Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Борн (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bourne Dominion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2013)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер. Господството на Борн

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2011

Редактор: Марин Гинев

Коректор: Станка Митрополитска

Художник: Буян Филчев

ISBN: 978-954-733-714-5

История

  1. — Добавяне

29

Борн се усмихна на Ребека на излизане. Уханието на рози от парфюма й се носеше след него по пистата. Видя служителя от охраната да ги чака точно както тя му беше казала.

— Извинете ме — обърна се на арабски към него Борн. — Това е първото ми посещение в Дамаск. Можете ли да ми препоръчате добър хотел?

Мъжът го погледна така, сякаш е досадна муха, и изсумтя нещо. Сблъскаха се, защото Борн се отмести, за да направи път на жена в количка. Борн му се извини, а служителят сви рамене и му записа името на хотела. Джейсън му благодари и си тръгна с неговата служебна карта.

Беше поизостанал от останалите пасажери, но се постара да изостане още повече. После намери това, което търсеше — врата, на която пишеше „Забранено влизането. Само за персонала“. До нея имаше електронен четец. Той прекара откраднатата карта през устройството и отвори вратата. Нямаше представа кой ще оглежда пътниците, докато минават през имиграционните служби, но знаеше, че не искаше никой да го разпознае, особено ако е от „Северий Домна“.

Мина през задните помещения на летището, без да е много сигурен къде отива, но намери схема за противопожарна безопасност на една стена. Отне му петнадесет секунди, за да я запомни и да си набележи откъде ще мине.

* * *

Сорая усети, че я влачат назад, и почувства студения метал на дулото, забито отстрани в главата й. Забеляза, че пазачът се поколеба и се почуди. Не работят ли за Ел-Ариан? После те се отдръпнаха и тя видя Арон, Жак Робине и непознат млад мъж, който я гледаше със студения, преценяващ поглед на лекар. Целият приземен етаж беше евакуиран.

— Оставете оръжието — нареди му Арон. Беше въоръжен със „Зиг зауер“. Той мина през двамата пазачи и се приближи. — Не пипайте пистолетите, пуснете жената и ще си излезем оттук мирно и тихо.

— Няма шанс за мирно споразумение — отвърна Ел-Ариан, — нито тук, нито някъде другаде.

— Не можете да избягате — каза Арон и пристъпи напред. — Тази работа може да приключи добре, а може и да свърши зле.

— За нея със сигурност ще е зле. — Ел–Ариан силно натисна дулото в главата й и тя изохка. — Освен ако не се отдръпнете и не ни позволите да минем необезпокоявани.

— Пуснете жената и ще преговаряме — намеси се Робине.

— Дори няма да удостоя предложението ви с отговор — презрително сви устни Ел-Ариан. — Не се страхувам да умра. — Той разтри бузата си в косата на Сорая. — Същото не може да се каже за вашата агентка.

— Те не е агентка — каза Арон.

— Не ми се слушат лъжи. — Ел-Ариан задърпа Сорая по стълбите. — С нея ще се поразходим през долния етаж и ще излезем навън. После ще изчезнем и това ще бъде краят на историята.

Той измина последните няколко крачки надолу и стъпи на мраморния под. Робине нареди на пазачите да се отдръпнат. Ел-Ариан се усмихна. Арон погледна Сорая в очите. „Какво се опитва да ми каже?“, запита се тя.

Ел-Ариан очевидно също забеляза размяната на погледи, защото му каза:

— Ако ме убиеш, ще убиеш и нея. Смъртта й ще тежи на твоята съвест. Хазартен тип ли си? Искаш ли да поемеш този риск?

Докато говореше, той продължаваше да върви през залата. Стъпките им отекваха в безлюдното просторно помещение, където може би щяха да се разиграят последните сцени от живота й. Знаеше, че Арон й е направил някакъв знак. Ако мозъкът й беше бистър, ако болката не я караше да примижава при всяко пулсиране, щеше да знае каква роля се иска да изиграе във финала на тази игра, защото не се съмняваше, че инспекторът е измислил някакъв ход. На негово място тя също щеше да има някакъв скрит коз.

