Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Господството на Борн (21)

20

Хендрикс точно приключваше осмата стратегическа среща на „Самаряните“ за последните тридесет и шест часа — темата в случая бе разполагането на охрана по периметъра около мината в Индиго Ридж, — когато Дейвис, един от шестимата му помощници, влезе в залата.

— Президентът ви търси по специалната линия, сър — прошепна му той в ухото и си тръгна.

— Добре, излизайте — каза Хендрикс на участниците. — Но се навъртайте за финалните разпореждания. Ще разположим охраната след четири часа.

Всички излязоха и вратата се затвори, а той се загледа през прозореца в равната, наскоро окосена поляна, оградена с масивни бетонни блокове против терористични нападения, поставени след 2001 година. Някой, може би в пристъп на ирония, беше поставил саксии с цветя отгоре им. „Все едно да посадиш цветя на боен кораб“, помисли си той. Блоковете се издигаха непоклатими и предназначението им беше съвсем ясно. Туристите се тълпяха от другата им страна, но по безупречно поддържаната поляна не се виждаше нито стрък плевел. Нещо във вида на това празно пространство го депресираше.

Той въздъхна вътрешно, вдигна слушалката и се свърза по специалната линия с Белия дом.

— Крис, там ли си?

Чуваше се някакъв кух звук, типичен за шифровъчната програма, която закодираше думите им на всеки десет секунди.

— Тук съм, господин президент.

— Как е момчето?

Стомахът му се сви. В гласа на президента долови фалшиво-сърдечния тон, който придобиваше, когато имаше да съобщава някому лоши новини.

— Тип-топ, сър.

— Така те искам. Как вървят плановете за „Самаряните“?

— Почти сме готови, сър.

— Аха-а… — произнесе президентът, което означаваше, че не го слуша.

Хендрикс посегна в чекмеджето към кутийката с хапчета против киселини, която държеше подръка за всеки случай.

— Искам да си поговорим за „Самаряните“. Тази сутрин закусвах с Кен Маршал и Били Стоукс.

Президентът му даде време да осмисли казаното. Маршал присъстваше на срещата в Овалния кабинет, когато беше основана групата, а Стоукс, който не беше там, беше най-влиятелният генерал в Министерството на отбраната и следователно в Пентагона.

— Все едно — продължи президентът, — разговорът така или иначе стигна до „Самаряните“. Виж сега, Крис, според мнението и на двамата ЦРУ е прецакано.

— Искате да кажете Данзигер.

Усети как президентът си пое въздух и преброи до десет.

— Искам да кажа, че съм съгласен с тях. И искам да осигуриш на Данзигер по-голямо участие в операцията.

Хендрикс затвори очи. Още докато гълташе хапчето, главата му започна болезнено да пулсира.

— При всичкото ми уважение, сър, групата вече е структурирана.

— Почти. Самият ти го каза, Крис.

Дали е възможно да изкрещиш сам на себе си, запита се Хендрикс.

— Това е моя операция — упорито каза той; — Вие ми я дадохте.

— Господ дава, Господ взема, Крис.

Хендрикс стисна зъби. Нямаше смисъл да му обяснява какъв формен идиот е М. Еръл Данзигер. Президентът го беше назначил и дори и да споделяше мнението на Кристофър, никога нямаше да си признае, че е направил грешка, не и в настоящия несигурен политически момент. Всяка неправилна постъпка щеше да вдигне шум в блоговете, което от своя страна щеше да доведе до буря от коментари по Си Ен Ен и „Фокс Нюз“, а това пък щеше да даде храна за безкрайни писания по вестниците. Социологическите резултати, които президентът и съветниците му следяха всеки месец, щяха да паднат драстично. Не, в наши дни дори президентът на САЩ трябва да бъде изключително предпазлив както в решенията, така и в изявленията си.

— Ще видя какво мога да направя, за да успокоя духовете — каза Хендрикс.

— Галиш ухото ми, Крис. Дръж ме в течение как вървят нещата.

И с тези думи разговорът приключи. Хендрикс не знаеше кое го боли повече — стомахът или главата. Ясно беше, че Данзигер се опитва да установи контрол върху „Самаряните“, а това със сигурност щеше да доведе до катастрофа. Данзигер беше опортюнист и кариерист. Властта беше единствената му цел и след като се прехвърли в ЦРУ от Агенцията за национална сигурност преди година, се зае да превръща новата си месторабота в копие на старата. Фактът, че Агенцията за национална сигурност всъщност се управляваше от Пентагона, не беше особено радостен за останалите звена от разузнаването. Военните разчитат прекалено много на средствата за наблюдение от разстояние — сателити, безпилотни разузнавателни самолети и всякакви подобни устройства. Запазената марка на ЦРУ обаче винаги са били зорките очи и уши на агентите, изпратени на място. Интеркомът избръмча и прекъсна нерадостните му размишления.

