Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Господството на Борн (16)

15

В окъпаното в роса утро Джалал Есай тръгна на разходка из криволичещите крайморски улички на Кадис. Денят беше ясен и само на юг се белееха няколко облачета. Свежият въздух миришеше на сол и водорасли. Няколко лодки се носеха по вълните с издути от вятъра платна. Щорите на доста от туристическите магазинчета бяха спуснати като решетките на замък и Есай долови в това меланхоличния полъх, който повява над морските градчета през зимата.

Внимателно си избра къде да седне. Подмина няколко заведения, близко разположени до дома на дон Фернандо, и се отби в кафенето с бяло-синята тента с извезана котва. Настани се на кръгла масичка на втората редица от тротоара и си поръча закуска.

Край него като гигантски насекоми преминаваха велосипедисти и от време на време с грохот профучаваше някой камион, но поради ранния час тротоарите бяха пусти. Донесоха му кафето и сладкиша. Пробва го — кафето беше добро, затова му добави само малко мляко. После отхапа от вкусния сладкиш, облегна се и пое влажния въздух в дробовете си.

Зае се с всекидневния си ритуал — прегледа на плановете си. Всеки ден изникваха нови неща и се налагаше да се внасят съществени промени. Беше все едно да редиш пъзел, който съвсем леко се променя всеки път, когато го погледнеш. Причината обикновено беше човешкият фактор — волно или неволно въвлечените в деянията му хора. Твърде често реакциите им бяха непредсказуеми и затова се налагаше внимателно да ги следи. Беше изморителна работа, която си струва да се върши само ако възнаграждението е достатъчно добро или води до желания резултат. В случая, реши Есай, бяха налице и двете условия.

За съжаление невинаги е възможно да контролираш всеки. Естеван Вегас например беше стар приятел на дон Фернандо, но не означаваше нищо за Есай. Виж, Борн беше константа в плановете му. Вроденото чувство за чест на американеца го правеше предсказуем в ситуации на живот и смърт, а сегашната беше точно такава. Бенджамин Ел-Ариан най-после беше направил твърде грешен ход, като възложи на Борис Карпов да убие Борн, тъй като не разбираше, че сблъсъкът между двамата е с непредсказуем и вероятно напълно неочакван изход. Ел-Ариан не познаваше Борн, както го познаваше Есай, всъщност дори никак. Есай разчиташе на този фактор точно толкова, колкото се надяваше и че Борн ще доведе Вегас и жената от Колумбия.

Тъкмо се похвали сам и долови някакво движение с ъгълчето на очите си, но не се издаде с нито едно движение, а остана загледан пред себе си, докато Марлон Етана си проправяше път в сутрешната мараня под синьо-бялата тента с червената котва.

* * *

— Оттук — каза Лана Ланг. — Бързо!

Карпов я последва през труднопроходимите улици на Мюнхен до малкия тъмнозелен опел. От небето с цвят на ламарина току преваляваше.

— Влизайте — каза тя и се настани зад волана. Той обаче остана на тротоара. — Хайде, какво чакате?

Борис чакаше да го осени музата. Да последваш някого по улицата не беше голяма работа, но да влезеш с него в малко, затворено подвижно пространство е съвсем друга работа. Всичките му инстинкти крещяха панически в главата му.

— Хей — подвикна му тя, видимо изнервена. — Нямаме време.

„Никога нямаме време, помисли си Карпов, докато влизаше. Поне не за важните неща.“ Животът му беше изпълнен с постоянни нужди, задължения, съобразяване, жестове на любезност — големи, малки и всякакви други. Нещо като политически танц, който не можеше да пренебрегне или пък да остави за момент от страх, че когато музиката спре, на стола му ще седне някой друг. А после, независимо от дългогодишната предана служба, усърдие и натрупаните малки престъпления, извършени в името на държавата, които възприемаше като невидими медали, окачени на униформата си, го чакаше живот извън системата, а в Русия това беше равнозначно на никакъв живот.

Лана Ланг караше бързо и хазартно през лабиринта из улици. Стилът й на шофиране беше мъжки — уверен и безстрашен, въпреки че дъждът се усилваше, а улиците бяха мокри. Тук се чувства в свои води, помисли си той, а в бирарията изглеждаше глупава, вманиачена по модата гъска, която не би придружил никъде, нито пък би й поверил живота си.

Очите й непрекъснато се стрелкаха между огледалото за обратно виждане и страничните огледала. Минаваше през светофарите в последния момент и според Борис често се връщаше назад по предполагаемия им маршрут.

— Къде отиваме? — попита той.

Тя се усмихна тайнствено и това също му се видя различно.

— Някъде, където не могат да ме намерят, предполагам.

— Не съвсем. — Усмивката й стана по-широка. — Ще ви заведа на единственото място, където никой няма да се сети да ви потърси.

Тя натисна газта и гърбът му залепна за седалката.

— И къде е това място?

