Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Господството на Борн (4)

3

Корелос се разшава и се опита да се освободи. Борн усети как тялото му се напряга и той се подготвя за момента, в който си мислеше, че ще може да го изненада.

— Това е моментът — каза той. — Друг няма да има.

Джалал Есай кимна, но Борн видя в очите му изгаряща омраза. Преди години го изпратиха в къщата на Есай да вземе един лаптоп. За човек като Есай нямаше по-голямо престъпление от това да влезеш в дома, където живее семейството му. Беше си истинска дилема — не можеше да прости на Борн и все пак трябваше да загърби враждата, ако искаше да постигне целта си. На Борн никак не му се щеше да изпадне някога в подобно положение.

Заобиколилите го войници свалиха оръжието.

— Човече, знаеш ли какво правиш? — гласът на Корелос беше напрегнат като опъната струна.

— Каквото е нужно — отвърна Есай.

— Не можеш да имаш доверие на този кучи син. Изпратен е да ме убие.

— Ситуацията е променена. Господин Борн вече разбира, че няма полза да ви убива. — Той наклони въпросително глава. — Прав ли съм, господин Борн?

Борн пусна Корелос от хватката си, мъжът залитна и направи една крака встрани, а после се изправи пред строгия поглед на Есай, разтрисан от едва сдържани чувства. От едната му ноздра капеше кръв. Той отиде при един от хората си и се избърса в ръкава на ризата му. Войникът направи грешката да се загледа в разкървавения му нос. Корелос дръпна автомата от ръцете му и с приклада го събори на колене.

Борн се опитваше да изчисли какви са отношенията между двамата. Преди тази случка нямаше да може да си представи, че Корелос би изпълнявал нечии чужди заповеди. Властта му беше абсолютна и никой не смееше да я оспори, дори новите, току-що изгряващи мафиотски групировки на руснаците, албанците и китайците. Безпрекословното му подчинение на заповедите на Есай беше едновременно озадачаващо и интригуващо. „Излязъл е на нова, по-голяма територия, помисли си Борн. Есай го е привлякъл към «Северий Домна».“ А после се запита: „Каква ли награда му е предложил?“ И най-важният въпрос: „Какво крои Есай?“

Правилно беше преценил, че трябва да се остави да го отвлекат. Беше се досетил, че нападателите му са изпратени от Корелос, но изненадващата поява на Есай го върна в един друг свят, който много по-силно предизвикваше любопитството му.

— Под дървото има походни столове — подканващо разпери ръце Есай. — Нека да седнем, да хапнем хляб и сол, да пийнем чай и да поговорим.

— По дяволите, хващайте оръжията, тапсопез^[1] такива! — Корелос ги изгледа бясно един по един. А после кимна с глава. — Донесете текила и не я пестете. — Това беше директна обида, насочена към Есай, на когото като мюсюлманин не му беше позволено да пие.

Докато сядаха, Есай се подсмихна. Огънят в очите му не беше изгаснал, сякаш вече е намислил достатъчно тежко наказание за проявеното от Корелос незачитане. Не сега или утре. Дори не вдругиден. Търпението беше един от седемте основни постулата на исляма. Корелос за сметка на това се палеше бързо и лесно се предаваше на яростта си. Всъщност Бори беше наясно, че обидата беше опит да запази достойнство пред войниците си. Не че това щеше да смекчи провинението му в очите на Есай. Може и да бяха партньори, но определено не се харесваха — факт, който можеше да се окаже от полза в бъдеще.

Есай наблюдаваше Борн, напълно пренебрегнал Корелос, който наклони бутилката и изля текилата върху носа си, а после, смесвайки кръв и алкохол, изпи няколко големи, жадни глътки, с очи, пламнали от ярост. Есай беше поставил стола си така, че да е с лице към Борн, ясно показвайки на наркотрафиканта, че ще бъде само наблюдател, но не и участник в разговора.

— „Северий Домна“ ви следи — подхвана той.