Почти стигнаха до предната врата, следвани по петите от Арон и Робине. Сорая се чувстваше безпомощна като типичната героиня от всеки екшън филм, която изпада в беда, и това така я вбесяваше, че тя изтика болката в най-тъмното ъгълче на съзнанието си и се опита да помисли…

Позицията му! Арон заемаше позиция за фаталния изстрел. Щеше да стреля точно когато Ел-Ариан стигне до вратата. И тя би постъпила така. Видя как той застана под ъгъл около четиридесет и пет градуса зад дясното рамо на похитителя й. Това беше най-уязвимата точка — изстрелът в главата.

Но когато погледна Ел-Ариан в очите и надникна в сърцето му, разбра, че той няма да се даде лесно и първата му реакция ще бъде да застреля Арон, а не нея. Войнишкият рефлекс да стреляш срещу нападателя си не беше нещо, на което Ел-Ариан щеше да може да устои. Можеше да застреля първо Арон и после нея, преди да падне, но Арон определено се намираше в смъртна опасност. Единият от мъжете, на които държеше, вече беше умрял заради нея, нямаше да позволи това да се случи и с друг.

Решението накара болката да отстъпи още по-назад в мозъка й, в тялото й нахлу адреналин и ясното желание да направи този последен жест, който ще й даде усещането за справедливост, завършеност и смисъл на живота и смъртта. Също като Ел-Ариан тя не се страхуваше да умре. Всъщност, когато избра да се занимава с оперативна работа, прие, че това е неизбежният изход. Не беше мъченица, обичаше живота и затова с леко съжаление направи каквото трябваше — когато с Ел-Ариан стигнаха до вратата и видя как Арон вдига пистолета си, тя удари с тил похитителя си, заби лакът в бъбреците му и пое ролята на нападател.

Чу как Арон извика и усети как Ел-Ариан остава без въздух. А после попадна в окото на чудовищна буря, която я отхвърли настрани. Усети вкуса на собствената си кръв, почувства как пропада някъде и болката в главата й изчезна.

После всичко потъна в абсолютна тишина.

* * *

Борн се качи на такси, чакащо пред летището. Дамаск се простираше пред него, лъчите на сутрешното слънце отскачаха по предното стъкло и нажежаваха тавана на колата, докато се носеха из улиците. Накара шофьора да го остави на няколко пресечки от онази част на улица „Шукри Куатли“, към която се беше запътил. Измина остатъка от пътя пеша, смесвайки се с потока минувачи. Обиколи бързо и незабелязано сградата на „Ел-Габал“ с геометрична модернистка архитектура и огледа трите входа и охраната на всеки от тях. На предния вход, целият в стъкло и ковано желязо, не се виждаше охрана, но изчакването излезе добра стратегия, защото се оказа, че на точни интервали от по три минути зад стъклените врати преминават двама униформени пазачи. На западната страна на сградата имаше авариен изход. Металната врата изглеждаше стабилна и непробиваема, но Борн знаеше, че непробиваеми врати няма. В задната част откри просторна рампа, празна за момента. Зад нея се виждаха четири широки врати, но всичките бяха затворени. Пред тях седеше униформен пазач, пушеше и говореше по джиесема си. От време на време оглеждаше с присвити очи улицата, търсейки нещо подозрително или необичайно. За разлика от пазачите във фоайето, чиито оръжия бяха прибрани в кобурите, този носеше „Калашников“ АК-47, преметнат на гърба му. Борн огледа покрива и всички възможни подходи към него от различни ъгли. Нямаше дървета или телефонни стълбове, но сградата изглеждаше подходяща за изкачване.

Канеше се да тръгне, когато по улицата пристигна камион. Пазачът също го чу, защото прекъсна разговора си и натисна копчето отстрани на най-лявата врата. Почти незабавно четирите врати се вдигнаха. Сбръчкан мъж надникна навън, пазачът му каза нещо и той отново потъна в помещението отзад.