Тя му хвърли дяволит поглед, а после отново се съсредоточи върху карането.

— Как къде? В джамията естествено.

* * *

Париж има формата на мида, извадена от Сена. Всеки район, наричан тук арондисман, се разгръща по спирала от центъра и колкото по-голям номер има, толкова по-далеч е от сърцето на града. В най-външните квартали живееха имигрантите — виетнамци, китайци и камбоджанци. След тях — идваха banlieues — предградията, неохотно преотстъпени на арабите от Северна Африка. Изолирани в пренаселените, неугледни покрайнини на града, те бяха лишени от права, работа и пълноценен контакт с парижкото ежедневие, култура, образование и изкуство.

Арон последва беемвето на Маршан в едно от северните предградия — най-мръсното, най-пренаселеното и най-западналото.

— Господи, тук смърди като в Кайро — измърмори Амун под нос.

И наистина улиците бяха тесни, тротоарите разбити, грозните бели сгради приличаха на най-долнопробните жилища за бедни в Англия, скупчени една върху друга, без никакво пространство помежду им.

Сорая, все още неспокойна, долови как напрежението между двамата се възроди и се запита откъде идва. Усещаше, че Арон става все по-напрегнат. Докато караха по неугледната улица, към тях се извръщаха тъмнокожи лица, излъчващи отровна смесица от страх и омраза. Групички младежи се отлепиха от стените, където се мотаеха, пушеха или подпираха, привлечени от непознатата кола както улични псета от парче месо. От черните им очи и тъмнокафявите устни се излъчваше враждебност. Една хвърлена бутилка се разби в страничната броня на ситроена.

Пред тях беемвето зави в някаква уличка. Арон спря до тротоара, паркира и веднага излезе от колата, но Амун му каза:

— Като имаме предвид каква е атмосферата тук, може би е по-добре да останеш в колата.

— Париж е моят град — настръхна Арон.

— Тук не е Париж — контрира Амун. — Това тук е Северна Африка. Сорая и аз сме мюсюлмани. Остави ни да поемем тази част от операцията.

Лицето на Арон потъмня.

— Арон, той е прав — меко му каза тя. — Отстъпи. Помисли малко върху ситуацията.

— Това е моето разследване. — Гласът на Арон трепереше от едва сдържани емоции. — И двамата сте мои гости.

— Приеми го като подарък.

— Подарък ли! — Арон сякаш смачка думите между зъбите си.

— Не разбираш ли? Той е свикнал с арабските бордеи и може да общува с обитателите им. Като имаме предвид каква посока взе разследването, имаме голям късмет, че можем да разчитаме на помощта му.

Арон се опита да мине покрай нея.

— Не…

Тя му препречи пътя.

— Без него дори нямаше да сме тук.

— Той вече не е тук — каза Арон.

Тя се обърна и видя, че е прав. Амун беше решил да не си губи времето и бе прав — нямаше смисъл точно сега да изтърват следите на Маршан.

— Остани тук. — Тя тръгна след Амун. — Моля те.

Уличката беше тясна, полутъмна и извита като сгърчения пръст на вещица. Едва виждаше гърба на Амун, който се промуши през очукана метална врата. Затича се и го настигна, преди вратата да се затвори. Докато влизаше през нея, забеляза слаб като клечка младеж на другия край на уличката. Тя присви очи. Видя, че е облечен в червено поло, но на слабата светлина не можеше да определи дали гледа към нея или към нещо друго.

Зад вратата имаше мръсна желязна стълба, водеща надолу. Районът се осветяваше от гола крушка, увиснала на кабела си. Тя се наведе под нея и внимателно заслиза по стълбите. Напъна се да чуе шума от стъпките на Амун или изобщо каквито и да било стъпки, но долови само скърцането и пукането на стара, зле поддържана сграда.

Стигна до малка площадка и продължи надолу. Заобикаляха я миризмата на влага, мухъл и острият мирис на гниене и разрушение. Имаше чувството, че се е преселила в умиращо тяло.

Стълбата свършваше с площадка, покрита с циментови плочи. По лицето на Сорая полепваха паяжини и от време на време чуваше трополенето на плъхове. Скоро долови други шумове — приглушени гласове, носещи се от тъмнината.

Пипнешком продължи по посока на гласовете. След около петнадесет метра започна да различава трепкащата светлина, излизаща от купчина подобни на пещери стаи. Спря за момент, поразена от приликата между атмосферата тук и базите, използвани от частите на „Хизбула“, когато се готвят да преминат границата и да нападнат Израел. Същата миризма на вкиснала пот, очакване, занемарена хигиена, подправки и острият, метален вкус на барутен погреб.

Беше достатъчно близо вече и чуваше гласовете им. Бяха трима. Това я накара да спре. Дали Амун вече ги беше заговорил? Не, вече беше достатъчно близо и ушите й разпознаваха само единия от гласовете — на оня нещастен лъжец Донатиен Маршан.