— Още в Тайланд се опитаха да ме убият. — Борн се облегна назад. — Значи сега е обратното.

Донесоха им посоле^[2] в глинени купички с дървени лъжици.

Корелос се изплю в своята, преобърна я с опакото на ръката си на земята и отново надигна бутилката, нашарена от отблясъците от слънцето.

— Възможно е — кимна Есай. — И все пак, изглежда, доста сте ги настъпили, защото, повярвайте ми, няма да се откажат, докато не ви видят мъртъв.

— Чувствата ни са взаимни.

Есай му отправи неразгадаем поглед.

— Вярвам ви, че е така. — Той въздъхна, постави на масата купичката си и скръсти ръце в скута си.

Борн се опита да отгатне дали е примирен или доволен. Може би по малко от двете.

— Знам, че ми нямате доверие. И аз бих се чувствал така на ваше място. — Той се наведе с ръце на коленете. — Но трябва да ви кажа, че добре прецакахте „Северий Домна“. Според плана златото на Соломон трябваше да послужи за създаването на нов златен стандарт, който да срине американската валута. Разбира се, това вече няма да стане благодарение на вас. Безвъзвратно са похарчени купища време и пари. — Той изръкопляска. — Поздравявам ви!

Доколкото Борн можеше да прецени, дотук нямаше и следа от сарказъм в гласа му.

Изведнъж лицето на Есай помръкна.

— Да имаше как цялата тази история да приключи дотук. За наше общо съжаление обаче това е само началото.

— План Б, предполагам, предвижда същите лоши последствия.

— Възможно е или пък даже по-лоши. — Той сви рамене.

Последва напрегнато мълчание, а след това Борн каза:

— Нима искате да ми кажете, че не знаете какъв е план Б?

— Освен, че ще разшири господството на „Северий Домна“ в Съединените щати, нищо друго не знам. — Той размаза един комар на ръката си и избърса кръвта от него. — По лицето ви виждам, че сте разочарован.

— Разочарован не е точната дума. Не мога да разбера защо искахте да говорите с мен.

— Организацията е издала наказателна заповед срещу вас — каза Есай и се надигна да стане.

— Няма да е нито първата, нито последната — не особено впечатлен отвърна Борн. — Ще оцелея.

— Не разбирате. — И двамата вече бяха прави. — В света на „Северий Домна“ подобни заповеди са нещо като свещена повеля и никога не се дават просто на кого да е.

— Тоест? — изгледа го, без да трепне, Борн.

— Тоест смъртоносният удар ще бъде нанесен на такова място и в такъв момент, че да ви хванат напълно неподготвен. — Той вдигна многозначително пръст. — И ударът, ще нанесе някой…

— Да?

— Истината е, че се нуждая от помощта ви, господи Борн — въздъхна Есай. Борн едва се сдържа да не се изсмее в лицето му. Вместо това поклати глава, а Есай продължи: — Знам, трудно е за проумяване. И аз се чувствам така. — Той направи крачка към събеседника си. — Но както се казва, животът е странно нещо, а, честно казано, не мога да си представя по-странни съюзници от нас двамата. — Той сви рамене. — И въпреки това…

Борн го изчака да продължи. Нямаше намерение да му прави услуга, като му помага да водят този странен разговор. Не че не го харесваше. Дори му беше неприятно, че навремето бе нахлул в дома му. Не можеше да обвинява Алекс Конклин за това прегрешение, въпреки че го бе сторил по негова заповед. Конклин най-вероятно не си беше дал сметка какви ще бъдат последствията от задачата, която бе поставил на Борн, а и едва ли го е било чак толкова грижа. Само че с Борн не беше така. Беше напълно наясно какво е за един мюсюлманин да омърсиш дома му — и все пак изпълни заповедта. Факт е, че беше длъжник на Есай. И точно това го задържаше тук в момента.

— Кога преминахте на другата страна? — Въпросът беше много важен.

