Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Борн (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bourne Dominion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2013)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер. Господството на Борн

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2011

Редактор: Марин Гинев

Коректор: Станка Митрополитска

Художник: Буян Филчев

ISBN: 978-954-733-714-5

История

  1. — Добавяне

5

— По дяволите!

Питър Маркс удари с юмрук по кормилото и спря на червено.

— Кротко! — обади се Сорая. — Какво те тормози?

— Той ме излъга. — Питър натисна клаксона с длан. — Става нещо, но Хендрикс не ни казва.

— А ти знаеш ли какво е то? — Сорая вдигна вежди.

— Как само ме изпързаля, че трябвало да остана тук. „Тредстоун“ е възобновен, твоята мрежа в чужбина работи, така че какво? Да станем бавачки на другите разузнавателни служби ли? Нещо не се връзва. — Той поклати глава. — Става нещо, но той не иска да разберем какво.

Сорая се въздържа от острата реплика, която й дойде наум, и вместо това се замисли над предположението на Питър. С него работеха отдавна в ЦРУ. Можеха да си имат пълно доверие, а това не беше малко. А и вярата в инстинктите на другия беше част от това доверие. Какво беше доловил Питър? И защо тя не го беше усетила? Честно казано, толкова се зарадва, че й дават възможност да разследва инцидента в Париж, че не обърна внимание на последвалите реплики. Каква глупачка!

— Ей, понамали малко, каубой! — извика тя, докато той заобикаляше задницата на един камион. — Бих искала да остана жива поне до довечера.

— Извинявай — промърмори Питър.

Сорая видя, че наистина е разстроен.

— Как да ти помогна?

— Отиди в Париж, заеми се с разследването на убийството на твоя информатор и открий кой, по дяволите, го е убил.

— Не ми е приятно да те оставям в това състояние — скептично го погледна тя.

— Няма нужда да ти е приятно.

— Питър, тревожа се, че ще се забъркаш в някоя глупост. — Тя го докосна по ръката.

Той я изгледа ядосано.

— Или в нещо опасно.

Той си пое въздух.

— Смяташ ли, че ако си тук, това ще промени нещата?

— Не — намръщи се тя, — но…

— Тогава се качвай на първия самолет за Париж.

— Намислил си нещо.

— Не съм.

— По дяволите, познавам този поглед.

Той прехапа бузата си.

— А преди да заминеш, защо не се обадиш на Амун?

Сорая веднага се наежи, смятайки, че той се опитва да я дразни. Но после се замисли и видя логиката в предложението му.

— Може и да си прав. Амун ще ни даде различен поглед върху тази мистериозна група.

Тя извади телефона си и написа есемес. „Пристигане Париж следобед относно убийството. Среща?“

Усети, че сърцето й бие учестено. Не го беше виждала повече от година, но едва сега, когато му изпрати съобщението, осъзна колко много й липсва шеговитата му усмивка, докосването му, брилянтният му ум.

Колко ли беше часът в Кайро? Почти 10,30 вечерта. Докато изчисляваше разликата, телефонът й изписука и пристигна ответното съобщение: „Пристигане Париж 11,34 утре сутринта местно вр.“

По тялото й се разля топлина и тя разкърши ръце.

— Какво има? — попита Питър.

— Изтръпнаха ми пръстите.

Питър отметна назад глава и се изсмя.

* * *

Есай седеше зад кормилото на колата, с която Борн напусна лагера на Корелос. Фаровете осветяваха прашния черен път, но през клоните на гъстата гора в резервата вече се процеждаше розово-синята светлина на зората и разпръскваше сенките по земята. Птиците, замлъкнали през нощта, се надпяваха над главите им.

— Пътуваме на запад вместо на изток, към Богота — отбеляза Борн.

— Отиваме на местното летище в Пералес — отвърна му Есай. — Оттам ще взема полета до Богота и ще ти оставя колата. Трябва да продължиш на запад до Ибаке. Намира се в планините, на около сто километра от Ел Колежио.

