метра под земята. После щеше да поеме вместо него СВР и Карпов щеше да има съюзник вместо враг на този пост. Борис, разбира се, си имаше свои причини да иска смъртта на Черкезов. Дължеше издигането си на своя бивш шеф, но докато той беше жив, Борис вечно щеше да бъде под контрола му.

Погледна часовника си. Полетът на Черкезов трябваше да е кацнал. Докато напусне паркинга, пътниците започнаха да излизат от терминала. Той се усмихна вътрешно, защото беше сигурен, че бившият му шеф също е забелязал агентите на СВР, и знаеше, че ще реши, че чакат него.

Черкезов отиде забързано към късата редица чакащи таксита. Борис натисна газта и ги заобиколи. Спря до бордюра пред първото такси и като се пресегна, отвори вратата срещу себе си.

— Влизай, Виктор.

Очите на Черкезов изненадано се отвориха.

— Ти! Какво правиш тук?

— СВР са по петите ти — напрегнато каза Борис.

Черкезов се качи и щом затвори вратата, Борис подкара с вой на гуми.

Нощем призивите за молитва към правоверните се носеха от минаре на минаре и обвиваха града във воал от странни чуждоезични напеви. Или поне така се струваше на Борис, който се приближаваше към него в раздрънканата таратайка. По минаретата светеха зелени светлини, доста по-многобройни, отколкото ги помнеше. Черкезов седеше до него, обвит в дима на една от ужасните си, смрадливи турски цигари. Борис имаше усещането, че през тялото му минават искри като от прерязана електрическа жица.

— А сега — каза Черкезов, полуизвърнат към него, — моля, обясни ми, Борис Илич. Погрижи ли се за отстраняването на Джейсън Борн?

Борис слезе от магистралата.

— Бях твърде зает да се грижа за теб.

Черкезов зяпна.

— След разговора ни за СВР отидох при Зачек, човека на Берия.

— Знам кой е — нетърпеливо каза Черкезов.

— Сключих сделка с тях.

— Какво си направил?

— Сключих сделка, за да мога да разбера кой те следи.

— Откога са ме…

— Забелязах един от агентите им на летището в Уралск. Почудих се какво търси там. Зачек ми обясни. — Той завъртя кормилото и тръгнаха по тъмна улица, от двете страни, на която се издигаха безлични бели бетонни сгради. От някакво радио изригваше записаният речитатив на мюезина.

— Берия доста се интересува от новия ти пост в „Северий Домна“.

— Берия няма как да знае…

— Но е факт, че знае, Виктор Делягович. Този човек е жив дявол.

Черкезов неспокойно задъвка долната си устна.

— Затова последвах агентите на Берия от Москва до Мюнхен и сега тук. Чудя се какви ли са им заповедите.

— Зачек не ти ли каза?

Борис сви рамене.

— Не че не го попитах, но нямаше как да го притисна. Не исках да се изложа на опасността да заподозре нещо.

— Разбирам — кимна Черкезов. — Добре си постъпил, Борис Илич.

— Моята преданост не се изпари, когато ми предадохте ФСБ-2.

— Ценя това. — Черкезов присви очи сред задушливия дим.

— Къде отиваме?

— В едно денонощно кафене, което знам. — Борис се приведе напред и се взря в издрасканото стъкло. — Но имам чувството, че съм се загубил.

— Предпочитам да отида право в хотела си. — Черкезов му даде адреса. — Върни се на някоя главна улица. Оттам ще намеря пътя.

Борис изсумтя и като зави надясно, тръгна по една сравнително по-добре осветена улица.

— Защо, по дяволите, Берия се интересува толкова къде ходиш и с кого се срещаш?

— А защо се интересува изобщо от каквото и да било? — отвърна Черкезов на въпроса с въпрос.

Борис стигна до пресечка, където лампите не работеха, често срещано явление в този квартал. Записаният глас на мюезина като че ли ги следваше по петите. Нощта навън беше абсолютно спокойна. Дърветата, покрай които минаваха, изглеждаха оголени като скелети, подобно на затворници, които очакват изпълнението на присъдите си.