— Преди много години — отвърна Есай, без да се колебае. — Но едва миналата година реших да скъсам открито с тях.

— Какво щяхте да правите с информацията в лаптопа, който откраднах от дома ви тогава?

— Канех се да изчезна и да се покрия заедно с нея. Но вие ми попречихте.

Последва гробно мълчание — дори птичките и насекомите сякаш замлъкнаха.

— И ето ни тук двамата — Есай разпери ръце с дланите нагоре, — в тази дива джунгла, заобиколени от облаци комари и мухи.

Той се дръпна от вече пияния Корелос, който се беше вкопчил в бутилката, сякаш е евтина проститутка. Борн го последва в гъсталака наблизо. Двама от войниците ги изгледаха със зле прикрито презрение, а после, отегчени, се изплюха на земята и отидоха да си вземат бира от хладилника.

— Тези колумбийци… — каза Есай с онзи заговорнически тон, който така добре му се удаваше, когато решеше да го използва. Не довърши, но само с две думи изрази всичко, което искаше да каже. Очевидно се смяташе за нещо повече от тях и може би беше прав. При всички положения беше по-добре образован, повече видял от света. Може би обаче смисълът беше друг. Тези мъже, дори и най-ниско образованите от тях, притежаваха концентрирана енергия, която като циклон можеше за секунда да опустоши всичко. Смъртта не се съобразява нито с образованието, нито със степента на осъзнатост на когото и да било — пред нея всички стават равни.

Имаше нещо важно, което Борн искаше да знае.

— Бях останал с впечатление, че веднъж постъпиш ли в „Северий Домна“, няма напускане. Какво ви накара да скъсате с тях?

— Навремето в целите на организацията имаше нещо истинско — среща между Изтока и Запада, само по себе си благородно и смело начинание, — но се получи все едно да се опиташ да смесиш вода и масло. Постепенно, почти незабележимо, „Северий Домна“ се промени. — Той сви рамене. — Може би започна с издигането на Бенджамин Ел-Ариан, макар че това твърде опростява нещата въпреки личната ми неприязън към него. Без съмнение той беше и все още е основният причинител, но заразата вече е проникнала твърде надълбоко и не може да бъде спряна.

— За каква зараза става въпрос?

— Доколкото ми е известно, господин Борн, имате представа за съществуването на Черния легион.

Ставаше въпрос за група изпълнени с омраза към Сталин етнически мюсюлмани, доведени от нацистите от Съветския съюз в Германия по време на Втората световна война. Преминали обучение в есесовските части, те били изпратени на Източния фронт, където се сражавали ожесточено срещу бившата си родина. Понеже имали влиятелни приятели сред нацистката върхушка, през последните дни на войната ги изтеглили от фронта и ги изпратили на сигурно място, по-далеч от съюзническите войски. Години по-късно, разпръснати, но не и забравени, те се събрали отново в джамия в Мюнхен, градът, който по онова време вече се бил превърнал в едно от основните средища на ислямския фундаментален тероризъм.

— Имал съм си работа с тях — потвърди Борн. — Но от две години не подават никакви признаци на живот — не издават манифести, не извършват терористични актове. Сякаш потънаха вдън земя.

— Такава е волята на Аллаха — произнесе се Есай. — Усещам го в сърцето си. — Той избърса чело с опакото на ръката си. Беше свикнал на жега, но не и на влага. — Както и да е, след като понесе редица поражения, включително и от вашата ръка, Черния легион е обърнал вниманието си, така да се кажа, навътре. — Той се огледа наоколо, сякаш преценяваше на какво разстояние се намират Корелос и войниците му. — От десетилетия висши служители от мюнхенската джамия държат под око „Северий Домна“. Те виждат в организацията директна заплаха, тъй като, както знаете, крайната им цел е да установят господството на исляма над западния свят. Именно те стоят зад постоянния приток на мюсюлмани към Западна Европа и ги настройват да искат повече права, повече власт и влияние в местното управление. Преди имаха само двама или трима свои представители в „Северий Домна“. Днес обаче са мнозинството. Ел-Ариан е също техен човек. А „Северий Домна“ има много по-широко глобално влияние, отколкото тяхната организация, и съответно представлява най-сериозната заплаха за световния мир, пред която сме били изправени.

