Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Борн (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bourne Dominion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2013)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер. Господството на Борн

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2011

Редактор: Марин Гинев

Коректор: Станка Митрополитска

Художник: Буян Филчев

ISBN: 978-954-733-714-5

История

  1. — Добавяне

30

Борн вървеше във вечерния здрач по „Правата улица“, основната пътна артерия в „Баб Тума“, най-старата част на Медина. Без да знае дали е безопасно, изрови листчето, което му даде Ребека, и й се обади. Долови удоволствието в гласа й, когато се представи.

— Живея на странична уличка до „Харет Ал-Азариех“ — каза му тя. — Близо е до бившата еврейска синагога, всъщност тя е точно зад ъгъла. Ще дойда да те посрещна, иначе е почти невъзможно човек да ме намери от първия път.

Борн се съгласи с предложението й. Видя я в началото на „Харет Ал-Азариех“, облегната на порутена тухлена стена, която можеше да е на хиляда години. Носеше плетени летни сандали, широка, дълга памучна рокля и ярко оцветена риза с дълъг ръкав в сирийски стил. Изглеждаше съвсем непринудено.

— Гладен ли си? — попита го, сякаш са отдавнашни приятели. — Знам едно местенце, където храната е страхотна, недалеч оттук.

Борн кимна и двамата тръгнаха по рушащите се сокаци и тесни улички. Всеки град в Близкия изток има своя, проникваща навсякъде миризма. В Тунис това е жасминът, във Фес — канелата, а Дамаск мирише на кафе с кардамон.

— Какво е станало с хотелската ти резервация?

— Стаята не беше прилична.

— В Дамаск има достатъчно други хотели.

— Но нито един от тях не е толкова труден за откриване, колкото твоят апартамент.

Тя се усмихна, сякаш знаеше, че не казва истината. Може би просто вярваше, че си пада по нея, и в такъв случай той нямаше намерение да я разубеждава. От друга страна, му беше любопитно. Не му приличаше на типичната стюардеса — леко отегчена, резервирана, интересуваща се от пътниците само докато са под грижите й на борда.

Пътешествието из улиците на Медина е като пътуване в света на приказките. Във всеки прозорец и вход всевъзможни занаятчии работят със стъкло, коприна, глина и тъкани. Освен тях има пекари и месари, продавачи на цветя и шивачи, плетачи на кошници и бояджии на платове. Самите улици са пълни с улични търговци, продаващи какво ли не — от димящи чаши с гъсто турско кафе до сладолед с кардамон и бадеми. Мяркаха се ярките фигури на продавачите на вода, облечени в натруфения стил от времето на Омеядския халифат. Династията на Омеядите се беше установила в Дамаск, докато страховитите й армии разширявали империята на изток от Багдад и на север през Средиземно море към Андалусия и Испания.

Когато Борн спомена, че чува наоколо си твърде често иракски акцент, Ребека каза:

— От известно време населението на Медина намалява. Иракчаните — сунити и християни, — избягали от дългата война, промениха това. Сега Старият град е пълен с хора.

Тя го заведе в ресторант с външна градина, претъпкан с клиенти и ухаещ на вкусни миризми. По стените се виеха лозници, а медните и железните лампи от филигран хвърляха полумесеци светлина по масите и по шахматно подредените плочки на пода. В нишите отзад и по стените, боядисани в охра, бяха окачени ярки цветни мозайки от времето на османските султани и войните на Омеядите.

Пълнобузест готвач изскочи от кухнята.

Marhaba.[1]

Marhabataun. — отговори Ребека.

Той разтърси ръката на Борн и му каза нещо, което не се чу от шумотевицата.

След като се настаниха, Ребека каза:

— Не ни трябва меню. Балтасар ще ни направи специалните си блюда, вероятно фаруж, защото знае кои са любимите ми ястия. Имаш ли представа какво е това?

— Пиле с люти чушки и лук — отвърна Борн.

