Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Господството на Борн (13)

12

Борн се събуди преди зазоряване. Нощните сенки все още изпълваха ъглите на стаята. Рози беше застлала единственото им кресло с чаршафи и възглавница, които миришеха силно на бор. Борн остана за миг неподвижен. Беше сънувал дискотеката, ярките светлини, думкащата музика и жената в тоалетната. Вместо пистолет обаче този път тя беше насочила пръст към него. И вместо синеока и русокоса беше тъмнокоса и с кафяви очи. Беше Рози. Тя отвори уста да му каже нещо. Сигурен беше, че е важно, с убедеността, която съществува само в сънищата. После внезапно се събуди.

Защо?

Да не би нещо да беше се разшавало? Огледа се, но в стаята цареше абсолютен покой.

Какво се беше случило тогава?

Той стана и разкърши схванатото си тяло. И едва когато привършваше първия комплекс от упражненията, които правеше всеки ден, разбра.

Далечният звук на автомобил беше проникнал в съня му и го бе върнал в Колумбия. Той грабна як кухненски нож от ръчно направената стойка в кухнята и излезе навън, треперейки на сутрешния хлад. Дъждът беше спрял, но по земята се носеше сребърна мъглица. Короните на дърветата също бяха обвити в бели валма. На изток избеляващият мрак отстъпваше пред бледорозовата светлина, предхождаща изгрева. Зад къщата имаше два джипа. Изглеждаха като експонати от Втората световна война.

В настъпващото утро се разнесе някакъв звук.

Борн наклони глава и се заслуша. Ето го, слабото, но безпогрешно „туп-туп-туп“.

Обърна се и тъкмо щеше да се върне на бегом в къщата, от нея излезе Вегас, помъкнал една ракета земя-въздух и малък руски преносим зенитно–ракетен комплекс „Стрела-2“ с нещо като фотооптичен мерник с лазерен далекомер СЦС-132.

— Не се шегуваше, като каза, че си се подготвил — засмя се Борн.

— Не ми е толкова заради собствената ми защита — обясни Вегас. — Трябва да пазя Рози.

И двамата се обърнаха на север със затаен дъх и след няколко секунди хеликоптерът изникна от мъглата. Докато Вегас наместваше ракетомета на рамото си и се прицелваше през мерника, над главите им се посипаха куршуми от картечница.

— Идеално! — възкликна Вегас и натисна спусъка.

Ракетата излетя с грохот, който отекна по склоновете на планината. Хеликоптерът все още се издигаше над покрития с мъгла хребет, когато тя го улучи и се взриви. Машината се обви в пламъци, разхвърляйки парчета разтопен метал и пластмаса навсякъде като изригнал вулкан.

Вегас и Борн бяха залегнали зад джиповете.

— По-добре отиди и вземи Рози — каза му Борн. — Трябва да се измъкнем оттук колкото може по-скоро. Тези джипове заредени ли са?

Вегас кимна.

— Казах ти, че съм подготвен.

Той понечи да се върне в къщата, когато и двамата отново чуха отново характерното „туп-туп-туп“.

— Надявам се, че имаш още една ракета — обади се Борн.

Вегас се върна на бегом в къщата. Вторият хеликоптер, изпратен от „Северий Домна“, се издигна над хребета на мястото на предишния, но после внезапно зави, поемайки директен курс към къщата. Пилотите сигурно бяха видели огненото кълбо и щяха да бъдат по-предпазливи.

Вегас се върна.

— Заредих.

Той отново вдигна ракетомета на рамо и започна да се прицелва. Хеликоптерът беше застанал зад няколко високи бора за прикритие. Не че имаше значение. Лазерният далекомер щеше да го прихване дори и да се скриеше от погледа им.

— Готови… — извика Вегас и Борн се дръпна настрана. Колумбиецът натисна спусъка.

И нищо не последва.

* * *

Щом посрещна Амун Чалтум на летище „Дьо Гол“, Сорая разбра, че не е трябвало да води Арон със себе си. Бяха се отбили на път за срещата с началника на Лоран в „Монишън Клъб“, но още щом видя французина, Амун го намрази от пръв поглед.

Сорая усети неприязънта му и помоли Арон да я изчака.

— Кой, по дяволите, е този? — попита Амун, докато си вземаше чантата.

— Ей, не сме се виждали от колко време? От година? И ме посрещаш по този начин?

— Да, от година и нещо и ти ми водиш друг мъж, при това съвсем не грозен, като се има предвид, че е французин.

— Връзката ни е служебна, Амун. Това е инспектор Арон Липкин-Рене от Ке д’Орсе. — Оказа се, че не е трябвало да му съобщава пълното име и фамилия на французина и това е поредната й грешка.

— Какво търси евреин в Ке д’Орсе? — Черните очи на Амун изглеждаха твърди като мрамор.

Той беше висок мъж, добре сложен, широкоплещест и здравеняк. Притежаваше чар и някаква вътрешна сила. Всички му се подчиняваха безпрекословно и безусловно.