— Сър, всички ви чакат. — Гласът на Дейвис излезе с пращене от говорителя. — Искате ли да продължите заседанието?

Хендрикс потърка челото си. В душата му се надигна някакъв упорит дух на неподчинение.

— Получиха нарежданията си. Кажи им незабавно да разположат хората.

* * *

— Руски ли? — попита Борн. — А на какъв руски?

— Моля? — погледна го неразбиращо Кая.

— Кой диалект? Южняшки или…

— Московски. Беше московчанин.

Борн остави чашата върху плота на масата, изработен от мароканска мозайка.

— Сигурна ли си?

Кая му отговори на руски с московски акцент.

— Баща ти е работил за руснаците — предположи Борн.

— И аз така си помислих, щом го чух как говори — каза Кая, — но нещо не ми се вярва.

— И защо не?

— И двамата ми родители мразеха руснаците.

— Може би при майка ти да е било така — обясни й внимателно Борн, — но ако баща ти е работил за руснаците, омразата му срещу тях би била част от неговото прикритие.

— Криел се е пред очите на всички.

Борн кимна и тя се изправи. Дон Фернандо го погледна многозначително. Виждаше се, че не иска разговорът да продължава в тази посока. Кая застана пред прозореца и се загледа в отражението си, почти като Борн в дома на Вегас в нощта преди нападението.

В стаята се възцари ужасно мълчание, в центъра на което беше Кая. Нито Борн, нито дон Фернандо имаха желание да го нарушат.

— Мислиш ли, че е вярно? — гласът на Кая сякаш идваше от друго измерение.

Тя най-после се обърна с лице към стаята и като ги изгледа един по един, повтори въпроса си.

— Ако се съди по думите ти — отговори й Борн, — това е най-вероятната възможност.

— Мамка му — изруга Кая. — Мамка му, мамка му.

Дон Фернандо се размърда обезпокоено.

— Все пак възможно е Джейсън да греши.

Кая се засмя, но в гласа и се долавяше горчива нотка.

— Естествено. Благодаря ви, дон Фернандо, но вече не съм малко момиченце и не вярвам в приказки. — Тя се обърна към Джейсън с ръце на кръста. — И така. Имаш ли някакви идеи?

На Борн му беше ясно, че пита за предположенията му за кого е работил баща й. Той поклати глава.

— Тъй като е бил чужденец, а е работил извън Русия, СВР — руското ЦРУ — е една от възможностите. Честно казано обаче, със същия успех може да е работил и за някоя от групировките.

— Тоест руската мафия — каза Кая.

— Да.

— Е, това поне би било по-логичен избор от негова страна — намръщи се тя.

— Кая — предупреди я дон Фернандо, — не се опитвай да разсъждаваш логично в случая.

— Дон Фернандо е прав — потвърди и Борн. — Нямаме никаква информация за ситуацията, в която е бил баща ти. И не знаем дали не е бил принуден да работи за руснаците.

Кая поклати глава, без да го доизслуша.

— Не, поне дотолкова го познавам — нямаше начин да бъде заставен насила за нищо.

— Дори и ако залогът е бил твоят живот или този на сестра ти?

— Той ни изостави, без да му мигне окото — обясни тя с твърдо изражение на лицето. — Имаше си други, по-важни неща в живота.

— Бил е наемен убиец — поясни Борн. — Трябва да си много особен човек, за да се захванеш с този занаят и да успееш в него.

— Именно — погледна го в очите Кая. — Не изпитваше нито жал, нито разкаяние, нито любов. Беше напълно откъснат от всичко човешко. — Тя изправи предизвикателно раменете си.

— Точно това те прави способен да убиваш отново и отново. Липсата на връзка. Не е толкова трудно да простреляш в тила нещо неживо.

Борн долови, че говори не само за мъртвия си баща, но и за него.

— Има моменти, в които убийството е оправдано.

— Необходимо зло.

— Както искаш го наречи — кимна той, — важното е, че се е налагало.

Кая пак се обърна към изпъстрената със светлинки тъмнина зад прозореца.

— Оставете Кристиан Норен да почива в мир — намеси се дон Фернандо. — Повярвайте ми, когато ви казвам, че животът и съдбата му са минало. Кая, време е със сестра ти да продължите напред.

