Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Борн (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bourne Dominion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2013)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер. Господството на Борн

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2011

Редактор: Марин Гинев

Коректор: Станка Митрополитска

Художник: Буян Филчев

ISBN: 978-954-733-714-5

История

  1. — Добавяне

23

Нощният Париж не беше чак толкова лошо място за самотна жена. Сорая седеше в едно кафене, пиеше лошо кафе и се питаше дали да не пропуши отново, заобиколена от младите бохеми, с които Париж никога не е преставал да бъде пълен, независимо в коя епоха. Това, което Сорая харесваше най-много в този град, беше, че обитателите му непрекъснато си сменяха облика, но самият град — широките булеварди със стройни редици кестени, величествените паркове, красивите фонтани, осеяни с кафененца, от които човек можеше с часове да наблюдава преминаващия свят — оставаше все същият, докато младите хора бяха заети с изграждането на поредния си нов образ.

Водата на канала „Сен Мартен“ бе черна и лъскава като грамофонна плоча. Заобикаляха я влюбени двойки, велосипедисти, смеещи се групи ученици, татуировчици и поети с проникновени очи, които си драскаха нещо и правеха гримаси в нощта.

Въпреки че всяко кафене беше квартално, освен местната клиентела винаги имаше място и за случайни посетители. Сервитьорите, дългокоси и с тесни тазове, щъкаха напред–назад и разнасяха чинии с пържоли и картофи, както и гарафи с пастис[1]. От съседните маси освен френска се носеше и английска и немска реч. Безкрайните екзистенциални спорове си оставала запазена марка на светското общество по кафенетата.

Главата толкова я болеше, че я подпря на ръцете си. Очите й се затваряха, но от това само още повече й се гадеше. Тя отвори стреснато очи и изруга тихо. Не трябваше да заспива, докато не премине опасността от мозъчно сътресение. Сорая махна на минаващия сервитьор и си поръча двойно еспресо, изгълта го набързо, преди той да си тръгне, и поиска второ. Когато й го донесоха, разтвори три лъжички захар и бавно започна да го пие. Двойният стимулант — кофеинът и захарта — измести умората. За миг болката в главата й отслабна и мислите й станаха по-ясни.

Запита се дали не направи грешка, като избяга от Арон. Изпитваше непреодолима нужда незабавно да напусне болницата, защото й напомняше за твърде много починали колеги. Арон нямаше желание да й помогне, а тя — нито сили, нито намерение да му обяснява. А и искаше да остане сама. И да си помисли за Амун.

Чувстваше се вътрешно раздвоена. Сякаш неприятните мисли по негов адрес в главата й се бяха съюзили и го бяха убили. На повърхността съзнаваше, че това е лудост, но в момента се чувстваше точно така — малко луда, малко излязла извън контрол. Мислеше, че обича Амун, но антисемитските му забележки бяха поразклатили увереността в чувствата й. Очевидно, щом един неприятен инцидент можеше да разклати любовта й към него, значи не е била истинска, но нямаше как да бъде сигурна, а сега вече никога нямаше да разбере. Погледна навън към канала и видя лицето му, умоляващо я да си поговорят. Ала мъртвите не можеха да говорят, нито да се защитят или да се извинят. Нито пък да изразят любовта си.

Сълзи изпълниха очите й и се плъзнаха по бузите й. Светът й се видя празен и безкраен. Амун беше мъртъв и това беше нейна вина. Тя го беше помолила да дойде в Париж и да й помогне с разследването и той беше дошъл от любов към нея. Загубата беше фатална и невъзвратима. Не е трябвало изобщо да си позволява да се обвързва с него. Трябвало е да вземе пример от Джейсън и да стои на безопасно разстояние. Но не заради това плачеше.

„Аз трябваше да бъда наказаната — помисли си тя, — а не Амун.“

Изведнъж й се видя невъзможно да остане във временното си убежище. Стана, хвърли няколко евро на масата и тръгна по мокрия паваж из потайностите на Париж. След три пресечки се вкопчи като удавник в една улична лампа, сви се на две и повърна всичко от стомаха си.

* * *

Преди да стане на крака, Борн претърси двете тела с надеждата да намери някакви следи, по които да открие за коя организация работят. Освен ключовете от микробуса и мотоциклета, двадесет хиляди евро, три пакета цигари и евтина запалка не намери нищо друго — нито пръстени, нито някакви други скъпоценности. Бръкна в устата на шофьора, извади капсулата с цианид и я прибра. После съблече телата, търсейки татуировки, по които да се ориентира, но не откри такива. Приклекнал на пръсти, се замисли. Вече знаеше, че не са от групировките, но не му приличаха и на агенти на СВР. Мистерията ставаше все по-объркана.

Изправи се, взе лоста и отиде при задната врата. Зад нея имаше къс вмирисан коридор, който водеше към банята, от която се носеше такава воня, че му се насълзиха очите. От дъното му се влизаше в малък офис, обзаведен с очукано метално бюро, въртящ се стол и метален шкаф. Единственият прозорец гледаше към опушената стена на вътрешен двор.

