Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Господството на Борн (26)

25

— Бих ви убил веднага, генерал Карпов, но джамията е свещена територия и убийството тук е забранено. — Зачек ръгна Борис в долната част на гърба. — Въпреки че не бих имал нищо против.

Двамата мъже с него се ухилиха и размахаха пистолетите си като байраци.

Навън нощта беше покрила всичко с наситено сив слой мрак, който всеки момент като че ли се канеше да се върне към изначалната си форма. Те крачеха из него, сякаш газеха в плитчините на океана.

Зачек натика Борис в чакащата кола и седна до него, а от другата страна го притисна единият от придружителите му.

— Е, какво е усещането? — попита Зачек. — Да си сам и да не знаеш пътя за дома?

Вторият мъж седна до шофьора и потеглиха. Минаха през реката и навлязоха в Зендлинг, единият от двата индустриални квартала на Мюнхен. По това време на нощта по улиците се движеха малко коли и почти не се виждаха пешеходци. Шофьорът спря на „Кирайнщрасе“ и всички излязоха от колата. Отключи една врата и влязоха в някаква изоставена сграда. Миризмата на минало изпълни ноздрите на Борис. Стените се лющеха, на пода се търкаляха стол със счупен крак и полуразпаднали се кашони. Навсякъде имаше следи от тление, сякаш се намираха във вътрешността на бавно умиращо животно.

Докато двамата придружители си проверяваха оръжието, Зачек заведе Борис до задната стена на помещението и го обърна с гръб към нея.

— Ето тук ще го направим — каза той.

— Стига да е бързо — отвърна Борис.

— Всички тук сме професионалисти. — Зачек събра ръцете му зад гърба, но вместо да ги завърже, сложи собствения му „Токарев“ в тях. После отстъпи бързо и застана встрани, така че да вижда двамата мъже и шофьора, облегнат нехайно на разпадаща се колона. Той също измъкна един таурус, затъкнат в колана под сакото му и го скри зад гърба си.

— Имате ли последни желания, генерале? — на висок глас попита Зачек. — Не си давайте труд, все едно, няма кой да ги изпълни.

Помощниците му се засмяха и вдигнаха оръжията си. Борис извади дясната ръка пред тялото си и изстреля два куршума. Докато телата на простреляните в главата мъже падаха, Зачек застреля шофьора в гърдите.

Двамата стояха един срещу друг и се гледаха през пушека и настъпилото след изстрелите оглушително мълчание. Окото на Зачек още беше затворено, а кожата около него — подпухнала и оцветена в различни цветове. Той пръв свали пистолета. Борис последва примера му и тръгна към него.

— Какво толкова има у малките задници като теб, че ги прави така надеждни? — попита той.

Зачек се усмихна.

* * *

Когато Робине пристигна в болницата, където Арон беше завел Сорая, откри, че лекарите, заети с нейния случай, бяха приключили с дежурството си и си бяха заминали. Погледна часовника си. Оставаше един час до зазоряване. Попита кой е най-добрият невролог на смяна в момента, но му казаха, че бил зает, затова извади служебната си карта. След пет минути наперен млад мъж с дълга коса, която издаваше бунтарски нрав, се появи и се представи като доктор Лонгьор. Хубавото беше, че носеше папката на Сорая със себе си и вече ровеше в нея.

— Не смятам, че е трябвало да напуска болницата — смръщено каза той. — Имало е редица тестове…

— Елате с мен, докторе — рязко го прекъсна Робине и го изведе навън, където му съобщи за изчезването на Сорая. — Работата ми е да я намеря, докторе. А вашата е да се уверите, че е в добро физическо състояние.

— Най-добре ще бъде да се върне в болницата.

— В дадените обстоятелства, това може да не е изпълнимо. — Робине огледа тъмните улици. — Предположенията ми са, че няма да иска да се върне.

— Фобия ли има?

— Можете да я попитате, когато я намерим.

Заедно те разпитаха постоянно мотаещите се наоколо бездомници. Робине беше сигурен, че са били там, когато Сорая е излязла. Той им показа нейна снимка.

— Тези хора имат нужда от помощ. За някои това е особено наложително — каза той.