— И защо ще ходя там?

— В Ибаке ще се срещнеш с човек на име Естеван Вегас. Той членува в „Северий Домна“ и е слабата брънка в тяхната верига, както бихте казали на английски, нали? Канех се да го убедя да мине на наша страна, но сега, след като ти си тук, мисля, че имаш по-добри шансове да го спечелиш за каузата ни.

— Обясни ми по-подробно, Есай.

— С удоволствие.

Далеч от лагера на Корелос, Есай изглеждаше много по-спокоен, почти приветливо настроен, ако подобна дума можеше изобщо да бъде използвана, за да опише този мълчалив, погълнат от идеята за отмъщение мъж.

— Съвсем просто е. В организацията аз вече съм парий, предател. Дори за не особено лоялен човек като Вегас присъствието ми няма да бъде съвсем приемливо. Всъщност може да се получи дори обратният ефект и да го накара да заеме отбранителна позиция.

— Докато аз съм неизвестна величина — заключи сам Борн.

— Вегас ще бъде много по-склонен да се вслуша в моите думи.

— Това ще зависи изцяло от способността ти да убеждаваш. Доколкото те познавам, това е още една добра причина да заемеш мястото ми.

Борн се замисли за момент.

— А ако не пропее?

— Ти сигурно разполагаш с по-скорошни сведения за „Северни Домна“. За съжаление аз отдавна съм се откъснал. В пълно неведение съм относно плановете и замислите им.

— Вегас живее в някакво затънтено градче — обърна му внимание Борн.

— Преди всичко за организацията не съществува такова понятие като „затънтено“. — Колата подскочи и се качи на асфалтиран участък от пътя, въпреки че това не им помогна да увеличат скоростта, тъй като шосето беше силно изровено и осеяно с дълбоки дупки, в които можеше да счупиш предница. — Освен това дори ако Вегас не разполага с нужната информация, то поне познава някой, който има достъп до нея. Просто ще трябва да намериш този човек и да я измъкнеш с чар от него. А след това се качваш на самолета в Пералес. Билетите ще те чакат на летището.

— А докато аз се ровя из тайните на „Северий Домна“, ти с какво ще се занимаваш?

— Ще отвличам вниманието от теб.

— И как по-точно?

— Не ти трябва да знаеш, повярвай ми. — Есай заобиколи ловко един огромен трап. — В жабката има сателитен телефон със заредена батерия. А също и подробна карта на района, на която съм ти отбелязал Ибаке, както и нефтеното находище, където работи Вегас.

Борн се наведе, отвори жабката и провери съдържанието й.

— Задал съм моя номер в телефона — продължи Есай. — Така винаги ще държим връзка, независимо кой къде се намира.

Минаха през клисура с отвесни скали и след няколко километра стигнаха до водопад, който се стоварваше от кървавочервените канари с огромна, неизчерпаема енергия. Внезапно горският балдахин изтъня и през клоните се запровираха безброй слънчеви лъчи.

Излязоха на открито през западния край на резервата. По каменната ограда разкошни бугенвилии отръскваха капките роса от цветовете си и се кипреха под първите лъчи на слънцето.

Борн се загледа в пейзажа. На запад се издигаше внушителна планинска верига, покрита с гъсти гори. Щеше да им отнеме няколко часа, докато стигнат до нея.

— Какво друго можеш да ми кажеш за този Вегас?

— Често е необуздан, сприхав и агресивен.

— Прекрасно.

Есай подмина саркастичния отговор на Борн.

— Но има и друга страна. Отдавна работи по нефтените сонди. Ръководи това находище от близо двадесет години. Сигурно вече и във вените си има нефт. Много е печен и до ден-днешен, макар че е на шестдесет, а може би и на повече, не е спрял да работи. Доста пие, погребал е две съпруги, дъщеря му се увлякла по един бразилец, който я прелъстил, а после я отвел със себе си. Не я е виждал и не се е чувал с нея от поне тридесет години.