В чекмеджетата на шкафа и бюрото нямаше дори един кламер. За сметка на това, от долната страна на бюрото над мястото за краката на седящия беше залепен кафяв плик. В него Борн намери дванадесет етикета за транспортиране, точно колкото бяха касите отвън. Всички бяха адресирани до „Ел-Габал“, улица „Шукри Куатли“, Дамаск, Сирия.

Вече наистина много му се прииска да разбере какво има в касите. Тъкмо затваряше папката, когато чу как външната врата на склада се отваря и после шум от двигател. Бързо върна плика на мястото му. Разнесоха се гласове, а сетне и уплашени възгласи. Той отиде до прозореца, отвори го и се прехвърли през него.

Единственият му път за отстъпление беше през прозореца. Той се обърна и го затвори, за да спечели поне няколко минути. Сградата имаше гладка гипсова мазилка, по която нямаше къде да се хванеш или да стъпиш. Борн се хвана за водосточната тръба и се закатери нагоре.

* * *

Сградата на улица „Верне“ № 5 беше осветена, като че ли е Нова година. Поне десетина автомобила на външното министерство бяха паркирани отпред, а районът наоколо — ограден и охраняван от полицаи с автомати.

Жак Робине намери Арон в „Монишън Клъб“, зает да надзирава оперативните работници, които претърсваха лабиринта от офиси, докато хората от малобройния нощен персонал наблюдаваха ставащото, вцепенени от шок.

— Какво търсиш? — попита го Робине.

— Всичко. Каквото и да е.

— А Сорая Мур?

— Липсва.

— Моля?

— Оставих я за малко в стаята и когато се върнах… — Той сви рамене.

— И сега стоиш, вместо да я търсиш?

— Претърсих цялата болница. И изпратих две групи да я издирват в района.

— Но не счете за необходимо и ти да отидеш?

— Вижте, шефе, господин Маршан се е съюзил с група арабски терористи. Това е заплаха за националната сигурност.

— На мен ли обясняваш кое е заплаха за националната сигурност?

Робине го хвана за лакътя и го заведе встрани от останалите, а после му каза съвсем тихо, така че само Липкин-Рене да го чуе:

— Помолих те да се погрижиш за тази жена, Арон, и очаквах да изпълниш нареждането ми. Тя е много важна за нас.

— Разбирам, но инцидентът в подземието предполага…

— Какво? Неизпълнение на заповедите ми ли? — довърши вместо него Робине. — Тази Мур е съдиректор на американска разузнавателна агенция. Министърът на отбраната им, с когото сме в приятелски отношения, ме помоли за услуга. Сега тя е пострадала и изчезнала, а ти какво правиш? Стоиш и гледаш как хората ти пълнят кашони с документи. Делегирай задачите, Арон. Можеше да поръчаш тази работа на кого ли не от колегите си.

— Исках лично да надзиравам конфискуването на компютрите. — Там е най-вероятно да намерим…

— Нямате право сам да решавате, инспекторе. Но след като вече сте го направили, продължавайте. — Леденият тон на Робине издаваше яростта му. — Поне в това знам, че сте компетентен. — Той понечи да тръгне, но се обърна. — Агентите с недостатъци имат кариера с недостатъци.

* * *

Борн се изкатери по улука върху стената на склада. По средата гипсовата шпакловка свърши и беше заменена от грубо одялани хоризонтални греди, за които можеше да се хванеш с пръсти и да си помогнеш при изкачването. Наближаваше покрива, когато долови някакъв шум и замръзна. Чу драскането на кибрит, което окончателно го убеди, че там има някой. Продължи нагоре бавно и безшумно. Когато стигна почти под козирката на покрива, усети цигарен дим и долови тих разговор между два гласа.

Понадигна се колкото да вижда. Двама мъже с автомати, прехвърлени през рамо, си говореха вяло на руски за момичета и секс, докато пушеха. Никой от тях не го усети.

Борн удари по водосточната тръба и тя чинно издрънча. Секунда по-късно единият от руснаците надникна през ръба. Борн се пресегна, сграбчи го и го повлече по цимента. Руснакът се опита да го удари по ръката, но му се наложи да се подпре, за да не полети от покрива. Той измъкна нож и замахна към ключицата му, но Борн го дръпна по-яко и руснакът се преметна през перваза и полетя в празното пространство.

Като използва водосточната тръба за подпора, Борн преметна тялото си на перваза точно когато се появи вторият руснак. Изби с крак автомата от ръцете му и за миг остана легнал на крайчеца на покрива, опитвайки се да запази баланс. Руснакът му се нахвърли като побеснял и главата и плещите на Борн увиснаха във въздуха. Нападателят напипа гърлото му и започна да го души.