— Болницата вече и без това е пълна с пациенти в много по-лошо състояние — сви рамене Лонгьор. — Какво искате да направим?

Продължиха да разпитват. Накрая попаднаха на една рошава жена, която твърдеше, че я е видяла и знае накъде е тръгнала. Тя протегна трепереща ръка и Робине й даде няколко евро, а после се извърна, отвратен, без да е сигурен дали му е казала истината.

Седнаха в колата. Шофьорът му чакаше инструкции. Робине отново позвъни на номера на Сорая, но както и очакваше, никой не му отговори. Групите, изпратени от Арон, също не я бяха намерили още. А и не смяташе, че ще успеят. Тя беше изключително опитен агент. Ако не искаше, нямаше да им се остави да я заловят. Усети, че е тръгнала по своя следа след смъртта на приятеля си и не иска никой да й пречи, дори външното министерство. Не беше съгласен с решението й, но я разбираше. И все пак се тревожеше за състоянието й. Беше се измъкнала на косъм от смъртта, преживяла бе загубата на близък човек. Най-вероятно преценката й за собственото й състояние не беше много добра.

Той даде на шофьора адреса на „Монишън Клъб“, но когато пристигнаха, сградата беше осветена като коледно дърво и наоколо гъмжеше от толкова полицаи и служители на министерството, че нямаше начин да я намерят тук. Но къде да я търсят?

Отново погледна часовника си. Небето на изток изсветляваше. Направи преглед на ситуацията. Знаеше всичко, което беше известно и на Арон, но Сорая вероятно разполагаше с повече информация. Според нея следите от убийството водеха до банка „Ил дьо Франс“, пред която бяха прегазили нейния информатор. Опита се да разсъждава като нея. След като има цел, защо се крие? Може би защото нямаше достъп до това, което й е нужно, през нощта. Той се наведе напред. В червата си усещаше накъде е тръгнала. Щеше да поеме риск, но нямаше друг избор.

— „Плас дьо л’Ирис“ — нареди той на шофьора. — В „Дефанс“.

Ако беше на нейно място, щеше да отиде там.

* * *

— Джейсън, моля те, дръпни се настрана — нареди му дон Фернандо. — Няма да те моля пак.

— Ще направиш грешка — предупреди го Борн.

Възрастният мъж поклати глава, но дулото на магнума му не трепна. Борн направи крачка назад и той стреля. Куршумът улучи Етана между очите и го отхвърли с такава сила, че тялото му се преметна по гръб през перилата и падна в морето. Водата потъмня от кръвта му.

Борн погледна през борда.

— Предупредих те, че е грешка. — Той погледна отново към дон Фернандо, който се приближаваше към него по кея. — Той можеше да ни каже много неща.

Дон Фернандо стъпи на палубата, свалил магнума до тялото си.

— Нищо нямаше да ни каже, Джейсън. И аз, и ти ги познаваме добре. Тези хора не изпитват болка. Страдали са цял живот и жадуват да се превърнат в мъченици. Те са само сенки в този живот, ходещи мъртъвци.

— А Есай?

— Етана му е прерязал гърлото, преди да избяга през прозореца. — Дон Фернандо седна на дървения кожух на мотора.

— Той дойде да те убие, Джейсън, заради това, което стори в Тинегир миналата година. Есай се опита да го разубеди, но Етана е упорит човек. Затова с Есай измислихме план. Аз трябваше да те държа далеч от стаята ти, докато той е там и чака.

— Чакал е Етана.

— Точно така.

— Жалко, че е мъртъв.

Дон Фернандо прокара ръка през очите си.

— Твърде много смърт ми се събра напоследък.

Борн се сети за пратката в склада, чакаща да замине за Дамаск и „Ел-Габал“. Какво ли имаше в дванадесетте каси, кой беше истинският изпращач — „Северий Домна“ или организацията, за която работеше Кристиан Норен? Дон Фернандо за същата групировка ли работеше? Отговорите очевидно се криеха на улица „Шукри Куатли“.

Той се стегна, защото на пристанището се появи полицейски катер, бавно и целенасочено като акула, която се приближава към мъртва риба.