Кая се изсмя мрачно, сякаш по-скоро изръмжа.

— Кажете го на Скара, дон Фернандо. Никога не ме е слушала и, уверявам ви, едва ли ще започне тепърва да го прави.

— Знаеш ли къде е? — попита я той.

Кая поклати глава.

— Когато се разделихме, си обещахме да не се търсим. Не сме се виждали повече от десет години. Бяхме още деца, а сега… — Тя се обърна към него. — Всичко се промени. И нищо не се промени.

— Щеше да е ужасно, ако беше истина. Най-малкото за теб. — Дон Фернандо се изправи с известно усилие, отиде при нея и сложи ръка на рамото й.

— За теб има надежда, Кая. Наистина се надявам, че е така. Колкото до Скара… — думите му увиснаха злокобно в стаята.

— Обречена е, нали?

Дон Фернандо я погледна и по лицето му се изписа безгранична тъга.

Борн пристъпи към Кая.

— Защо смяташ така?

Кая погледна настрани.

— Защото — отвърна вместо нея дон Фернандо — Скара страда от дисоциативно разстройство.

Кая погледна Борн в упор.

— Сестра ми има шест отделни самоличности и всяка от тях е точно толкова реална, колкото са и нашите.

* * *

Всяка среща с М. Еръл Данзигер беше изпълнена с напрежение и опасност — той беше изключително импулсивен и се обиждаше с повод и без повод. По някаква необяснима и за самия него причина Хендрикс се чувстваше неподготвен за срещата с Данзигер, затова я отложи за късния следобед, макар да знаеше, че би следвало да го покани на обяд.

Заведе обаче Маги на обяд. По нейна молба отиде да я вземе от едно кафене на авеню „Пенсилвания“. Тя го чакаше, приготвила достатъчно храна за пикника им в парка „Нашънъл Мол“.

Слънцето ту надничаше, ту се скриваше зад облаците, докато се разхождаха по тревните площи.

Хората от охраната му, не особено очаровани от избраното място, все пак чинно изпълниха разпорежданията — избраха подходяща полянка и се разположиха в полукръг около нея.

Двамата седнаха един срещу друг с кръстосани крака като деца и Маги извади храната. На Хендрикс почти му се зави свят от удоволствие. Почувства се като дете, избягало от училище — седят с Маги, ядат сандвичи, пият студен чай, а той се чувства обграден в усмивката й и миризмата на нейния парфюм.

— Изненада ме с обаждането си. — Тя отхапа деликатно от сандвича с шунка, бри и горчица. Гъстата й златиста коса беше опъната назад в конска опашка. Носеше черна рокля на бели точки с ниско деколте, пристегната в кръста с черен кожен колан. Беше се събула боса в тревата.

— Радвам се, че не беше заета с розите ми — подкачи я той.

— Кой каза, че не съм била? — отвърна му тя с иронична усмивка и отхапа внимателно още една хапка от сандвича си. — Щях да дойда даже и да бях заета.

От отговора й му стана толкова приятно, че храната му приседна. Пийна малко чай и я преглътна. Гледаше я в тази идилична обстановка и започваше да осъзнава, че се влюбва. Първоначалната му реакция беше скептична. Упрекна се, че се държи глупаво, пубертетски и, още по-лошо, става уязвим. Но после тези мисли изчезнаха и отстъпиха място на някакво приятно чувство за падане и безтегловност, което му напомняше за сънищата, въпреки че не го свързваше с нито един конкретен сън. Чувстваше се щастлив, а в неговия живот щастието беше най-рядко срещаното явление.

— Кристофър? — подвикна му Маги. — За какво си се замислил?

Той остави сандвича си.

— Извинявай.

— Няма нищо.

— Сетих се за срещата, която ми предстои тази вечер. — Хендрикс се поколеба. Мина му през ум, че свежият й поглед върху ситуацията може да му помогне да се справи с президента и Данзигер. — Човекът, с когото имам среща, никак не е лесен.

— Това определение подлежи на толкова различни тълкувания.

По изражението й видя, че му е обърнала цялото си внимание, и му стана приятно.

— Той е егоцентрик. Издигнал се е на гърба на другите и най-вече на предшественика ми. — Не смяташе да влиза в по-големи детайли. Щеше да се възползва от мнението й, но не възнамеряваше да изоставя правилата за сигурност. — В момента се е създала ситуация, в която се опитва да си осигури позиции в проект, който е моя инициатива.

Маги се замисли.

— Не виждам проблем. Човек, който прави кариера на гърба на другите, едва ли е много компетентен.