— Той е французин, който по една случайност е от еврейски произход. — Сорая се наведе, целуна го по устата и пъхна ръка в неговата. — Хайде, ела да отидем при него. Той е умен и съобразителен. Ще ти хареса.

— Съмнявам се — изръмжа Амун, но се остави да го поведат към залата, където Арон търпеливо ги чакаше.

За неприятна изненада на Сорая, между двамата протичаха само сили на отблъскване и отхвърляне, сякаш е наляла на едно място масло и вода и се надява, че противно на законите на физика те ще се смесят. Само че не се получаваше и докато отиваха в мълчание към колата на Арон, сърцето й се сви. Между тях вече се беше оформил триъгълник, чийто ключово важен връх беше тя.

По време на също така мълчаливото пътуване до Париж, Сорая имаше възможност да наблюдава тази не особено приятна страна на Амун. Вярно е, че беше обучен разузнавач, който разрушава шпионски мрежи, включително и контролираните от Тел Авив и „Мосад“. Но понеже беше роден и израсъл в Кайро, от ранна възраст му бе внушена омраза към израелците и съответно към всички евреи. Не беше си правила труда да обсъжда еврейския въпрос с него. Или може би, чудеше се тя, докато се въртеше неспокойно на мястото си, съзнателно бе избягвала темата, за да не се сблъска неминуемо с предразсъдъците му? Ако беше така, това не говореше добре и за двама им. Почувства се зле от тази мисъл.

И тогава усети как я заля усещането за самота. Беше си избрала този живот по собствена воля, а не по принуда, но в такива моменти се чувстваше изоставена като стара жена в залеза на дните си.

Гласът на Арон разчупи неловкото мълчание.

— Мисля, че трябва да оставим г-н Чалтум в хотела му. Ние имаме уговорена среща.

— Не съм си запазил хотел. — Тонът на Амун можеше да накара и разярен бик да застине на мястото си. — Ще спя при Сорая.

— Тогава ще ви оставим в нейния хотел.

— Бих предпочел и аз да присъствам на разговора.

— И дума не може да става. Това е работа на Ке д’Орсе.

„Аллах да ме пази от меренето на мускули между мъжете“, помисли си Сорая.

— Арон, поканих Амун тук, защото смятам, че може да ни окаже ценно съдействие.

— Не разбирам — намръщи се Арон.

— Организацията, за която искаше да говорим Лоран, е международна. Пипалата й са плъзнали навсякъде, особено в Близкия изток и Африка.

— Ако говорим за поредната екстремистка ислямска групировка…

— Не е такава и там е въпросът. — Сорая гледаше Арон, но с ъгълчето на очите си следеше изражението и езика на тялото на Амун. — Лоран успя да ми каже, че тази организация е успяла да обедини представителите на Изтока и на Запада.

— Вече имаше няколко такива безуспешни опита, но при сегашния политически климат мисля, че е невъзможно.

Сорая кимна, доволна, че тонът на разговора най-после е под точката на кипене.

— И аз щях да мисля така, но нещо в думите на Лоран ме убеди, че не ме лъже.

— И какво толкова е казал? — Арон очевидно не беше настроен да й вярва.

— Септимий Север, римски генерал, е роден в Либия. Именно той увеличава числеността на римската армия, като набира войници от Северна Африка и околните земи.

Арон сви рамене, но Амун се наведе от задната седалка по-близо до нея. Беше успяла да привлече вниманието му.

— Генералът се оженил за сирийката Юлия Домна, чието семейство води потеклото си от древния град Емеса.

— Продължавай — подкани я Амун с блеснали очи.

— Лоран ми каза, че името на организацията е „Северий Домна“. Ако послушаме историята, името на организацията ни казва, че някак си са успели да съберат Изтока и Запада на едно място.

Арон прехапа устна, докато размишляваше над информацията.

— Може ли да има по-опасно тайно съзаклятничество?

Всички в колата знаеха какъв е злокобният отговор.

* * *

Хеликоптерът набра височина и откри огън. Страничните картечници затракаха, въздухът се нажежи, навсякъде се разхвърчаха пръст, кал и метални шрапнели.

— Какво, по дяволите, става? — изкрещя Борн, опитвайки се да надвика шума.

— Не знам. Мисля, че засече.

Вегас беше свалил ракетомета от рамото си и съсредоточено го разучаваше. Борн го дръпна и го събори на земята зад джипа под дъжд от куршуми. После взе оръжието от ръцете му.

— Взимай Рози и изчезвайте оттук — нареди му той.

— Няма да успеем да се измъкнем!

Борн следеше движенията на хеликоптера.

— Аз ще им отклоня вниманието.

— Това няма да ти стигне, за да се измъкнеш.

— Нека аз да му бера грижата. — Борн стисна Вегас за рамото. — Тръгвай, приятелю. Няма време за губене.