Донесоха им чиния с лозови сармички. Ребека поръча мате, аржентински чай, отскоро станал популярен в Сирия.

— И така — попита Борн, докато се хранеше, — защо живееш в „Баб Тума“?

Тя облиза зехтина по пръстите на дясната си ръка и му отвърна:

— Историята на евреите е тук. Разбира се, Медина пази историите и на други народи, но тази на евреите е най-вълнуваща — безстрашна, тъжна и смела.

— Сигурно съжаляваш, че почти не са останали евреи тук.

— О, да.

Матето пристигна и сервитьорът им го наля по чашите.

Борн го остави да изстине, но Ребека започна да пие чая си през сребърна сламка.

— Тъжно е да се гледат всичките тези руини — каза той, — изоставените сгради, заключени и тъмни. И най-вече синагогата.

— А, синагогата поне вече не е празна. Наскоро започнаха да я ремонтират.

— А има ли служби?

— Някакъв арабин живее в нея, не постоянно, но все пак… — Тя поклати глава. — Невероятно, нали?

— Понякога така свършват нещата — каза Борн. — Тъжно и смешно.

Тя си допълни чашата и поклати глава отново.

— Не би трябвало да е така. Не е редно.

Празната чиния изчезна и на нейно място се появи друга, пълна с фалафели.

— Разкажи ми за синагогата. Кой живее в момента там?

— Никой не знае всъщност — намръщи се Ребека. — Или поне не си признава. Но в този град тайните са обичайно нещо.

— Ти живееш доста наблизо. Сигурно си видяла арабина да влиза или да излиза.

Тя се усмихна и наклони глава така, че очите й блеснаха на светлината.

— Защо се интересуваш толкова от синагогата?

— Имам работа с арабина, който живее там.

Тя остави чашата си.

— Знаеш името му?

— Да.

— Как се казва?

Той лапна един фалафел.

— Защо се интересуваш толкова от него?

Смехът й беше като кадифе.

— С теб имаме общи интереси.

— Май така изглежда. — Борн отпи от чая си. — Името му е Семид Абдул-Кахар.

— Наистина ли? Известен ли е?

— В някои среди да. — Спогледаха се и Борн прочете в погледа й, че знае повече, отколкото казва. Пристигна основното им ястие, вдигайки ароматна пара. Врявата около тях беше станала толкова оглушителна, че трябваше да се навеждат през масата, за да се чуват.

— Семид Абдул-Кахар е терорист — каза Ребека, — въпреки че гледа да не се издава.

— Откъде знаеш?

— Еврейка съм — отвърна тя.

Причината за интереса й към човека, осквернил синагогата, стана ясна.

* * *

— Няма да намери нищо интересно в шкафчето ми — каза Борис.

— Да оставим Зачек сам да прецени това.

— Малко съм изненадан, че сте напуснали бункера на московската си централа.

— Някои неща си струва човек сам да направи — отвърна Берия. — Иначе къде остава удоволствието?

— Правилно постъпвате, като не се доверявате на Зачек.

— И вие го разбрахте, макар и по трудния начин. — Берия скръсти ръце пред гърдите си. — Знаете ли, генерале, проблемът ви е, че сте твърде доверчив. Да ме убият, не мога да разбера как се задържахте на мястото си толкова дълго.

— При това преуспявайки — допълни Борис. — Нека да наричаме нещата с истинските им имена.

— Определено не проявявате страх — намръщи се Берия.

— Скоро ще поправим тази грешка. — Той се усмихна щастливо. — Наистина, генерале, никой не вярва, че сте оставили Черкезов да умре, без да си изпее и майчиното мляко.

Борис се загледа в него. После със свит пръст го повика да се приближи. Берия се огледа, сякаш се страхуваше да не би това да е капан, но после се наведе и приближи главата си до тази на Борис. Миришеше на скъп одеколон.

— И Сталин си слагаше одеколон, Берия. Знаехте ли го? — Борис изцъка с език. — Мъже, които си слагат одеколон. — Сви рамене, доколкото това беше възможно с масажиста на гърба му. — Какво повече да кажа?