— Точно в това е проблемът. Ако го оставя да си прави каквото иска, ще оплеска всичко.

— Остави го тогава.

— Какво?! Да не се шегуваш?

Маги внимателно уви недоядения си сандвич.

— Помисли, Кристофър. Той оплесква работата, както цветисто се изрази…

— Но това е моята работа!

— … а ти се появяваш и я оправяш. — Тя си взе шоколадова бисквитка и отчупи парченце, но не го изяде веднага. — Хората, които го подкрепят, ще бъдат толкова засрамени, че със сигурност ще го лишат от подкрепата си. — Тя сложи бисквитката в устата си и я сдъвка бавно и с наслаждение.

— В шаха това се нарича да жертваш пешката, за да вземеш царицата.

Хендрикс се облегна назад и се загледа в нея. Тя отчупи парченце бисквита и му го подаде. Той го изяде и шоколадовият вкус изпълни устата му. Предложението й влизаше в противоречие с всички правила, които беше възприел. Да отстъпи? Да остави ръководството на Данзигер? Ама че безумна мисъл.

Преглътна и Маги му подаде още. Всъщност защо пък не? В края на краищата и президентът така иска. При това и той, и Маршал, и Стоукс си бяха заложили главите. Помисли си, че няма да му е никак неприятно да им понатрие носовете, особено на ония двамата досадници, генералите. Да не говорим за унижението, което щеше да преживее Данзигер.

Докато си мислеше за Данзигер и Индиго Ридж, изведнъж се сети: къде, по дяволите, изчезна Питър Маркс?

* * *

Оставил далеч зад себе си развълнуваната тълпа, Карпов спря за момент, за да прецени ситуацията. Кракът го болеше зверски, но иначе му нямаше нищо. Ако беше вярващ, щеше да се помоли за душата на Лана Ланг, която беше имала предвидливостта да си купи кола със странични въздушни възглавници.

Дъждът беше намалял. Водата все още се оттичаше в канавките, но облаците се разнасяха и от бурята остана само лек ръмеж. Огледа се и осъзна, че няма никаква идея къде се намира. Очевидно беше някъде около джамията, макар че това едва ли вещаеше нещо добро за него.

Намираше се в Мюнхен, от СВР му бяха организирали нападение, а той все още нямаше представа защо от „Северий Домна“ бяха изпратили Черкезов в джамията. Може би, помисли си той в пристъп на моментна слабост, е време да свие знамената и да се махне от този проклет град. Разполагаше само с няколко дни да изпълни задачата на Черкезов. Трябваше да се обади на Борн, да си уговори среща с него и да изчезне оттук. Ала докато стоеше облегнат на тухлената ограда, изведнъж мозъкът му превключи на друга вълна. Бягството нямаше да му е от полза, дори можеше да му навреди. СВР щеше да продължи да му трови живота и нямаше да знае какво крои Черкезов. Трябваше му нещо, което да използва, за да се измъкне от опеката му. Надяваше се да го открие тук, в Мюнхен.

После се сети за онзи кучи син Зачек. „Сигурно още ме преследва“, помисли си Карпов и после му хрумна, че след като го е набутал в тази каша, именно той е човекът, който може да го измъкне от нея.

Вървеше по някакви тесни улички, които му създаваха усещането за нещо ако не арабско, то поне мюсюлманско. Навсякъде имаше месарски магазини, продаващи месо от заклани според ислямските обичаи животни. Във въздуха се носеше ароматът на източни подправки, а жените бяха скромно облечени и със забрадки.

Обиколи няколко пъти квартала и най-после откри това, което търсеше. После се помота на ъгъла, сякаш чака приятел, което не беше съвсем далеч от истината. Чакаше Зачек и той не го разочарова. Когато го видя, тръгна, пресилено куцайки.

Странно, помисли си Борис, докато ускоряваше крачка, чувстваше крака си все по-добре, колкото повече го раздвижваше. Влезе в магазин за дрехи и излезе през задния му вход — доста елементарна маневра, която очакваше Зачек да предвиди. Мина по задната уличка, покрай вече познатите му ламаринени кофи с шиповете. Преследвачът му се появи от задния изход на магазина за дрехи. Борис вече приближаваше края на уличката. Чу зад гърба си подвикване и секунда по-късно насреща му излезе един от копоите на Зачек, извади пистолета си „Токарев“ и го насочи срещу гърдите му.

Без секунда колебание Борис хвана капака на кофата и заби шиповете й в лицето на мъжа. Пистолетът изгърмя и куршумът проби капака, но не го засегна. Мъжът залитна и Карпов му измъкна пистолета от ръцете, но преди да успее да го хване добре, усети до дясното си слепоочие студения хлад на опряното в него дуло.