Стигна до ъгъла и надникна зад него. Слабата старомодната маслена лампа осветяваше неясните силуети на трима мъже. Единият беше съвсем млад, слаб като пръчка, с тъмни очи и изпити бузи. Другият беше малко по-възрастен, с дълга брада и ръце като чукове. С лице към тях стоеше Маршан. От тона и езика на телата им беше очевидно, че водят трудни преговори. Тя рискува и се огледа. Къде беше Амун? Сигурно някъде наблизо. Какво беше намислил? И как да се приближи дотолкова, че да чува за какво спорят? Огледа се, но не видя нищо, което да й помогне. После вдигна глава и забеляза масивни греди, които кръстосваха пространството в сенките над главата й и поддържаха цялата сграда, за да не се срути върху леговището на арабите.

Намери разхвърляни по пода щайги и се качи върху тях, хвана се за гредите, изтегли се и като кръстоса крака върху подпората, се преметна изцяло върху нея. Трябваше да внимава с натрупалата се мръсотия — сажди, лепкави паяжини, обвивки от насекоми и изпражнения на плъхове, защото ако ги събореше и те се посипеха надолу, щеше да се издаде. Сорая изпълзя сантиметър по сантиметър по гредата, докато не стигна почти над главите на тримата мъже.

— А, не, мой човек, поне тройно за такава работа.

— Твърде много е — не се съгласи Маршан.

— Мамка му, за тая кучка и тройна цена е малко. Имаш десет секунди и после цената се качва.

— Добре, добре — съгласи се след кратка пауза Маршан.

Сорая чу шумоленето на банкноти.

— Ще ти пусна снимката на джиесема — каза Маршан.

— Не ми трябва снимка. Лицето на тая кучка Мур ми е изсечено в паметта.

Сорая потръпна. Имаше нещо зловещо и сюрреалистично в това да подслушваш разговор за предстоящата си смърт. Усещаше как сърцето й се блъска в гърлото, докато срещата приключваше.

Изпълваше я омраза към арабите, но остана неподвижна. Мисията им беше да открият на кого се бе обадил Маршан, след като го подплашиха. Тези отрепки нямаше как да й кажат. Само Маршан можеше да го направи. На своя територия никога не би отстъпил, но тук, хванат в компрометиращи преговори с наемни убийци, може би щеше да е по-склонен…

Стресна се, когато Амун изскочи от сенките. По-възрастният от арабите се извърна с вече приготвен в ръката сгъваем нож. Нападна го и Амун се принуди да смени посоката. По-младият арабин стовари юмрука си в слепоочието му и го събори на земята.

Сорая се пусна с краката напред от гредата и удари с коляно младия арабин ниско в гърба. Той падна, главата му издрънча на пода и си разби предните зъби. От сцепената му устна потече кръв. Застена и замря на място. Амун се изплъзна от ножа на възрастния арабин и двамата потънаха в мрака.

Сорая и Донатиен Маршан останаха лице в лице. Той я следеше напрегнато и неотклонно като хванат в капан вълк. Очите му изглеждаха жълти от разгорялата се в тях ненавист.

— Как разбрахте къде отивам? — Когато тя не отговори, той се огледа. — Къде е евреинът? Или е твърде страхлив, за да слезе тук?

— В момента си имате работа с мен — отвърна Сорая.

Без да я изчака да продължи, Маршан хукна да бяга. Тя се спусна подире му към стълбите. Част от мозъка й беше при Амун и битката му с арабина. Дали има и други? Но сега нямаше време да мисли за това. Не можеше да остави Маршан да се измъкне.

Той стигна до подножието на стълбите и скочи на тях с бързина и подвижност, които Сорая не очакваше от него. Тя запрескача по стъпалата подире му нагоре под мъждивата, слаба светлина, стигайки през тъмни пространства до площадката по средата, а после по втората част от стълбата до голата крушка на изхода с восъчнобледата й светлина.

Маршан така се беше засилил, че удари крушката с рамо. Тя се залюля на кабела, хвърляйки хаотични, разнопосочни сенки по стъпалата. Сорая ускори крачка и скъси разстоянието.

Изведнъж Маршан спря и като се извъртя, извади малък пистолет, калибър 22, със сребърна дръжка. Стреля веднъж без посока, а после отново, когато тя се приближи. Куршумът разкъса якето й на рамото, но не я засегна.

Сорая налетя срещу Маршан, удари с ръба на дланта си китката му и изби пистолета. Оръжието издрънча по стълбите с ясен металически звук и се спря, полускрито в сенките.

Сорая хвана Маршан за предницата на сакото, приближи го към себе си, но докато разбере какво става, той уви предварително хванатия кабел на лампата около врата й. Дръпна го и тя се задави. Посегна да разхлаби примката, но противникът й само я опъна по-силно.

Пръстите й безпомощно драскаха по жицата, стегната около врата й. Опита се да си поеме въздух, но не успя. След секунда започна да губи съзнание.