Вегас се опита да го спре, но Борн нарами ракетомета и притича към група високи борове западно от къщата. Щом пилотът го забеляза, хеликоптерът зави и се насочи в същата посока.

Вегас се възползва от възможността да прибяга от джипа до къщата, но преди да стигне до нея, вратата се отвори и Рози го пресрещна. Носеше малък кожен сак, подобен на старомодна докторска чанта. Вегас сложи ръка на раменете й, натисна я да приклекне и двамата изтичаха обратно при джипа. Той се качи вътре, запали двигателя, рязко върна назад, смени скоростите и бързо потегли покрай къщата. Вместо да се насочи към пътя обаче, сви наляво по ловната пътека, която добре познаваше. Скоро дърветата ги погълнаха и ги скриха от погледа дори на пилота в хеликоптера.

— Къде е Борн? — попита Рози.

— Защитава ни, предполагам.

— Не можем да го оставим просто така.

Вегас съсредоточено караше подскачащия джип по тясната черна пътека. Боровите клони се плъзгаха по колата и от време на време някой клон се удряше в предното стъкло и за кратко му пречеше да вижда. Вегас обаче познаваше пътеката много добре — често беше минавал по нея нощем без фенер — иначе досега щяха да са катастрофирали.

— Естеван — подкани го Рози.

— Какво искаш да направя? Да обърна и да се върна?

Тя не му отговори, а само продължи да гледа пред себе си.

— Трябва да му имаме доверие — каза й той. — Точно както се доверяваме на дон Фернандо.

— Може би имаш прекалено голямо доверие в хората, mi amor.

— Не в хората, в приятелите.

— Твърде много вярваш в приятелството, mi amor.

— Какво сме без приятелството? — възрази Вегас. — Носим се безцелно, без отговорности или задължения. И когато дойде бурята — а тя винаги идва, — къде да отидем?

Тя се наведе и го целуна по бузата.

— Ето затова те обичам.

Той изсумтя, но и слепец щеше да забележи, че всъщност му е много приятно.

* * *

Двойна редица трасиращи куршуми разпръсна пръстта, тревата и дебелата покривка от окапали борови иглички от двете страни на Борн. Успя да стигне на сравнително безопасно място под дърветата тъкмо навреме. Младото борче зад него се стовари на земята, прерязано от картечния откос на хеликоптера. Щом застана зад клоните, Борн приклекна и провери ракетомета. Вегас беше прав — заял беше, — но сега нямаше време да го оправя. Вместо това извади ракетата. Беше по-стара версия на СА-7 „Граал“^[1]. Мощната осколочна бойна глава беше заредена с 370 грама тротил. Борн внимателно я разглоби и отдели тротила и контейнера с гориво за изстрелването на ракетата.

После потърси клонка в околния храсталак. Първата беше твърде дълга, втората твърде мокра, но накрая намери счупен клон с подходящата дебелина и дължина. Беше възлест като средновековен боздуган. Борн го вдигна и го развъртя няколко пъти над главата си. Щеше да му свърши работа. Съблече си якето и ризата, завърза ръкавите на ризата на два възела в краищата на пръчката и внимателно постави тротила и ракетното гориво в нея като в люлка. Провери — не падаха.

Той ги раздели отново и тръгна да се катери чевръсто по най-дебелия бор, като пазеше товара си и внимателно преминаваше от клон на клон все по-нагоре и по-нагоре. Звукът от двигателя на хеликоптера се приближаваше. Стоеше на едно място и го чакаше да се покаже. От време на време пилотът изстрелваше някой откос в горичката с надеждата да го улучи случайно или да го накара да напусне убежището си.

На Борн му трябваше позиция, на която хем да бъде на прицел, но и да има достатъчно пространство за движение. След малко намери подходящото място в основата на един клон точно под върха на бора. После вдигна глава и зачака пилотът да го забележи. Противникът му, вероятно окуражен, че вече не вижда ракетомета, се приготви за последния удар.

Борн сложи тротила и горивото в примката на своеобразната прашка, сви ръка и изчака. Няколкото секунди, в които пилотът приготвяше хеликоптера за нападение, бяха изтощително напрегнати. Борн прецени разстоянието. Трябваше му да е по-близо. Още няколко метра. Три, две, едно.

Картечницата затрака точно докато Борн мяташе нагоре импровизираната бомба. Тя се удари в лъскавата метална броня и тротилът се взриви, подпалвайки ракетното гориво.

Борн се наведе, взривът разкъса обшивката и машината се разлетя на парчета. Той бързо се спусна надолу, но поразеният хеликоптер падаше от небето със стремглава скорост. Все още въртящите му се перки прерязваха дърветата, докато корпусът се стоварваше върху горичката.

Застанал на люлеещия се клон, Борн почувства непоносимата жега, отгоре му се посипаха дървени стърготини, ритмичното тракане на перките се приближи, сякаш някъде биеха барабани на смъртта, и помитайки всичко по пътя си, се стовари право към него.