Докато камионът пристигне, обърне и доближи рампата на заден ход, се появиха двама мъже. И те имаха кобури с пистолети. Шофьорът излезе и като скочи на рампата, отвори задната врата с ключ. Вдигна я и застана до нея, а двамата мъже влязоха в каросерията на камиона. Пазачът свали автомата си и го насочи пред себе си. Беше млад и имаше леко притеснен вид, докато оглеждаше улицата.

Борн смени позицията си точно навреме. Двамата мъже започнаха да разтоварват първата от дузината дълги дървени каси с оръжие, които беше видял в склада в Кадис. Позна ги по формата и странния зелен цвят на дървото.

Трябваше да проникне вътре и да сложи СИМ картите, но щеше да се наложи да почака падането на нощта. Купи си сирийски дрехи, които щяха да му помогнат по-добре да се слее със средата, резец за стъкло, здрав нож с широко острие, руло електрически кабел, две въжета с различна дължина и кирка. Накрая купи и раница, в която да ги носи, взе такси до гарата и я остави в шкафче за съхранение на багаж.

Потърси си хотел, но това се оказа сложен въпрос. В първите три, които посети, имаше охрана във фоайето. Може би беше охраната на хотела, но се съмняваше. Разшири периметъра и отиде към южните предградия, където намери един по-западнал хотел. С изключение на две прашни кресла, две още по-прашни палми и прегърбена рецепционистка, във фоайето му нямаше нищо друго. Борн си взе стая на последния етаж и плати в брой. Жената прегледа паспорта му без особен интерес, записа името, националността му и номера на документа, а после му го върна заедно с ключа от стаята.

Борн отиде със скърцащия асансьор до шестия етаж, мина по гол, вмирисан циментов коридор и стигна до стаята си, малка, спартански обзаведена с легло, огледало на петна, миниатюрно шкафче, населявано от хлебарки, и протъркан килим. Единственият прозорец гледаше на запад. Зад пожарната стълба се виждаше оживена улица. Шумът от неспирното дневно движение проникваше през стъклото. Банята, доколкото можеше да се нарече така, беше в края на коридора.

Обстановката беше мизерна, но Борн беше виждал и по-лоши места. Легна и затвори очи. Имаше чувството, че не е спал от дни.

„Къде си, Борис? — попита се той. — Кога ще се появиш?“

Вероятно беше задрямал, защото щом си отвори очите, видя, че слънчевата светлина е станала по-наситено оранжева и пада по-ниско и по-косо. Лежеше в късния следобеден полуздрач и се чувстваше замаян и гроги, което означаваше, че преждевременно е излязъл от дълбокия цикъл на съня. Ослуша се и почти незабавно чу драскане по вратата. Не му се вярваше да е мишка.

Стана безшумно и отиде до стената зад вратата точно до пантите. Пресегна се и видя как ключалката бавно се завърта откъм коридора. Дръжката на вратата също се раздвижи и той се стегна да посрещне влизащия.

В този момент някаква сянка мина през периферното му зрение само секунда преди през прозореца да нахлуят двама мъже сред дъжд от счупено стъкло.

* * *

Кристофър Хендрикс остана седнал зад бюрото си цял час, без да помръдне или да проговори. Секретарката му влезе веднъж, разтревожена, че не вдига вътрешния телефон, но само като го погледна, веднага излезе.

Сам на бюрото си, с образа на Скара, застинал на монитора пред него, Хендрикс усети как го обзема някакъв екзистенциален студ. Маги. Лицето й вече представляваше набор от цветни пиксели, съставени от единици и нули. Това беше Маги — мираж, сън, електронна фантазия. Коя обаче беше Скара? Как беше успяла да премине проверките, да проникне през собствената му броня и да плени сърцето му? Дори сега, след като току-що бе научил шокиращата истина, сърцето му биеше в ритъма, който тя му беше задала.