Дон Фернандо извади пура, отхапа края й и я запали.

— Спокойно — нареди му той, когато катерът започна да намалява, за да спре. — Аз ги повиках.

Двама полицаи и един цивилен детектив излязоха от лодката. Дон Фернандо им посочи тялото на Етана. Докато полицаите оглеждаха тялото, носещо се по водата до корпуса на яхтата, детективът се насочи право към дон Фернандо, който му предложи пура.

Детективът прие, отхапа крайчеца и я запали. Не предприе опит да огледа местопроизшествието и дори не хвърли поглед към Борн.

— Значи, казвате, че мъртвият е чужд гражданин. — Гласът му беше дълбок и дрезгав, сякаш страда от настинка.

— Нелегално пребиваващ в Испания — допълни дон Фернандо. — Наркодилър.

— Тук имаме много строги наказания за наркодилърите — каза детективът, обвит в облак дим. — И вие го знаете.

Дон Фернандо се загледа в крайчеца на пурата си.

— Спестих на държавата много пари, а на вас, Диас — доста време.

Диас кимна многозначително.

— Така е, дон Фернандо. Направихте ни голяма услуга и заслужавате благодарностите на държавата. — Той издуха нов облак дим и се загледа в обсипаното със звезди небе.

— Нека споделя с вас мислите, които ме занимаваха по пътя насам. Участъкът ни е беден, дон Фернандо, и заради бюджетния дефицит непрекъснато ни орязват още повече парите.

— Лоша работа. Моля, позволете ми. — Дон Фернандо бръкна в джобчето на сакото си, извади свита на две пачка с евробанкноти и я сложи в ръката на детектива. — Оставете тялото на мен.

— Както винаги, дон Фернандо — кимна Диас. После се завъртя на пети и подвикна на хората си „Vamanos, muchachos!“^[1] И всички си тръгнаха.

Когато катерът даде на заден и потегли по обратния път, дон Фернандо махна с ръка.

— Светът не се променя, а, Джейсън. Хайде — направи му знак той, — дай да се погрижим за Етана.

— Вие не — каза Борн и отиде до борда на яхтата. — Аз ще го направя.

Взе една кука, закачи я за яката на сакото на трупа и го издърпа, така че цялото му тяло — глава, ръце и торс — увисна над водата. Дон Фернандо го хвана за колана и го прехвърли на палубата. Загледа се за миг в него и отворената му уста, от която потече вода, а после клекна до тялото и ставите на колената му изпукаха.

Разтвори сакото и претърси всички джобове като опитен джебчия. Подаде му джиесема, портфейла и ключовете на Етана. После се изправи и извади котвата от мястото й на кърмата. Разкачи веригата от придържащата я скоба и я омота около краката на трупа.

— Пусни го през борда — нареди му той.

— Само секунда. — Борн клекна, отвори устата на Етана и огледа зъбите му. Веднага намери фалшивия зъб с цианкалия. Изправи се, извади зъба на руснака от склада и ги показа в двете си ръце на дон Фернандо.

— Откъде ги намери? — попита го той.

— Влязох в склада и убих стрелеца и шофьора му. Стрелецът счупи капсулата, докато го разпитвах. Тази е на шофьора. — Дон Фернандо не каза нищо, затова Борн продължи.

— Кухият зъб е стар номер на НКВД. Целта е агентите да не се разприказват, ако ги заловят.

Дон Фернандо посочи Етана.

— Не мога сам да го преметна през борда.

— Само след като получа някои отговори.

Възрастният мъж кимна. Борн прибра капсулите и двамата качиха тялото на Етана на перилата и го пуснаха във водата, където то незабавно потъна.

Дон Фернандо седна с лице към Борн. Изглеждаше много уморен и някак изведнъж състарен и смален.

— Марлон Етана беше внедрен в „Северий Домна“, за да ни докладва.

— С други думи, заместил е Кристиан Норен.

— Именно. — Дон Фернандо потърка ръце в панталоните си. — Проблемът е, че Етана ни предаде.

— Ел-Ариан го спечели, така ли?

Дон Фернандо поклати отрицателно глава.

