Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Господството на Борн (34)

33

Разпокъсаните лъчи светлина, падащи през рамката на капандурата, пронизваха мрака и осветяваха части от лицето й — бузата, носа, триъгълниче от челото.

— Скара.

— Кой сте вие? — намръщи се тя.

— Познавам сестра ти. Кая.

— Кая. — Тя облиза овалните си устни с връхчето на езика си, сякаш вкусваше името. — Тя не е ли мъртва?

Оставаха две минути.

— Скара, трябва да се махаме оттук.

— Аз ще се махна. Заедно с Абдул-Кахар. Ще оставим тази мизерна страна далеч зад себе си. — Тя наклони глава. — Чуваш ли? — Над главите им се носеше шумът от въртящи се перки. Светлината играеше луд танц по лицето й. Очите й присвяткваха. — Това е кацащ хеликоптер. — Тя се усмихна злобно и зъбите й лъснаха. — Звукът, който вещае твоята смърт.

Тежко изтрополяване над главите им отклони за миг вниманието й и Борн се възползва от това. Нападна я, тя стреля и той усети леко парване по лявото рамо. Опита се да й отнеме беретата, но тя беше по-пъргава и силна, отколкото очакваше, и удържа оръжието, дори се опита да го насочи към гърдите му. Той налетя към нея с по-тежкото си и силно тяло и пистолетът остана помежду им. Прасците на краката й опряха в някаква кутия и тя залитна. Борн сграбчи пистолета в ръката й и се опита да го изтръгне.

Сборичкаха се и очите й засвяткаха яростно в полумрака. В тях имаше нещо различно, но и същевременно познато.

— Убий ме — извика тя. — Убий ме и да приключим.

Той се опита да обърне пистолета, насочен под някакъв странен ъгъл, встрани от нея, но тя не му позволи и пръстът й натисна спусъка два пъти един след друг. От тялото й бликна кръв — куршумите бяха прекъснали важни артерии, включително аортата.

— Скара — извика Борн и я придърпа към себе си, но вече беше късно. Тя не можеше да чуе вече никого.

* * *

Елегантният черен хеликоптер „Сикорски“ С-76С чакаше в центъра на кръга, а перките му вдигаха край себе си малка буря. Борн видя само пилота вътре. Изтича приведен при Ребека, която седеше с гръб към парапета. Очите й бяха затворени и за момент му се стори, че е мъртва, но когато я вдигна в ръцете си, клепачите й потрепнаха. Имаше треска.

— Ти се върна. — Думите се отрониха от устните й като листове хартия, понесени от вихъра, който вдигаха перките. Зъбите й тракаха.

Борн я понесе тичешком, наведен над нея, за да я прикрива с тялото си. Като че ли не беше загубила повече кръв. Пилотът се пресегна и му отвори вратата, но щом видя, че не са пътниците, които очаква, извади оръжието си. Преди да успее да се прицели обаче, Борн го простреля между очите с беретата на Вивека Норен.

Остави Ребека на седалката до пилота, зави я с кашмиреното одеяло, което намери отзад, и й сложи колана. Изтича от другата страна, отвори вратата, извади трупа на пилота и се качи, затръшвайки вратата зад себе си. В този момент на покрива през капандурата се изсипаха купчина пазачи. Явно бяха намерили Семид или някой от другите трупове. Започнаха да обстрелват хеликоптера.

Борн пое управлението и излетя, като пое посока на запад. От адреналина, който все още циркулираше из тялото му, не усещаше болка в лявото рамо.

Когато се издигнаха високо в небето, се обърна и видя как под тях избухна огнено кълбо и обви цялата сграда на „Ел-Габал“. От удара на взривната вълна тресящият се хеликоптер пропадна и се завъртя, но Борн успя да го овладее. Летеше на възможно най-ниска височина. Ясно му беше, че до минути сирийските бойни самолети ще долетят с вой в района на експлозията, следвани по петите от колите на пожарната, полицията, военните и бърза помощ.

Ребека се размърда и каза нещо, но ревът на моторите го заглуши. Хвана овалното кормило между колената си, наведе се, нахлузи на главата й слушалки, каквито си беше сложил и той, и нагласи микрофона. Вече можеха да си говорят по вътрешната уредба.