Берия се усмихна насилено.

— Почакайте малко, Зачек ей сега ще се върне. Ако не е намерил нищо…

— Повярвайте ми, няма да е намерил.

— Ако не е — повтори Берия, подчертавайки думите си, — ще ви преведем в тайната ни квартира. Там имам хора, които са абсолютни специалисти.

— Предполагам, че ги знам по име или съм чувал за тях — каза Борис.

Берия го погледна въпросително.

— Не ви разбирам, генерале.

— Малко хора ме разбират. — Борис разтвори лявата си ръка и го остави да види ключа.

Берия го взе от ръката му.

— Това ли е?

— Черкезов трябваше да го предаде на Семид Абдул-Кахар.

Берия рязко вдигна глава и черните му очи на невестулка се забиха в тези на Борис.

— Този терорист е тук?

— Според Черкезов — отвърна Борис. — Резиденцията му е в старата синагога в „Баб Тума“. Ако предположим, че съм в тази баня от един час, срещата е след два часа.

Сянката на подозрение за секунда помрачи победоносното изражение на Берия.

— Защо ми казвате това, генерале?

— Знам кога са ме надиграли. И нямам желание да ме откарват в тайна квартира, пълна с остри нокти и зъби.

Берия въздъхна точно когато в стаята отново влезе Зачек, хвърли ключа от шкафчето на пода и поклати глава.

— Скъпи генерале, благодаря ви за любезното съдействие, но се страхувам, че не мога да ви оставя тук. Не мога да оставям нерешени проблеми зад себе си.

Той вдигна очи към масажиста и му кимна. Мъжът моментално сграбчи Борис в мечешка хватка. Берия се обърна, без да се интересува от по-нататъшната му съдба. Вдигна ключа и го показа на Зачек. Докато двамата излизаха, Зачек му хвърли един последен поглед, който можеше да означава всичко. Борис не му обърна внимание — беше се концентрирал напълно върху това, което му предстоеше да извърши.

Масажистът се беше надвесил над масата. С лявата си ръка бе затиснал врата му, а с десния крак — долната част на таза му. С дясната си ръка Борис напипа дървеното трупче под масата и го дръпна със същите решителност и устрем, с които веднъж дръпна халката на ръчна граната.

Останала без опора, предната част на масата се срути. Масажистът загуби равновесие и охлаби натиска си върху тялото му. Борис се плъзна по масата, сви крака и се измъкна изпод проснатото тяло на мъжа. Докато той се опитваше да стане, Борис го удари отстрани по лицето, но понеже това не даде особен резултат, заби коляното си на същото място. Масажистът се стовари, сякаш повален със секира.

Борис си взе ключето от шкафчето и отиде да си вземе дрехите, като внимаваше да не попадне на Берия и неговия малък помияр. Ако беше сигурен, че никога повече няма да види агент на СВР в живота си, щеше да си отиде от този свят удовлетворен. Знаеше обаче, че няма смисъл твърде много да се надява.

* * *

— Главата ме боли. — В дясното ухо на Сорая се чуваше някакво пищене, което нямаше нищо общо с бинтовете, опасали половината й глава.

Лицето на Арон изплува пред очите й.

— Знам.

— Много ме боли.

— Радвай се, че не умря. След онзи номер…

— А Ел-Ариан?

Той реагира на тревогата в гласа й.

— Застреляха го…

— Сигурен ли си?

— Три изстрела в гърдите и един в главата. — Той се изсмя слабо. — Да, сигурен съм.

Сорая видимо се отпусна и облиза сухите си устни.

— Жадна съм.

Арон взе пластмасова чашка от един поднос, наля вода в нея и й сложи сламка. Направи нещо с леглото и главата, раменете и тялото й се вдигнаха, без да трябва да се надига от възглавницата.

Тя започна да смуче вода през сламката.