Борис стигна до парцел с почти напълно разрушени сгради, ограден с мрежа. Приближи до бордюра и спря.

— Какво правиш? — попита го Черкезов.

Борис леко притисна острието на керамичния нож между две от ребрата му.

— Защо Берия се интересува толкова от теб?

— Винаги е бил…

Черкезов подскочи, когато Борис натисна острието през дрехите му и от тялото му потече кръв. Борис се пресегна зад себе си и отвори вратата. После хвана Черкезов за предницата на ризата и извлече бившия си шеф от колата.

— Някои неща никога не се променят — каза Борис, докато направляваше Черкезов към оградата. Той посочи с ръка. — Това място е много удобно за убийства. Кучетата разкъсват труповете на парчета, преди някой да си направи труда да се обади в полицията.

Той набута главата на Черкезов през дупка в мрежата, наведе се и го последва.

— Правиш много сериозна грешка — каза Черкезов.

Борис отново го ръгна и той подскочи.

— Добра шега, Виктор Делягович.

Борис прекара жертвата си през отломките до центъра на парцела. Около тях се издигаха все същите високи блокове, тъмни и безразлични, но наоколо се усещаха движенията на кучетата, които Борис беше споменал. Те доловиха присъствието на хора и започнаха да обикалят около тях с вдигнати черни носове, наострили се за мириса на първата капка пролята кръв.

— Смъртта вече те надушва, Виктор Делягович. Приближава се към теб от всички страни.

— Какво… какво искаш? — с прегракнал глас попита Черкезов. Дишаше с усилие.

— Да започнем с малко спомени. Помниш ли нощта преди около година, когато ме заведе на строежа в… Къде беше?

— Улица „Варварка“ — с усилие преглътна Черкезов.

Борис щракна с пръсти.

— Точно така. Мислех, че ще ме убиеш, Виктор. Вместо това обаче ти ме накара да убия Мелор Букин.

— Букин си заслужаваше смъртта. Той беше предател.

— Не за това става въпрос. — Борис отново ръгна Черкезов.

— Накара ме да дръпна спусъка. Знаех какво ще ми се случи, ако не се подчиня.

Черкезов си пое въздух.

— И ето, виж се. Шеф на ФСБ-2. Ти вместо онзи глупак Букин.

— Благодарение на теб.

Черкезов потръпна от саркастичния му тон и каза:

— Какво е това? Отмъщение за убийството, благодарение на което се озова там, където се стремеше да стигнеш? И ти не харесваше Букин точно колкото и аз.

— Казах ти, не става въпрос за Букин. А за теб. За това, че ме използва или по-скоро злоупотреби с мен. Ти ме засрами през онази нощ, Виктор.

— Борис, никога не съм искал…

— Да, но го направи. Наслаждаваше се на новополучената си власт — властта, която ти беше дадена от „Северий Домна“. И със същото наслаждение ме накара да вляза в споразумение, което ме постави завинаги под твоята власт.

Някакъв отзвук от лукавата усмивка на Черкезов се завърна на лицето му.

— Всички сключваме договори с дявола, Борис. Големи хора сме, знаем как стават работите. Защо…?

— Защото — прекъсна го Борис — ме притисна и ме постави в безизходна позиция. Кариерата ми или убийство.

— Не виждам къде е проблемът.

Борис го зашлеви здраво през лицето.

— Разбира се, че го виждаш, и точно затова ме избра. Повтарям, доставяше ти удоволствие да ме принудиш да убия приятеля си.

Черкезов поклати глава.

— Американски агент, отговорен за смъртта на мнозина, доста от тях руснаци.

Борис отново го удари и от ъгълчето на устата му пръсна кръв. Най-близките кучета започнаха да вият съвместно с мюезина. Изпосталелите им хълбоци приличаха на ятагани.