„Преди теб не съм обичала никого.“ Не знаеше дали да вярва на думите й от видеото. „Нещо се случи, когато се запознахме, някаква мистериозна енергия премина през мен и ме промени.“ Дали най-после в края на записа му беше казала истината, или само така му се искаше? Последното й съобщение поредната лъжа ли беше, целяща да го откаже да изпраща хората си да я издирят? „Това е последното ми пътуване.“ Какво, по дяволите, искаше да каже? Думите отекваха в главата му като погребални камбани и го караха да изтръпва.

Главата го болеше, а мислите му се въртяха безрезултатно в кръг. Вече не можеше да различи истината от неистината, защото толкова му се искаше думите й да са истина, че усещаше нещо като метален вкус, сякаш от кръв, в устата си.

Беше пределно ясно, че е агент, при това дяволски умела. Но за кого работеше и как беше разбрала за Индиго Ридж? Превъртя лентата назад към краткото, но много наситено с преживявания време, което прекараха заедно. Сети се за пикника и какво беше споделил с нея — доста по-малко, отколкото тя вече знаеше, както се оказа. Идеята да предаде без бой на Данзигер охраната на Индиго Ридж беше нейна, въпреки че, разбира се, той не й беше споменал никакви имена.

Защо му беше направила това предложение? Прокара ръка през очите си, но веднага я свали. Очите й сякаш го хипнотизираха от екрана. Толкова му се искаше да посегне и да я докосне, не, не просто да я докосне, жадуваше да я вземе в прегръдките си.

Тя твърдеше, че го е предпазила. Какво пък означаваше това? „Спомняй си за мен и докато охраняваш Индиго Ридж.“

Изведнъж му просветна. Опитала се беше да го предпази, като го накара да престане да се занимава с Индиго Ридж. Но откъде беше разбрала за назначението му? Точността и подробностите на данните, с които разполагаше, надхвърляха въображението му. Нищо чудно, че беше успяла да мине през всички проверки. Мислено си отбеляза, че трябва да въведе промени в целия процес.

Постановка. Трябвало е да бъде изложен чрез видеозапис, направен в стая № 916 и предаден на медиите. След падението му щяха да го свалят от поста, без много да се церемонят с него и в охраната на Индиго Ридж поне за малко щеше да настъпи хаос.

Точно в този момент хората, за които работеше тя, щяха да нанесат удар.

Хендрикс вдигна телефона и натисна червения бутон. „Спомняй си за мен и докато охраняваш Индиго Ридж.“ „Непременно — отвърна й мислено той, докато чакаше президентът да му се обади. — Обещавам ти.“

* * *

Двамата мъже го връхлетяха, преди да успее да се обърне с лице към тях. Третият влезе безпрепятствено през вратата. Обградиха го от всички страни. Бяха едри, прошарени мъжаги, вонящи на бира и пържена царевица.

Може да бяха дебеловрати, но не и недисциплинирани — улични бойци, печени и безжалостни, свикнали да нанасят крошета с метални боксове и да размахват сгъваеми ножове. Борн дръпна огледалото от стената и го удари в нечий бокс. То се строши на много парчета, но Джейсън взе едно по-голямо, без да се интересува от това, че то сряза дланта му, и заби острия ръб в окото на един от нападателите. Мъжът залитна назад и се блъсна в другарите си.

Друг бандит се нахвърли върху него с изваден нож, вероятно очаквайки, че Борн ще отстъпи, но той тръгна срещу него, хвана ножа му, дръпна го към себе си и заби парчето от огледалото в гърлото му. Шурна кръв и мъжът се олюля. Борн го хвана за предницата на ризата и го блъсна срещу другите двама, които го връхлитаха. Единият избута с бокса мъртвото тяло на колегата си, а другият извади шиш за лед и замахна към него. Борн му се измъкна и с три прави свали Ледения Шиш на колене, ритна го в главата и мъжът падна настрани.

Третият бандит, най-едрият, скочи към него и удари главата му в стената. Борн падна и бокса се стовари отгоре му. Замахна и му нанесе болезнен удар в лявото рамо. Борн го ритна, като същевременно се извъртя и заби лакът в корема му. Отхвърли тялото му от себе си и от полуклек го заби в стената, хвана главата му с две ръце и с рязък тласък му счупи врата.