Изникналият отнякъде втори копой му каза гърлено на руски:

— Хайде. Дай ми повод да ти пръсна черепа.

* * *

Предната врата се тръшна и дон Фернандо бързо излезе от стаята.

Кая седеше близо до Борн и гледаше отраженията им в стъклото на френския прозорец. После натисна дръжката и излезе навън. Борн я последва. Беше хладно и тя потрепери.

— Да влезем вътре — предложи й той, но тя не помръдна.

Вятърът рошеше косата й. Странно му беше да я вижда с естествената й руса коса. После се сети, че и него отдавна никой не го беше виждал в истинския му вид, дори Мойра. Беше се обградил добре, дори от себе си. Това ли искаше наистина, попита се той. Или защитните реакции му помагаха да продължава по същия път? Въпреки че не му беше лесно да си го спомни, бе убеден, че е имало време, когато не е изпитвал нужда да бъде такъв.

— Отрано забелязах странностите на Скара — подхвана Кая, обгърнала с ръце раменете си. — Нищо не можеше да се направи. Абсолютно нищо. Майка ни направо откачаше от нея.

— Нали каза, че ти си била черната овца в семейството?

— Излъгах. — Тя се усмихна вяло. — Скара ме научи. Каза, че нямала избор и за да има що-годе нормален живот в училище, всичките й самоличности трябвало да се научат да лъжат убедително.

— Сигурно ти е било много трудно — каза й Борн.

— Първоначално. Сънувах кошмари, в които тя се превръщаше в някакво чудовище — вампир или зъл дух. Тя се обърна към него. — Но най-много ме тормозеше въпросът къде отиват другите й самоличности, когато не са изявени. И как се редуват? Има ли механизъм, който определя коя личност ще изскочи в следващия момент?

— И отговори ли си?

— Скара нямаше идея. Каза, че било като да се возиш нонстоп на алпийско влакче.

— Притесняваше ли се дали и на теб няма да ти се случи същото?

— Непрекъснато. — Кая потрепери. — Гледал ли си „Точно по пладне“? Същото е. Все едно чакам да се появи влакът с убиеца в него.

* * *

Президентът на САЩ вдигна телефона и се обади на брокера си.

— Боб, дай ми цената на „Ниодайм“.

— Шейсет и седем долара и двадесет пет цента — отвърна брокерът му.

— Какво? — Президентът се изправи в креслото си. — Беше двадесет и три, ако правилно си спомням, и то само преди колко… няколко дни?

— Направо са се скъсали да ги купуват, сър — поясни Боб. — Цената им е скочила до небето.

Президентът затвори очи и разтърка слепоочията си.

— Божичко, направо не разбирам.

— Ако не започнете да купувате сега, сър, ще си биете шамари, когато цената им мине сто долара.

— Добре, купи ми петстотин по обичайния канал и още петстотин, когато стигне… колко би било разумно?

— За които и да било други акции щях да кажа, че ще се върнат с една трета назад, сър. Но „Ниодайм“ ми напомня за бума на акциите в зората на интернета. Направо невероятно. Чакайте малко. — Президентът чу как Боб тропа по клавишите. — Откакто са излезли, с всеки ден цените им растат неимоверно. Може и да дръпнат с десет процента назад, но, честно казано, не очаквам нищо по-сериозно.

— Тогава да се уговорим вторите петстотин да са на шейсет долара.

— Дадено — отвърна Боб. — Нещо друго, сър?

— Нищо друго няма значение — кисело отвърна президентът и затвори.

Телефонът му почти незабавно иззвъня. Той погледна часовника си и видя, че разполага със седем минути да проведе разговор и да отиде до тоалетната преди следващата си среща. Въздъхна и вдигна слушалката.

— Рой Фицуилямс ви търси, сър.

— Свържи го. — Чу се неколкократно прищракване. — Фиц, намери ли ми отговора?

— Така мисля, сър — отвърна Фицуилямс от кабинета си в Индиго Ридж.

— Кажи ми, че си намерил метод за по-бързо извличане на редките земни.

— Щеше ми се да бях, но поне имам друго предложение. Както знаете, във всички дънни платки на компютрите се влагат редки земни елементи. Мисля, че ако започнем незабавна кампания за рециклиране, ще успеем да съберем достатъчно материал и да изпълним първата поръчка на Министерството на отбраната след, да кажем, осемнадесет месеца.