— Семид мъртъв ли е? — Въпреки болката и слабостта, предизвикана от загубата на кръв, мозъкът й продължаваше да работи на тази вълна.

— Да.

— Сигурен ли си, че беше той?

— Видях тика.

Тя въздъхна със задоволство.

Полетният план беше залепен над главата му и той го последва докъдето можеше, а сетне се насочи на запад.

— Накъде сме тръгнали? — размърда се тя до него.

— Към Ливан.

Тя пак се размърда.

— Тридесет и три, тридесет и две, петдесет и пет, шестдесет и четири на север на тридесет и шест, нула две, нула четири, петдесет на изток.

Даваше му точни географски координати. Той ги въведе и хеликоптерът зави наляво, а после пое в права посока.

— Радарите — обади се Ребека. Гласът й беше слаб и отпаднал.

— Летя съвсем ниско — отвърна й Борн. Сребърната светлина на утрото осветяваше виещата се ограда от бодлива тел под тях, осеяна тук и там с предупредителни надписи за противопехотни мини. — Наближаваме вече.

Нещо присветна в небето над главите им и привлече вниманието му. Самолетът беше твърде високо, за да види дали принадлежи на търговска авиолиния, или е от сирийската армия. Той продължи нататък. Оставаха им само няколкостотин метра. Проблясващата светлина изпълни полезрението му — самолетът се спусна стръмно надолу. Беше военен сирийски самолет.

Още преди да се разнесат първите изстрели от картечницата, той предприе поредица от опасни маневри, за да му избяга. Сирийският самолет бързо го настигаше, но и бодливата тел по границата също вече беше точно под него. Сирийците изстреляха още една лента с надеждата да взривят мините, но хеликоптерът премина границата. Самолетът зави, набра височина и се скри в изгряващото слънце.

— В Ливан сме. — Борн хвърли поглед към нея. Главата й беше клюмнала.

— Ребека?

Очите й се отвориха и тя си пое дълбоко дъх на пресекулки.

— Уморена съм.

— Ребека, прекосихме границата.

По лицето й премина непроницаема като на сфинкс усмивка.

— Червено море се раздели. — Леко посъживена, тя надникна през прозореца към медните отблясъци на безводната пустош отдолу. — Тръгни на югозапад. Насочи се към Дар Ел Ахмар. — Тя му даде новите координати.

Борн видя точки кръв, просмукани в одеялото. Сигурно я беше разтърсил яко с резките си маневри.

— Дръж се — каза той и въведе корекциите в курса. — Ще те откарам за нула време.

Тя се засмя и когато Борн я погледна, каза:

— Стигаш до края на живота си и с кого си? С пълен непознат, който е спасил мисията ти. — Закашля се с раздираща кашлица и почти се задави. — Не мислиш ли, че е смешно?

— Няма да умреш, Ребека.

— От твоите уста в Божиите уши.

— Имам достатъчно опит. Трябва ти само кръвопреливане и добър хирург.

— Ще намерим и двете в Дар. Имаме там база. Ще ти направят рамото като ново.

Изненада се, че е имала хладнокръвието да забележи.

— Рамото ми е наред.

— Няма значение.

— Кое няма значение?

— Имам задължението да се погрижа за здравето ти.

— И аз също.

Непроницаемата усмивка заигра отново по лицето й като топяща се свещ.

Продължаваха да летят. Първите сгради на Дал Ел Ахмар се появиха на хоризонта, подобни на бучки захар под силната, косо падаща сутрешна светлина. Минаха над купчина палми, чиито приличащи на изплезени езици листа се разлюляха от течението, предизвикано от перките. Скоро щяха да кацнат. Рамото му гореше.

— „Ел-Габал“ — потръпна Ребека. — Имах чувството, че е настъпил краят на света.

Борн покри ръката й със своята.

— Ние оцеляхме.

Очите й бяха полузатворени. Изглеждаше съвсем бяла. Черната й коса висеше влажна край бузата й.

— В дългата история на моя народ това има най-голямо значение.

— То е единственото, което има значение — поправи я той.