Бокра се строполи. Борн реши да отдели минута за проверка на догадките си. Прерови джобовете им и намери колумбийски паспорти. Роберто Корелос му беше пратил наказателен взвод. Не беше забравил клетвата си да му отмъсти. Как го бяха проследили до Дамаск, беше пълна загадка. При всички положения обаче нямаше време и търсенето на отговора й щеше да почака.

Канеше се да излезе през прозореца, но се върна, взе шиша и като заобикаляше телата и парчетата стъкло, излезе от стаята, мина по пожарната стълба и се скри в падащия здрач.

* * *

Еврейският квартал на Дамаск, лабиринт от тесни стари улички, носещи отпечатъка на времето и видели доста жестокости, беше пълен с изоставени къщи, заключени с дебели вериги и медни катинари. Навсякъде се носеше ясно доловимото усещане за мъка и страдание, две чувства, които Борис добре познаваше.

Срещата със Семид Абдул-Кахар беше в десет часа, но той реши, че е по-добре да огледа района, преди да се заеме със задачата, която бедният Виктор Черкезов, вече покойник, беше определил като непостижима. Докато обикаляше по улиците край старата синагога, се върна мислено на празния парцел, където прекара изминалата нощ. Можеше да остави бившия си шеф жив, след като той му изпя всичките си тайни, но щеше да е глупаво или още по-лошо — връх на сантименталността. В неговата професия, когато човек станеше сантиментален, беше време да се откаже. И все пак тези, които напускаха или се пенсионираха, не бяха много. Иван беше последният пример. Всъщност, помисли си той, докато свиваше зад един ъгъл, беше цяло чудо, че Волкин успя да заблуди всички, включително и него, и ги бе накарал да си мислят, че се е оттеглил. Но, от друга страна, искреността му беше една от отличителните му черти. Именно заради нея беше спечелил доверието на всички групировки. И никога не беше предавал тайните им. Сега обаче ставаше безпощадно ясно, че е предал тайните на всички групировки, взети заедно, на „Северий Домна“.

Борис поклати глава. Даже да доживееше до хиляда години като Метусалем, пак нямаше да разбере какво е накарало Иван, а после и Черкезов да се обърнат срещу родината.

Направи три пълни обиколки по улиците около старата синагога, сега седалище на Семид Абдул-Кахар, и картата на Еврейския квартал се запечата в главата му. Въпреки че стомахът му къркореше неудържимо, се почувства толкова покрит с мръсотия, че се запъти към „Хамам Нуредин“ на „Сук ал-Бзурие“ в друг район на Медина.

Плати, окачи си дрехите в дървено шкафче и за момент спря, за да разгледа ключа, който Черкезов беше получил в мюнхенската джамия и трябваше да достави след три часа в противната ръчица на Семид Абдул-Кахар. Беше малък, златен и със странна форма. Изглеждаше стар, но когато го одраска с нокът, патината му падна. Погледна под нокътя си. Не беше само патина, свалил бе и златното покритие.

Това го накара да погледне на ключето с нови очи. Златото е меко, така че не беше чудно, че е направен от по-твърд метал. Запита се дали не е желязо със златно покритие. Обърна ключа в пръстите си. Формата му беше с нещо странно позната. Нямаше как да го е виждал преди и все пак можеше да се закълне, че не му е за първи път.

Застанал гол пред шкафчето, увит само с хавлия през кръста, започна да рови в паметта си къде може да е попадал на него — може би в книга, списание, статия или дори разузнавателен доклад на ФСБ-2. Нищо не се получи.

Заключи шкафчето със старомоден ключ, закачен на червена памучна каишка за ръка. Цветът означаваше, че си е платил за пълната услуга. Изшляпа до първата от многото кабинки с душове, сауни и стаи за масаж с естествено горно осветление. Какво толкова се отключваше с този ключ и какво го правеше толкова ценен, че Черкезов трябваше лично да го донесе? И защо Черкезов? Със сигурност Семид Абдул-Кахар и „Северий Домна“ разполагаха с куп доверени агенти, които можеха да свършат работата.