— Осемнадесет месеца! — Президентът буквално скочи от стола си. — Генералите ми казаха, че ако първата доставка беше пристигнала вчера, щеше да е съвсем навреме, но по неволя ще се съгласят на осем месеца.

— Няма как да е по-рано от осемнадесет месеца — повтори Фицуилямс, — освен ако правителството не бракува всички държавни компютри.

„Божичко, помисли си президентът, докато се опитваше да изчисли цената наум. Контролната комисия на Конгреса ще ми свали главата.“ Знаеше, че е попаднал между чука и наковалнята.

— Ще видя какво мога да направя, Фиц, но ти трябва да организираш добива в Индиго Ридж по възможно най-бързия начин.

— Ще се свържа с борда на „Ниодайм“ и ще започнем масова кампания за наемане на персонал.

— Като имам предвид, че акциите им са стигнали небето, не би трябвало да има проблеми — недоволно каза президентът.

— Така е, сър — изсмя се Фицуилямс. — Вече съм богат човек.

* * *

Дон Фернандо се появи пак.

— Есай се върна, Джейсън, и пита за теб. В библиотеката е, в източната част на къщата. Ние с Кая пък ще приготвим вечерята.

Борн прекоси гостната, мина по един коридор и влезе в библиотеката — квадратна стая, светла и добре проветрена, за разлика от повечето подобни помещения. От двете страни на прозореца бяха наредени рафтове с книги, а на различни места бяха разпръснати удобни на вид столове и възглавници с марокански мотиви.

Джалал Есай стоеше прав в центъра на стаята, с долепени пред себе си пръсти. Когато Борн влезе, той се обърна. Както винаги настроението му беше непроницаемо.

— Предполагам, че имаш доста въпроси към мен. — Той посочи към две кресла с високи облегалки. — Защо не поседнем удобно, докато си говорим?

Те се настаниха с лице един към друг.

— Есай — подхвана Борн, — няма смисъл да разговаряме, ако ще продължаваш да ме лъжеш.

Есай постави ръце в скута си. Изглеждаше напълно спокоен.

— Съгласен съм.

— Още ли работиш за „Северий Домна“?

— Не, поне не от известно време. Не съм те излъгал за това.

— А сърцераздирателната история за дъщеря ти?

— За съжаление е вярна, но — Есай вдигна пръст — не ти казах цялата истина. Да, убиха я, но не хора от организацията. Никога не биха предприели подобно действие. — Той си пое въздух и бавно го изпусна. — Убиха я агентите на Семид Абдул-Кахар. — Той вдигна глава. — Чувал ли си за него?

— Лидерът на Джамията в Мюнхен — кимна Борн.

— Точно така. — Той се наведе напред и в тялото му се появи някакво напрежение. — Абдул-Кахар се възползва от обстоятелствата и сключи сделка с Бенджамин Ел-Ариан.

— Какви обстоятелства?

— Е, сега стигнахме до сърцевината на въпроса. — Есай махна с глава. — Онази жена разказа ли ти историята си?

Борн кимна.

— Баща й е ключът към разгадаването на загадката защо „Северий Домна“ позволиха на Абдул-Кахар да навлезе в територията им.

— Не е ли имало сделка?

— Имало е, въпросът е каква — отвърна Есай. — Когато се почувстваха уязвими след сблъсъка с предишната ти организация „Тредстоун“, Ел-Ариан се обърна към Джамията.

Борн не каза нищо. За втори път ставаше дума за уязвимостта на „Северий Домна“. Проблемът беше, че нещо тази история не му се вярваше. Или Есай отново го лъжеше, или не му беше известна истинската причина, поради която бяха допуснали Джамията в организацията. Притесняваше го и фактът, че доколкото знаеше, „Северий Домна“ беше основана, за да служи като мост между културите и религиите на Изтока и Запада в благороден опит за мирно съвместно съществуване. Защо тогава ще позволяват на един ислямски екстремист като Семид Абдул-Кахар, подвизаващ се зад маската на благочестив мюсюлманин, да нарушава внимателно обмисления баланс? Нещо не се връзваше. Борн погледна изпитателно Есай. Отново се почуди като какъв да го приеме — като приятел или враг.

— Искал си да разбереш за кого работи Кристиан Норен, така ли?

— Всеки в тази къща иска. — Есай се облегна назад. — Мислехме, че Кая знае или поне ще може да ни насочи, и затова дон Фернандо ми поръча да я доведа заедно с Вегас.

— Защо не ми разказа цялата тази история, докато бяхме в Колумбия?

— Баща й е преследвал бившия ти шеф, а двамата, казват, сте били близки. Не знаех дали ще се съгласиш да изпълниш молбата ми, ако беше наясно коя е тя.