— Искаше да ме пречупиш, нали? — каза Борис и дръпна главата му назад. — Искаше да убия приятеля си, за да запазя всичко, за което съм се трудил и съм мечтал.

— Беше интересен експеримент — каза Черкезов. — Трябва да го признаеш.

Борис го ритна отзад по прасците и той падна. Панталонът му се скъса. По разранените му колена потече кръв. Той приклекна до него и каза:

— А сега ми кажи какво вършиш за „Северий Домна“.

Отново онази усмивка, тъмна като катран.

— Няма да ме убиеш, защото тогава ще те набележат като враг на „Северий Домна“. Няма да спрат, докато не те унищожат.

— Бъркаш, Виктор. Аз няма да спра, докато те не умрат.

От погледа на Черкезов не пролича дали е разбрал.

— Имат много съюзници и някои са ти приближени.

— Като Иван Волкин ли?

Неизразим ужас преобрази лицето на Черкезов.

— Ти знаеш? Откъде може да си научил? — Цялото му изражение се беше променило. Лицето му прежълтя и той се задъха.

— Ще се погрижа за Иван Иванич, когато му дойде времето — каза Борис. — В момента е твой ред.

* * *

— Шампанско или портокалов сок, сър?

— Шампанско, ако обичате — каза Борн на младата стюардеса, наведена над него с табличка върху разперените си пръсти.

Тя се усмихна мило и му подаде висока чаша.

— Ще сервираме вечерята след четиридесет минути. Направихте ли избора си?

— Да — отвърна Борн и й посочи в менюто.

— Много добре, сър. — Усмивката на стюардесата стана още по-широка. — Ако ви потрябва нещо по време на полета, името ми е Ребека.

Останал сам на мястото си, Борн се загледа през прозореца, отпивайки от шампанското. Мислеше си за Борис и се питаше защо още не го е потърсил. В тази битка Борис имаше определено предимство. Смятаха се за приятели, защото той така твърдеше. Борн не си спомняше първата им среща и какво се беше случило. Първият му спомен от Борис беше в Рейкявик преди шест години, а преди това — нищо. Можеше да разчита само на думата на Борис, че са приятели. А ако той го лъжеше? Този облак от незнание беше най-неприятният — и опасен — ефект от амнезията му. Когато някой изникнеше от миналото му с твърдението, че са приятели или колеги, трябваше на момента да реши дали му казва истината. Преди две години Борис беше ранен в Североизточен Иран. Борн го намери и го спаси. Работиха заедно един до друг в редица опасни ситуации. Не беше имал причина да се съмнява в мотивите му. Досега.

„Направихте ли избора си?“ Тези невинни думи от устата на стюардесата съдържаха пластове значения, за които тя и не подозираше. Бяха направили избора вместо него, когато се гмурна в Средиземно море и изплува, без да има спомен кой е и къде се намира. Оттогава животът му беше непрекъсната борба да разбере изборите, които бе правил някога, но не помнеше сега, и борба с изборите, които Алекс Конклин беше правил вместо него. Последният такъв случай, който изплува от дебрите на миналото му, беше убийството на майката на Кая, Вивека Норен. Гадеше му се от мисълта, че Конклин го е изпратил за лично отмъщение, за да даде на един мъртъв човек урок заради това, че се е опитал да го убие. От жестокостта и безсърдечието на избора на Конклин му се повръщаше. А той беше изпълнителят на смъртната присъда. Нямаше оправдание. „Нямаш никаква причина.“

Не, мислеше си вече той, нямах никаква причина.

* * *

— И така, госпожице Гоблан — обърна се към нея Ел-Ариан — с какво можем да ви бъдем полезни?