— Пак си в болницата за съжаление. — Усмивката му стана несигурна. — Недей да прекаляваш с водата, че иначе ще вземе да се връща назад. — Той остави чашката на подноса. Когато се обърна, очите му се втренчиха в нейните. — Без малко да те убият.

— Без малко не се брои.

Той обаче не се засмя на думите й и тя продължи:

— Добре де, благодаря.

— Длъжник съм ти, Сорая.

Тя погледна настрана.

— Нищо не ми дължиш.

Той въздъхна, придърпа с крак един стол и седна до нея.

— Защо избяга?

— Мразя болниците.

Той изглеждаше облекчен.

— Мислех, че мразиш мен.

— Мъжка логика — каза тя.

— Съжалявам за Чалтум.

От очите й потекоха сълзи. Арон скочи и ги избърса с хартиена кърпичка. Сорая се дръпна като опарена.

— Махни се от мен!

Той отстъпи, пребледнял и разстроен. После се обърна и тръгна към вратата. Тя го изчака да натисне дръжката и му нареди:

— Върни се.

Арон се поколеба и се обърна към нея. Виждаше, че не е сигурен как да постъпи. Някаква черна сила я изгаряше отвътре и се наслаждаваше на властта й над него. После обаче искрата угасна така, както се беше събудила, и я остави разтреперана и с усещането за празнота.

— Какво има, Сорая?

— Арон, моля те.

Той се приближи предпазливо, седна неспокойно на крайчеца на стола, сякаш готов във всеки момент да побегне. Тя го погледна. Целият й боен дух я беше напуснал. Имаше чувството, че е минала през някаква ужасна огнена проверка и всичките й любови, желания и нужди са се превърнали в пепел и са я оставили оголена, но неуязвима. Усети, че силата й се завръща, но това беше някаква друга сила, за която й трябваше повече време, за да я опознае.

Примигна и затвори очи за малко.

— Сорая?

Долови тревогата в гласа му.

— Как съм?

— По-добре, отколкото можеше да се очаква. — Като че ли изпита облекчение от смяната на тема с нещо по-конкретно. — Когато те докарахме, докторите бяха много притеснени. Честно казано, не мисля, че ти даваха много шансове да оживееш. Раната обаче изглеждаше по-сериозна, отколкото се оказа. Куршумът от пистолета на Ел-Ариан те е одраскал доста високо над очите, така че зрението не е пострадало. Уверяват ни, че с времето и слухът ти ще се нормализира.

— Нямам парализа, нали?

— Не, но на мозъчното сътресение, с което си се разхождала насам-натам, ще му трябва време да отшуми, иначе ще имаш неврологични проблеми. Тичането е забранено.

— Както и падането по стълби.

Той се усмихна.

— По добре е да се отучиш от този навик.

— Обещавам. — Пръстът й задраска по чаршафа, сякаш нямаше търпение да го отметне. — Предполагам обаче, че ще се наложи да ме водиш на по-безопасни места.

Изражението му веднага стана сериозно.

— Сорая, обещавам да те измъкна веднага щом стане възможно. Само ден-два, за да довършат изследванията, и после ще се възползваме от влиянието на Робине, стига все още да говори с мен.

— Какво е станало между вас?

— Аз те изпуснах, а той беше готов да ми съсипе кариерата, ако не те намеря жива и здрава.

— Ще говоря с него.

— Най-после! Имам си защитник!

Той се засмя и тя се присъедини към него, въпреки че леко я позаболя. Болката нямаше значение. Тя просто й напомняше, че е жива, а от тази мисъл й ставаше добре.

— Но ще трябва да бъдеш много добра — каза Арон. — Имаш нужда да поостанеш в леглото.

— Не се тревожи. Вече изпитвам здравословен респект към мозъчните сътресения. — Тя се усмихна широко. — Добре, че имам хотелска стая, нали?

Той кимна.

— Но сега трябва да си почиваш.

— След минута. Моля те, подай ми джиесема.