Въпросите плуваха из главата му като ято рибки по време на процедурите — първо изкъпване, после изтъркване на тялото и накрая влизане в голяма сауна, облицована с плочки. Седна с кърпа на бедрата, подпря ръце на коленете си и опита да освободи мозъка си от въпросите, съмненията и хилядите отговорности, пред които беше изправен. Главата му беше наведена и погледът му се размаза, докато мускулите му бавно се отпускаха. Усещаше как умората напуска тялото му заедно с потта. Превъзбуденият му мозък постепенно се успокои.

Изведнъж вдигна рязко глава, отвори лявата си ръка и погледна ключа в дланта си. В гърлото му се надигна смях.

Така се разсмя, че чак му потекоха сълзи от очите. Вече разбираше защо са избрали Черкезов да отиде в мюнхенската джамия, въпреки че Виктор мразеше мюсюлманите.

След двадесет минути лежеше по корем на масата за масажи и му превръщаха мускулите в мека пихтия. Затвори очи, заслушан в шляпането на ръцете на масажиста по гърба му. Затананика си, докато с дясната си ръка опипваше дебелия дървен клипс под масата, с който бяха хванати двете й части.

Пред очите му падна сянка, той ги отвори и видя Зачек. Лицето му беше охлузено и червено като кърваво парче месо, подпухнало от едната страна. Кожата под врата му беше бяла като мляко. По тялото му нямаше нито един белег. Борис си спомни, че някога и неговото тяло изглеждаше така.

— Каква изненада да се срещнем тук, Борис. — Усмивката на Зачек беше топла и предразполагаща. — Видях какво направи с Черкезов. — Той зацъка с език. — Тъжен край за човек, разполагащ с такава власт. Но пък властта е преходно нещо и животът е кратък, нали така?

— Изглеждаш като гаден бюрократ, Зачек. Отивай си у дома.

Усмивката на Зачек се изкриви, сякаш зле ушита от лош шивач.

— Какво ти каза Черкезов?

— Нищо — отвърна Борис. — Имаше по-як задник, отколкото очаквах.

Усмивката на Зачек замръзна.

— Не ти вярвам, Борис.

— Не се изненадвам. Нищо не разбираш от оперативна работа.

— Вече не сме ли партньори? — сви очи Зачек.

Борис подпря буза на сгънатите си ръце. Вратът му почваше да отмалява да го държи изправен.

— Предполагаше се да си в Москва и да се занимаваш със своята част от сделката.

— Честно казано, не ти повярвах, че ще спазиш своята.

— Да, но я спазих.

— Невероятно. — Зачек изненадващо перна с пръст ключа, който висеше от дясната китка на Борис. — Какво търсеше Черкезов в Мюнхен? Защо беше дошъл тук?

— Казах ти…

Зачек се наведе над Борис.

— Пренасяше нещо, нали? Донесъл го е тук. Какво беше?

— Нямам представа.

Зачек посегна към ключа от шкафчето. Когато Борис се опита да стане от масата, масажистът го натисна на мястото му.

— Какво, по дяволите, става? — попита Борис.

— Знаеш какво е това — Зачек се наведе и издърпа каишката от ръката му. Вдигна ключа пред себе си. — Нека да видим какво имаш в шкафчето.

Той си тръгна и Борис се опита отново да се надигне, но масажистът го натисна с цялата тежест на едрото си мускулесто тяло и не му даде да мръдне.

Не останаха дълго сами. В стаята влезе друг мъж. Лицето му беше триъгълно, лисиче, а черните му очи не се спираха на нищо за дълго. Не беше висок, но въпреки всичко изглеждаше някак импозантен. Тялото му беше набито и широко, а гърдите и рамената му бяха покрити с гъсти като мечи кожух косми. Макар и да не носеше униформа, Борис веднага го позна.

Насилено се усмихна, докато мъжът се приближаваше.

— Константин Лаврентиевич Берия, най-после се срещнахме.