Обяснението изглеждаше логично и може дори да беше истина, но с Есай човек никога не можеше да бъде сигурен.

Дон Фернандо го бе предупредил, че той е патологичен лъжец, не че Борн не се беше сетил и сам. От друга страна, струваше си да получи потвърждение на подозренията си.

— И ако не бях дошъл?

— Преговарях с Роберто Корелос да ми помогне, когато изведнъж ти се появи от небето като подарък от Аллах. — Той се усмихна. — Почва да ти става навик. — Той посочи нагоре с ръка. — Но, повярвай ми, всичко вече е минало.

Разговорите с Есай го уморяваха — да слуша какво говори и да се опитва да отгатне какво всъщност му казва или по-скоро не му казва.

— За съжаление всичко това с нищо не ни помага да отгатнем какви са настоящите замисли на „Северий Домна“.

— Има и още нещо. — Есай пак се наведе и понижи глас. — Бенджамин Ел-Ариан предприема тайни пътувания до Дамаск. Открих го съвсем случайно чрез Естеван Вегас, представи си. Проверявах товарителниците му и открих несъответствие в сумите. Оказа, че е купен билет първа класа за отиване и връщане между Дамаск и Париж. Като се разрових още, се натъкнах на името на Ел-Ариан, заедно с факта, че това не е първото му пътуване до Дамаск. Плащал е за пътуванията с част от печалбите от износните стоки, които преминават през нефтените находища на дон Фернандо в Колумбия и Вегас.

— Някаква представа какво е правил в Дамаск?

— В задънена улица съм — поклати глава Есай. — Но смятам, че има нещо общо с групата, за която е работил Норен.

— Няма логика — възрази Борн. — Хората, които са нападнали Кая и сестрите й, са били руснаци.

Есай стана.

— И все пак от малкото, което хората ми в Дамаск успяха да съберат, мисля, че има връзка.

Борн се запита защо Есай толкова държи да открие за кого е работил Норен. После изведнъж отговорът проблесна в главата му като светкавица. Есай също като Борн имаше резерви относно историята как Ел-Ариан е стигнал до идеята за сделка с Джамията и беше убеден, че истинската причина ще се изясни едва когато се реши загадката около Кристиан Норен.

— Разказвал ли си нещо на дон Фернандо?

Есай му се усмихна със загадъчната си усмивка.

— Само ние двамата знаем за това.

* * *

Борис не помръдваше. В уличката вонеше на риба и гранясало олио. Шумът от колите се чуваше като жужене на кошер. Зачек се приближи с небрежна крачка, сякаш няма никакви грижи на света. Не отделяше очи от Карпов. Изглеждаше елегантен в дългото си кашмирено палто, черни кожени ръкавици и лъснати като огледало обувки с дебели подметки, вероятно напълнени с метал — стар трик на КГБ, доста неприятен, когато те ритат. Някои неща, помисли си Борис, не излизат от мода дори сред интернет поколението.

Зачек се приближи до двамата мъже в края на уличката и каза:

— По дяволите, Карпов, значи все пак няма да те бива много за учител.

Борис кимна с брадичка.

— Защо не поискаш мнението на другаря с шиповете по лицето?

Зачек отвори уста, отметна назад глава и се изсмя.

— Ех, вие, старите кримки.

Борис се възползва от момента и заби десния си лакът в адамовата му ябълка, като същевременно изблъска с лявата си ръка пистолета встрани от себе си. Оръжието гръмна и оглуши всички. Карпов застреля притежателя му в упор и мъжът се свлече по тухлената стена, оставяйки след себе си плътно размазано кърваво петно.

Зачек започна да се опомня, но Борис го сграбчи за меката кожена яка и заби лицето му в кървавото петно.

— Какво виждаш там, Зачек, а? Кажи ми, задник такъв.

— Борис го дръпна назад и превключи на английски с безукорен, изискан акцент. — Я виж ти, Зачек, стари мой приятелю, скъпарското ти палто за пет хиляди долара е цялото опръскано в кръв. О, и тези лъскави обувки. Каква марка са? „Джон Лоб“ ли каза?

Зачек не можа да измисли нищо друго, освен да се опита да го ритне с пълните си с метал токове, но Карпов ловко му се измъкна.

— А, не. — Той го плесна яко по тила. — Май имаш нужда от уроци по добро поведение.

Зачек спря да се дърпа и започна да изтрива кръвта от лицето си. Горната му устна беше разбита, а отокът над дясното му око беше поморавял. Борис го разтърси така, че зъбите му изтракаха.