Той я изгледа строго, но изпълни желанието й. Порови в плитко шкафче, донесе й го и когато го включи, тя видя четири съобщения от Хендрикс, но нито едно от Питър. Погледна към Арон.

— Окей, хайде сега, чупката.

— Какво означава това? — намръщи се той.

— Остави ме сама.

Той кимна.

— Ще бъда отвън.

— Нямаш ли си друга работа?

— Имам. — Той отиде до вратата, отвори я и се усмихна. — Но се уча да я прехвърлям на други.

* * *

В гълчавата на ресторанта Борн едва не пропусна да си чуе телефона. Тъкмо се беше развихрил и извличаше информация от Ребека за архитектурния план на синагогата. Помисли си дали да не го остави да си звъни, но видя, че обаждането е от Сорая, и вдигна. Не можа обаче да чуе нито дума, затова се извини, излезе на улицата и повървя няколкостотин метра през един проход, притискайки се до стената на рушаща се сграда, затворена с катинар.

— Къде си? — Гласът й звучеше напрегнато и сериозно.

— В Дамаск. — Борн не изпускаше от очи минаващите пешеходци. Дали заради Борис или заради Корелос, все едно, трябваше да се пази от наказателни отряди и самотни убийци. — Ти добре ли си?

— Да. В Париж съм. Опитах да се свържа с Питър, но той не си вдига телефона, което е доста странно. Никой не го е чувал или виждал.

— Свържи се с Тайрон. Ако не знае нещо, то поне ще намери начин да научи.

— Бива. — Тя му разказа всичко, което беше открила за „Монишън Клъб“, връзката с арабските терористи и следата, довела до мюнхенския клон на „Нимфенбург Ландесбанк“. Не спомена за Амун, защото не искаше да произнася името му, а още по-малко да изслушва съболезнования, колкото и да са искрени. Завърши разказа си със смъртта на Бенджамин Ел-Ариан, но пропусна да спомене за собственото си състояние.

Съзнанието на Борн обработваше цялата тази информация със скоростта, с която я получаваше.

— Интересното е, че финансите на „Северий Домна“ се управляват чрез мюнхенска банка и Семид Абдул-Кахар, главата на „Джамията“ в Мюнхен, също е тук, в града, където „Северий Домна“ има щабквартира и депо.

— Депо за какво?

— Не съм сигурен, но смятам, че се гласи скорошна атака на американска земя.

— Целта?

— Не… — Борн прекъсна разговора, защото беше забелязал някого — лице, появило се за секунда сред морето от глави. Затвори телефона и тръгна след човека. Когато го приближи, разпозна походката му. Дори без да се вглежда в лицето му, установи, че това е Борис.

Борн си проправи път през тълпата, изпълнила докрай тесните улички. След няколко минути придоби усещането, че Борис се е запътил към синагогата. Какво ли беше намислил? Ако го беше последвал дотук, определено бе изтървал следите му. Само че не му приличаше на някой, който се е изгубил. Напротив, беше напълно съсредоточен, като човек, тръгнал да изпълни мисията си.

Входът на синагогата се намираше на тясна, непривлекателна уличка, който водеше към покрит с павета двор, в центъра, на който се мъдреше едно маслинено дърво. Когато стигна до място, от което можеше да държи пътя под око, Борис се скри обратно в сенките. Застана с ръце, скръстени пред гърдите като на египетска мумия, и зачака, без да помръдва.

Нищо не се случи. Никой не влезе или излезе от уличката, водеща към синагогата. Парченцето небе, което виждаше, беше карнавално осветено от прожекторите на минаретата, които оцветяваха нощта в електриково синьо.

Борн извади телефона си и набра номера на Борис. Скрит в сенките, Борис се стресна и бръкна да извади своя телефон. В този момент Борн излезе от мрака зад него.

— Здравей, Борис — каза той. — Разбрах, че са те изпратили да ме убиеш.

Бележки

[1] Здравейте (арабски). — Бел.прев.