— Има ли синове?

Есай поклати отрицателно глава.

— Живее с една индианка, но доколкото знам, нямат деца. Това е всичко, което ми е известно за нея.

— Какво не обича?

— Имаш предвид какво обича — изгледа го Есай.

— По-важно е да знам какво избягва да прави или за какво не обича да говори — обясни Борн.

— Ясно — замислено поклати глава Есай. — Еднакво силно мрази и комунистите, и фашистите.

— А наркотрафикантите?

Есай отново го изгледа, сякаш се опитваше да прецени какво целят тези въпроси, но беше достатъчно умен, за да не попита.

— Сам ще трябва да разбереш.

Борн се замисли.

— Интересно, защо след като има възможност да си роди още, не го е направил.

— Щади си сърцето — сви рамене Есай. — Напълно го разбирам.

— Ти на негово място не би ли…

— Съпругата ми е твърде възрастна.

— Именно. А неговата не е.

* * *

Питър Маркс видя как младата жена се качи в джипа си и тръгна. Наблюдавал я беше, докато поливаше розите, а после и когато ги пръскаше с пластмасова пръскалка. Работеше бавно, педантично, грижливо и говореше на цветята гальовно като на любимо същество. Не погледна към охраната, преди да потегли.

Четиримата мъже от охраната на министъра силно го притесняваха. Ако щеше да следи Хендрикс, за да разбере какво крие, трябваше да внимава да не го засекат. Прие го по-скоро като предизвикателство, отколкото като проблем.

Питър винаги се изправяше лице в лице с предизвикателствата — още от младежките си години, когато се хвърляше в тях с главата напред. Факта, че беше открил истината за сексуалността си, дължеше не толкова на собственото си решение, а на отец Бенедикт, местния свещеник. За разлика от другите момчета обаче, на които отецът беше предлагал църковно вино и секс в ризницата на църквата, Питър беше казал на баща си. Тогава бе на десет години, преждевременно развит и нямаше търпение да изобличи отеца по време на следващата неделна служба.

Баща му обаче му забрани. „Последствията за теб ще бъдат много по-сериозни, отколкото за него, беше му казал той. Всички ще научат и ще ти сложат клеймото за цял живот.“ Нямаше как да пренебрегне изричното предупреждение в гласа на баща си. Вече се беше сблъсквал със силата на гнева му и нямаше желание да го предизвиква отново.

В онази неделя, когато отидоха на църква, литургията отслужи друг, непознат за Питър свещеник. Запита се къде ли е отец Бенедикт. По-късно на огрените от слънцето стъпала пред църквата чу какво си говорят хората. Предната нощ отец Бенедикт бил нападнат, когато се прибирал от църквата у дома. „Смлян от бой“ беше най-често споменаваното описание. В момента се намирал в критично състояние в католическата болница. Питър не отиде да го посети, а отец Бенедикт така и не се върна в енорията, когато го изписаха след шест седмици. През последвалите години Питър не беше говорил с баща си за случилото се въпреки подозренията си, че бащиният му гняв се е стоварил върху отчето. А сега беше твърде късно да го попита — баща му се беше поминал преди единадесет години.

Питър се съсредоточи — Хендрикс излезе от къщата. Черният линкълн спря, от него излезе шофьорът и му отвори вратата. След него влезе човек от охраната. Други двама се качиха в най-обикновен форд и колите потеглиха едновременно. Четвъртият мъж от охраната остана да пази къщата. Питър се постара да не му се набива на очи и ги последва, ненапълно отърсил се от спомените си.

В училище и в колежа беше експериментирал с момчета със сходна ориентация, но винаги бе много предпазлив — просто такъв му беше характерът. После обаче откри интереса си към тайните операции и започна да записва курсове в тази област. Това доведе до смяна и на наставника му в колежа. Новият му беше напълно непознат — виждаше го за първи път. Дори не фигурираше в списъка на административния персонал. Един ден наставникът му го повика на разговор, същината на който се състоеше в това, че ако иска да направи кариера в разузнавателните служби, ще трябва да се „позагащи“, както се изрази той.