— Има ли още от другарчетата ти от СВР наоколо?

Зачек поклати глава.

— Отговаряй, когато те питам! — нареди му Карпов.

— Само… тримата бяхме.

— Какво, реши, че за старец като мен не ти трябват повече хора, така ли, задник такъв? Не клати глава, знам точно какво минава през птичия ти мозък.

— Ти… много грешиш. Ох, мамка му. — От носа му изхвърча парче съсирена кръв и се пльосна по средата на окървавеното петно.

— Хайде, задник такъв, кажи ми къде бъркам. — Той натика дулото на пистолета в мекото под брадичката на Зачек.

— Но ако не ми хареса отговорът ти — бум!

— Трябва… да седна. — На Зачек не му стигаше въздух. Под размазаната кръв кожата му изглеждаше сива.

Борис го повлече към другия край на уличката и купчина щайги с прясно набрани портокали. Зачек с благодарност се стовари отгоре им и се сви, като покри с ръце главата си, сякаш очакваше Борис да започне да го млати по нея.

От тази страна движението беше по-слабо, но имаше повече пешеходци. За щастие беше час пик. Всички бързаха да се приберат, потънали в мисли, и дори не поглеждаха към уличката. И все пак Борис не искаше да се задържа тук по-дълго от необходимото.

— Стегни се, Зачек, и ми кажи каквото имаш да ми казваш.

Зачек потрепери и се уви по-плътно с изцапаното кашмирено палто.

— Смяташ, че ние сме ви устроили засадата с онази жена.

— Не се прави, че не знаеш коя беше.

— Всъщност не знам. — Пепелявосивото лице на Зачек изглеждаше като бойно поле. Беше останал без сили. — Не съм те преследвал. И не съм ти устройвал засада. Това се опитвах да ти кажа преди в тълпата.

Борис си спомни, че Зачек му извика нещо, но заради шума от зяпачите и полицейските сирени не го беше чул.

— Нещо не ми се връзва — каза му той. — Имаш точно десет секунди да се поправиш.

Зачек потръпна.

— Берия ме изпрати да държа под око Черкезов.

Кръвта се дръпна от лицето на Карпов.

— Виктор е тук?

Зачек кимна.

— Не знаех, че си в Мюнхен, докато не те видях на улицата. Повярвай ми, и аз бях напълно ошашавен, че те виждам.

— Не ти вярвам — отвърна Борис.

— И сега какво да правя? — сви рамене Зачек.

— Дай ми причина.

На Зачек му потече кръв от носа и той наведе назад глава.

— Мога да ти уредя среща в джамията.

— Говори.

— Просто ей така? — Зачек затвори очи. — Няма да стане. Искам да ми дадеш дума, че ще остана жив.

Борис следеше езика на тялото му — сигурен начин, както беше открил, да разбереш дали някой лъже.

— Единственият начин да напуснеш това място жив е като станеш моите очи и уши в СВР.

— Искаш да шпионирам Берия? Ако разбере, ще ме убие.

— Направи така, че да не разбере — сви рамене Борис. — Не би трябвало да представлява трудност за такъв умен задник като теб.

— Не го познаваш — кисело каза Зачек.

— Но си имам теб — ухили се Борис.

Зачек го погледна и облиза посинелите си подути устни. Дясното му око почти се беше затворило. Борис скръсти ръце пред яките си гърди.

— Очевидно, задник такъв, имаме нужда един от друг.

Зачек подпря чело на тухлената стена.

— Ще ти бъда благодарен, ако спреш да ме наричаш така.

— А аз ще ти бъда благодарен, ако получа малко отговори. Съгласен ли си?

Зачек си пое въздух на пресекулки.

— Явно все пак ще ми станеш учител.

— Ако не си устроил ти засадата, кой тогава? — изсумтя Борис.

— Кой знаеше, че идваш в Мюнхен?

— Никой.

— Тогава „никой“ е устроил засадата. — Устните на Зачек се изкривиха в някакво подобие на усмивка. — Но това, разбира се, е невъзможно.

„Разбира се, че е невъзможно“, помисли си Борис. Изведнъж въздухът започна да не му стига.

Зачек очевидно забеляза промяната в изражението му, защото каза:

— Животът е по-сложен, отколкото си мислехте, а, генерале?

„Дали пък този път малкият задник не е прав, почуди се Борис. Не, не е възможно. Абсолютно немислимо е.“ Защото имаше само един човек, който знаеше, че пристига в Мюнхен: неговият стар, доверен приятел Иван Волкин.