Борн се замисли.

— Вие имате семейство, Есай. Играете много опасна игра.

— Така е, господин Борн, и вие най-добре го знаете. — По лицето му се разля усмивка. — Само че жребият е хвърлен и решението е взето. Няма да мога да живея със себе си, ако не предприема нищо и не се опитам да спра „Северий Домна“. — В очите му пламна огън. — Организацията трябва да бъде спряна, господин Борн. Нямаме друг избор — нито вие, нито аз, нито страната ви.

Борн видя омразата в очите му и я долови в гласа му. Есай беше човек със строги принципи, непоколебим дух, смела душа и бърз ум. За пръв път Борн изпита някакво чувство на респект към него. И отново се сети как бе влязъл неканен в дома му. Беше сигурен, че Есай никога няма да му го прости.

— Имам усещането, че не разполагаме с много време, за да открием какъв е новият план на „Северий Домна“ — обади се събеседникът му.

Помежду, им отново настъпи мълчание, нарушавано само от жуженето на насекомите, квакането на дървесните жаби и шума от крилата на прилепите из върховете на дърветата.

Есай стана и се отдалечи на няколко крачки от лагера. С известно закъснение Борн го последва.

— Имам четири деца — каза мъжът след дълго мълчание. — Вече са три всъщност. Дъщеря ми почина.

— Моите съболезнования.

— Случи се преди цяла вечност. — Есай прехапа устни, сякаш се чудеше дали да продължи. — Беше своенравно дете, а както можете да си представите, това не е най-положителното качество у една мюсюлманка. Когато беше малка, успявах да я контролирам, но после дойде моментът, в който тя се опълчи. Три пъти бяга от къщи. Първите два пъти успях да я върна — беше само на четиринадесет години. Четири години по-късно обаче отново избяга с един иранец. Представяте ли си?

— Можело е да бъде и много по-лошо — отвърна Борн.

— Не — възрази Есай, — по-лошо от това нямаше как да бъде. — Той започна да бели кората на едно дърво, забивайки дългите си закривени нокти в него. — Момчето беше сгодено. Отведе я със себе си у дома, в Иран. Не ме питайте защо — до ден-днешен не знам отговора.

— Може би наистина я е обичал.

— Какво ли не вършат хората… — поклати глава Есай. Не довърши изречението си, но ноктите му не спираха да дращят по дървото. После си пое дълбоко въздух и когато го изпусна от дробовете си, от устата му се изля порой от думи.

— Разбира се, случи се неизбежното. Разделили ги с дъщеря ми и я затворили. Смятали да я убият с камъни, представяте ли си? Варвари, иранци!

Имаше предвид сунитите, разбира се, защото въпреки че иранците не бяха араби като него, все пак бяха от една вяра, макар той да принадлежеше към шиитите. Враждата между двете религиозни течения беше изкопала непреодолима пропаст помежду им.

— Долни животни!

Борн не го беше чувал друг път да ругае. Виждаше се колко много му струва произнасянето на тези думи, но страстта, с която ги изрече, говореше, че има нужда да излее болката си.