Щом той седна до нея, Сорая изпита усещане, сякаш нещо опърли кожата й. Невидими мравки запъплиха по тялото й и тя едва се удържа да не се дръпне инстинктивно. Дори усмивката му беше мрачна, сякаш емоцията в нея идваше от някакво различно място в него. Усети огромната му психическа енергия и за първи път в зрелия си живот се уплаши от друго човешко същество. Беше на пет години, когато баща й я заведе при гадател на оживена задна уличка в Кайро. Нямаше идея защо го беше направил. Майка й разбра по-късно и вдигна страхотен скандал, нещо, което не се беше случвало дотогава.

Гадателят, изненадващо млад човек с черни очи и коса и тъмна, подобна на крокодилска, кожа, взе ръката й в своята и Сорая се почувства, сякаш земята под нея се е разтворила и пропада в бездна.

— Държа те — успокоително й каза мъжът, но тя продължаваше да се чувства като муха, хваната в паяжината му, и избухна в сълзи.

По обратния път към дома им баща й не й проговори и тя усети, че не е издържала някакъв важен тест и той няма да й го прости, а любовта му изтича като пясък през тънките й пръсти. След гневния изблик на майка й тя разбра, че нещата между нейните родители вече няма да бъдат същите. Баща й беше нарушил някакво неписано споразумение помежду им и точно така, както той не можеше да прости на Сорая, майка й нямаше да прости на него. След шест месеца майка й я изпрати в Америка. Така и не видя повече Кайро през остатъка от детските и младежките си години.

Седнала до Бенджамин Ел-Ариан на втория етаж на „Нимфенбург Ландесбанк“, Сорая изпита същото плашещо усещане за пропадане в тъмна бездна, както от докосването на гадателя.

— Добре ли сте, госпожице Гоблан? — размърда се до нея Ел-Ариан.

— Да, благодаря ви — отвърна тя с надебелял глас.

— Изглеждате ми малко бледа.

Ел-Ариан стана и тя си пое дълбоко въздух, сякаш досега е била стисната в менгеме. Той отиде до един шкаф и каза:

— Може би малко бренди ще ви поосвежи.

— Не, благодаря.

Въпреки това той й наля бренди в една кристална чаша и я донесе. Седна до нея и й я подаде.

— Настоявам.

Забеляза, че изучава изражението й с тъмните си очи. „Знае нещо — помисли си тя, — но какво точно?“

Сорая докара нещо като усмивка на лицето си.

— Не пия алкохол.

— Нито пък аз. — Той остави чашата настрана. — Да не сте мюсюлманка?

— Да — кимна тя.

— Арабска.

Тя го погледна твърдо. Той почукваше ритмично с дългия си показалец по устните си. Бавно. Едно, две, три, като метронома на хипнотизатор.

— Това изключва Иран, а пък определено не сте сирийка.

— Той я погледна въпросително. — Египтянка?

Сорая почувства, че трябва да си възвърне малко от контрола върху разговора.

— Откъде е семейството ви?

— От пустинята.

— Това би могло да означава всичко — възрази тя, — дори пустинята Гоби.

Ел-Ариан се усмихна като добродушен чичко.

— Не съвсем. — Чу се тих звън. — Извинете ме. — Той стана, извади джиесема от джоба си и излезе от стаята.

Сорая стана, но така й се зави свят, че се принуди да се подпре на облегалката на дивана, за да не падне. Без да обръща внимание на болката в главата си, отиде до бюрото на Сигизмунд и огледа документите, разхвърляни по него. Писма и папки. С кокалчето на показалеца си помръдна един лист, за да прочете какво пише на листовете под него. За миг се изправи, когато чу гласа на Ел-Ариан, но после стъпките му се отдалечиха и тя продължи да тършува. Нямаше снимки или бележки, нищо от личен характер. Кабинетът изглеждаше напълно анонимен, сякаш се използва само от време на време. Зае се с чекмеджетата. Уви салфетка от кутията на бюрото около дръжката на нож за хартия и с острието му отвори всяко от тях и разгледа съдържанието им. Търсеше някакво доказателство за подмолните отношения на Маршан с банката.

След секунда чу гласа на Ел-Ариан да се приближава. Затвори чекмеджето, остави ножа за хартия и седна пак на дивана, като показно си издуха носа със салфетката, когато той отново влезе, следван по петите от господин Сигизмунд.