— Сключи тайна сделка с Есай, когато Есай се отцепи.

— Етана е принадлежал към същата организация като Кристиан Норен, в която сте и вие. — Борн го изгледа втренчено. — Крайно време е да ми разкажете за нея.

— Прав си, естествено. — Дон Фернандо прокара длан през очите си. — Може би ако го бях направил по-рано, Есай все още щеше да е жив. — Той изчака, сякаш се чудеше как най-добре да му обясни. Най-накрая стана. — Време е да пийнем нещо и да си поговорим сериозно.

* * *

Дон Фернандо го заведе в едно крайбрежно кафене, което изглеждаше затворено, но не беше. Повечето столове бяха обърнати върху масите. Младеж с дълга до раменете коса влачеше безцелно метлата по пода, сякаш вече спи.

Собственикът излезе иззад бара, за да се ръкува с дон Фернандо и да го придружи до масата му. Възрастният мъж си поръча бренди, но на Борн не му се и мислеше за алкохол. Държеше главата му е да е свежа.

— Когато баща ми почина, всичко се промени — подхвана дон Фернандо. — Трябва да знаеш, че той беше всичко за мен. Обичах майка си, но тя беше болнава и през по-голямата част от живота ми бе на легло.

Донесоха му чашата и дон Фернандо се загледа в кехлибарената течност. Облиза пресъхналите си устни и продължи:

— Баща ми беше голям човек във всяко отношение. Беше висок и силен, физически и по дух. Присъствието му се усещаше навсякъде, където влезеше. Хората се страхуваха от него. Виждах го съвсем ясно в очите им — когато се ръкуваха с него, трепереха.

Собственикът се появи с чаша шери и я остави пред Борн, въпреки че никой не му я беше поръчвал. Сви рамене, сякаш искаше да каже: човек не се впуска в сериозен разговор без подходящо подкрепление.

— Когато бях на седем, ме заведе на лов — продължи дон Фернандо, щом собственикът се върна на мястото си зад бара. — Отидохме в Колумбия и там застрелях първата си сива лисица, когато бях на осем. Цяла година се бях опитвал да натисна спусъка. Когато за първи път видях как брат ми застреля животно, се разплаках. Баща ми ме накара да отида до него, потопи си пръстите в кръвта му и ми намаза устните. Аз отскочих назад и се задавих. А после се засрамих от суровия му поглед. Така че събрах кураж, върнах се при лисицата, намокрих пръстите си с кръв и ги пъхнах в устата си. Баща ми се усмихна, а аз за първи и за последен път изпитах едно невероятно съвършено чувство на удоволствие.

Борн усети, че това са много съкровени спомени и дон Фернандо му оказва чест, като му ги разказва.

— Както споменах, всичко се промени, когато баща ми умря. Поех бизнеса, за който ме беше подготвял от години. Трудно ми беше да го гледам на смъртно легло — слаб, едва дишащ, — а беше човек, който с еднаква лекота и хъс съсичаше на парчета и дървета, и враговете си. Всички стигаме до тази точка в живота си, знам, но с баща ми беше различно заради това, за което ме бе подготвил и което ме очакваше, щом той си отидеше.

Дон Фернандо пресуши чашата си и направи знак да му донесат нова.

— През последните години от живота си той ме запозна с разни хора. Всичките бяха руснаци и всичките ме плашеха на някакво — той махна с ръка, — знам ли, примитивно ниво. В очите им съзирах свят, изпълнен с мрак и смърт. — Той сви рамене. — Не знам как иначе да опиша начина, по който ми въздействаха. Постепенно обаче свикнах с тях. Мракът, който ме беше обгърнал, не се вдигна, но стана някак по-понятен. Опознах смъртта и това ми напомни за посвещението ми. Никога не съм бил по-благодарен на баща си, че ми е помогнал. Защото тези хора си имаха работа със смъртта, а оказа се и баща ми също.

Дон Фернандо протегна ръка и когато Борн му подаде своята, я хвана здраво в дланите си.

— Както казах, Джейсън, всички хора, с които ме запозна баща ми, бяха руснаци. С изключение на един. Кристиан Норен.