— Отидох лично там. Изкарах я от затвора, изведох я от Техеран, а после и извън границите на Иран. И на връщане, докато бяхме на борда на кораб, прекосяващ Средиземно море, се появи „Северий Домна“. — Изведнъж той прониза Борн с очи. — Бяха шестима. Шестима! Толкова бяха преценили, че ще бъдат необходими. Бяха ме предупредили да не отивам в Иран и да не се намесвам. Налагало се да се пази мирът във Висшия съвет и затова шиити и сунити трябвало взаимно да зачитат традициите си. „Става въпрос за дъщеря ми, възразих аз. Моя плът и кръв.“ Да, но това щяло да предизвика междуособици в организацията — също както в останалия свят, който организацията иска да постави под контрол. Съмнявам се изобщо дали ме чуха и дали въобще им пукаше. „Нека да ви напомним за целта ни, казаха. Нищо не е по-важно от нашето господство.“ — Отново поклати глава. Под ноктите му се бяха набили трески, а по един от пръстите му пълзеше заблудена мравка. — Тогава я видях за последен път. Нищо повече не си казахме. И аз не направих нищо, защото… защото все още бях член на „Северий Домна“ и не виждах как мога да се опълча срещу колективното им решение. Е, наистина загубих доста кръв и ме позаболя на разни места. — Той вдигна дясната си ръка и Борн забеляза грозен бял белег в центъра на дланта му. — Нямам сили да се боря, казах си, трябва да бъда предан на каузата. Но когато се върнах у дома и видях изражението на жена си, всичките лъжи, които си бях наговорил, се изпариха като дим. — Той потърси погледа на Борн. — Всичко се промени, разбирате ли?

— Минали сте своя Рубикон.

Есай се замисли, а после кимна.

— Прибрах се като друг човек, изгубил мира си, с ожесточено сърце. Съратниците ми, тези, които считах за приятели, ме бяха предали. Бяха се измъкнали зад гърба ми. Вече не принадлежаха към „Северий Домна“ — поне не към тази организация, която някога почитах, — а към някаква нова структура, подчинена на Джамията и ужасния Черен легион. През цялото време мисля за отмъщение. Информацията в лаптопа, който откраднахте, щеше да е това отмъщение. Щях да открадна златото под носа на организацията, но вече няма как. — Борн понечи да отвърне, но Есай му махна с ръка. — Ала Аллах е велик и милостив и ето че вие отново се появихте и ще станете оръжието на моето отмъщение.

Отново настъпи тишина. Над главите им се носеха звуците на нощната джунгла, Корелос, отпуснал глава на гърдите си със затворени очи, захърка като дъскорезница.

Есай се засмя, а после се покашля.

— Нуждая се от уменията ви, господин Борн. Само на вас мога да имам доверие, че ще откриете какъв е новият план на организацията, за да можем заедно да го предотвратим.

— Не работя с други.

— Не е ли странно? — Или не беше чул Борн, или не искаше да обърне внимание на думите му. — Че говорим за доверие. И двамата сме мъже на честта, нали?

Борн кимна. Ъгълчетата на очите на Есай се сбръчкаха.

— Тогава предлагам…

— Знам какво искате да направя — прекъсна го Борн.

— Съвпада съвсем точно с вашите планове. Но сега ще разполагате и с моята помощ.

— Не ми е нужна помощта ви.

— При цялото ми уважение, господин Борн, в случая грешите. Организацията е голяма и силна, а пипалата й са плъзнали по всички кътчета на света. — Той размаха пръст срещу Борн. — Ако смятате, че преувеличавам, мога да ви уверя, че не е така.

— Каквото има да става, ще стане.

Есай кимна почти нетърпеливо.

— Разбирам. В замяна обещавам да ви кажа кого са изпратили да ви убие.

— Рано или късно ще разбера — сви рамене Борн. — Познавам всички пътища и всички играчи.

— Не разчитайте на това. Както ви казах, организацията си е поставила свещена мисия. Без помощта ми ще ви унищожат.

— И предполагам, за да ми дадете информацията за тази мисия, ще поискате и аз да ви дам информацията за „Северий Домна“, която ви е нужна.

— Нищо подобно, господин Борн. За мен е важно да останете жив! А и нали ви казах, че и двамата сме мъже на честта. Ще ви кажа всичко още сега. — Той се приближи и сниши глас. — Ако не успеете да го спрете, приятелчето ви Борис Карпов ще ви убие.