Борн вмъкна ръцете си между тези на руснака и ги разтвори. След като се освободи, го ритна в лицето. Нападателят му залитна и Борн се преметна на асфалтирания покрив след него. Хвана го за ризата и блъсна главата му в покрива, а после, като се възползва от замайването му, бръкна в устата му и извади маскираната като фалшив зъб капсула с цианид.

— Кой си ти? За кого работиш?

Погледът на руснака се избистри и челюстта му се задвижи.

Борн му показа отровата.

— Това ли търсиш?

Руснакът направо откачи, но Борн го очакваше и отново удари главата му в покрива.

— Няма къде да бягаш — каза му той. — И лесната смърт вече я няма.

Руснакът го погледна с мътнокафяви очи.

— Познавам те. Ти прецака „Северий Домна“. Би трябвало да работим заедно, а не да се опитваме взаимно да се убием.

— За кого работиш?

— Ще те заведа при шефа. Той ще ти каже.

Борн му взе оръжията и го остави да се надигне.

— Ти си герой за нас — каза му руснакът.

— Да тръгваме — махна му с глава Борн.

Изведнъж руснакът хукна да бяга. Борн се втурна подире му. Хавана го на края на перваза, но вместо да се опита да се освободи, руснакът го сграбчи и го издърпа със себе си на ръба. Докато се клатушкаха на крайчеца, Борн осъзна какво се опитва да направи противникът му. Удари го под носа и ръцете на мъжа се разхлабиха. Борн се измъкна от него точно преди той да последва съдбата на колегата си в празното пространство под тях.

* * *

Щом получи новината за смъртта на Маршан в подземието на арабския квартал, Бенджамин Ел-Ариан се отправи възможно най-бързо към сградата на банката в „Дефанс“, откъдето изключи компютрите на „Монишън Клъб“ от сървърите, които беше разположил в Гибралтар. Беше създал този безпогрешен механизъм точно за такива случаи, без да смята, че може да дойде време да го използва. И сега, когато моментът беше настъпил, се поздрави за предвидливостта си.

Загледан в тъмната нощ, мислено прегледа всички решения, които беше взимал през последните шест месеца. Беше ли допуснал грешки и ако да, колко сериозни щяха да се окажат?

С недоволна въздишка той обърна гръб на прозореца и като седна на председателското място на заседателната маса, включи айпода си. Какво беше накарало Маршан да потърси контактите си сред терористите?

Той се регистрира с двадесетцифровата си парола в сървърите на „Северий Домна“ и свали телефонните разпечатки от парижкото бюро за последните три дни. С помощта на филтър изолира всички разговори, проведени от Маршан, и ги сравни с базата данни на телефонните номера. С изключение на един, останалите номера му бяха познати. Около час преди инцидента в арабския квартал — тук той отново свери часа, — само минути след посещението на инспектора от външното министерство и гостите му, Маршан беше провел разговор с номер, който не фигурираше в базата данни на „Северий Домна“.

Ел-Ариан се облегна назад, загледан в номера. Защо Маршан се е обадил на този номер, вместо на него, както е бил длъжен да направи? Той вдигна телефона и избра своя човек в полицейската префектура на Париж. Събуди го, но това не беше проблем, тъй като му плащаха щедро, за да е винаги на разположение. Ел-Ариан му даде номера и агентът му каза, че ще се обади веднага щом узнае нещо.

Ел-Ариан стана и си направи черен чай „Караван“ на масичката до стената. По това време на нощта една яка доза кофеин щеше да помогне на мозъка му да остане бистър. Маршан беше допуснал фатална грешка, а това никак не бе характерно за него. Изглежда нещо се беше случило по време на визитата на представителите на министерството и то го бе извадило извън релси. Но да намеси и арабите — това беше най-лошият ход, който можеше да измисли. Ел-Ариан сръбна от чая си. Беше все едно да реши да се самоунищожи и заради постигането на тази цел да затрие целия парижки клон на „Монишън Клъб“.

Ел-Ариан въздъхна. От парижките операции на „Северий Домна“ почти нищо не беше останало. „Монишън Клъб“ беше станал безполезен, особено след като изгубиха златото на цар Соломон. Утешаваше се с факта, че поне американската операция върви по план. Погледна часовника си. На Скара й оставаха двадесет часа, за да довърши работата си, и след това всичко щеше да си дойде на мястото. Икономическата катастрофа на САЩ щеше да е гарантирана.

Телефонът иззвъня и Ел-Ариан веднага вдигна.

— Намери ли ми информацията?

— Да — отвърна агентът му, — но не беше лесно. Наложи се да мина през три защитни стени, за да стигна до нея.

Когато му каза името, Ел-Ариан изтърва чашата с чай и чинийката си. Дори не забеляза мокрите петна по панталона си.

„Не, не, не — каза си наум той. — Не може да бъде“.

Бележки

[1] Характерен за Франция анасонов ликьор. — Бел.прев.