— Скъпа моя госпожице Гоблан, приемете искрените ми извинения, че прекъснахме срещата.

— Няма нищо — отвърна тя и прибра салфетката в джоба си.

— Да, но първите впечатления са толкова важни, не мислите ли?

— Така е.

Той й протегна ръка, тя я пое и се надигна от възглавниците.

— Господин Сигизмунд има друга среща. А и смятам, че моят кабинет ще ви се стори много по-приятен.

Той я поведе през коридора към просторен кабинет, изцяло обзаведен в модерен стил. Застана зад бюрото, на което имаше само старомодна попивателна, комплект химикалки, кристална тежест за хартия с името на банката, гравирано със златни букви, пепелник, пълен с фасове, и секретарска уредба. Посочи й да застане до него.

— Моля ви. Поръчал съм да съставят документите за депозита, който възнамерявате да внесете. — Той извади картонче от бюрото. — Но първо трябва да събера малко важна информация.

Когато тя застана до него, той натисна бутон и на плоско-екранния монитор срещу тях тръгна видео. Сорая се видя в кабинета на Сигизмунд. Стана от дивана и почти залитна. После отиде до бюрото и започна претърсването му.

— Питам се какво търсехте.

Ръката му хвана китката й в желязна хватка и не я пусна.

* * *

— С Иван Волкин сте приятели от колко, тридесет години?

— Повече — отвърна Борис.

Черкезов кимна.

— И в подходящия момент той те продаде. — Цветът се беше позавърнал на лицето му и въпреки че стоеше на колена, дишаше по-леко. — Така е в нашия занаят. Има място за другарство и сътрудничество, но не и за вярност. В нашия свят предаността излиза твърде скъпо. Не си струва цената, която се налага да платиш. — Той се размърда, опитвайки се да премести тежестта от охлузените си колена. — Смяташ, че с Джейсън Борн е различно, но той е роден убиец. Какво ли знае Борн за приятелството?

— Повече от теб.

— Тоест нищо. — Черкезов поклати глава. — Никога в живота си не съм имал приятел или поне такъв, който ти би нарекъл приятел. Как да стане? Щеше да ме постави в уязвимо положение.

Борис завъртя леко върха на ножа.

— А това как го наричаш?

Черкезов облиза устните си. Когато продължи, думите се посипаха от устата му все по-бързо:

— Не разбираш ли каква услуга ти направих? Дадох ти възможността да убиеш Борн, преди той да успее да те предаде, както постъпи дългогодишният ти приятел Иван Волкин. — Някои от думите като че ли приседнаха в гърлото му и той се изкашля. Очите му се насълзиха от усилието.

— Волкин работи като консултант на „Северий Домна“ още от времето на така нареченото му „пенсиониране“ от света на групировките. Всъщност ще ти кажа една тайна — идеята за оттеглянето му дойде именно от „Северий Домна“. Кой знае колко са му платили, за да премине на работа при тях.

Борис клекна на пети и се замисли върху думите му. Черкезов усети забавянето и продължи:

— Чуй ме, Борис. Ще имаш много повече полза от мен жив, отколкото мъртъв. С теб можем да сключим съюз. Аз ще ти съобщя какви са намеренията на „Северий Домна“, а ти ще използваш силата на ФСБ-2, за да свалиш Берия и хората му. Помисли си за възможността да оглавиш тайните операции както в страната, така и зад граница, Борис. Целият свят ще бъде отворен за нас!

— Изненадваш ме, Виктор. Не знаех, че криеш толкова позитивизъм под маската на цинизма.

Юмрукът на Черкезов го улучи по брадичката. Борис падна на една страна и ножът престана да се опира в тялото на бившия му началник. Виктор посегна към оръжието, порязвайки палеца си на острието и с потеклата кръв ослепи Борис, измъкна му ножа и го заби до дръжката в корема му.