Темата не бе повдигана повече, но Питър последва предупреждението, особено след като започнаха да излизат нови и нови истории по вестниците за шпиони и мъже на влиятелни постове, замесени в гей скандали. Горещо желаеше да се опази от подобна участ, а и добре си спомняше какво се беше случило на отец Бенедикт. Така че поведе по-целомъдрен живот, отколкото отчето някога можеше да си представи.

Обичаше Сорая като сестра, каквато самият той нямаше, и затова я ревнуваше от Борн, въпреки че не беше влюбен в нея. Вече гледаше на това с насмешка. Как изобщо му бе хрумнало да ревнува от Джейсън Борн? Той самият едва ли би понесъл двойствения му живот.

Колите се насочиха по оградените с дървета улици на Джорджтаун към сърцето на Вашингтон. Започна да пада мрак, пълен със сенки и неизвестност. Той погледна часовника в колата. Всеки момент Сорая щеше да излети над Атлантика на път за Париж и срещата си с Амун Чалтум. Беше се обадил на приятеля си Жак Робине, за да му даде подробностите за престоя й там. Робине, познанството си с когото дължеше на Борн, беше министър на културата, но и един от новите идеолози на Ке д’Орсе, френското външно министерство. Притежаваше огромна власт както в страната си, така и в чужбина. Питър имаше уверенията му, че ще окаже на Сорая пълно съдействие във взаимодействието й с френската бюрокрация.

Двете коли забавиха, щом наближиха улицата на Белия дом. Подминаха номер две и спряха пред Шекспировата библиотека „Фолгър“ — една от забележителностите на Вашингтон. Хенри Клей Фолгър, бивш председател на „Стандард Ойл“ и настоящ на „Ексон Мобил“, беше индустриалец от калибъра на Джон Рокфелер, Дж. П. Морган и Хенри Хънтингтън. За разлика от тях обаче, той беше прекарал последните години от живота си, събирайки уникална колекция от първите издания на Шекспировите пиеси. Освен тях библиотеката беше приютила първи екземпляри от всяко важно изследване за Шекспир, публикувано след откриването на печатната преса в края на 17 век, както и копия от всяка историческа книга, пътепис или сборник с митове, използвани от Шекспир в творчеството му. Всъщност библиотеката притежаваше 55 процента от всички книги, публикувани на английски език преди 1640 година. Най-скъпоценното притежание на колекцията беше обаче Първото фолио, единственият оригинален източник за текстовете на поне половината от пиесите на великия бард.

Хендрикс излезе от бронираната кола. Питър се зачуди какво ще прави в библиотеката. Едва ли имаше намерение да пише дисертация за Шекспир, династията на Тюдорите или тази на Стюартите.

По-интересното беше, че никой от бодигардовете не го придружи по стъпалата на сградата. Питър провери часовника си. Минаваше четири часът, което означаваше, че библиотеката вече е затворена за посещения.

Питър познаваше сградата. Знаеше, че има страничен вход, който се използва от служителите и понякога от тълпите учени, които едва ли не нощуваха в библиотеката. Направи обиколка из квартала, паркира и отиде при врата, дискретно скрита зад строени в редица подкастрени чемширови храсти.

Солидната, дебела дъбова врата беше нашарена с кръгли бронзови гвоздеи. Напомняше му за портите на средновековна крепост. Той извади от вътрешното джобче на сакото си самоделен шперц, който специално си беше направил, когато преди пет години остана без ключове от апартамента си.

След тридесет секунди вече беше вътре. Тръгна по слабо осветения коридор, миришещ на филтриран въздух и стари книги. Миризмата, едновременно позната и приятна, му напомни за младостта, когато прекарваше с часове в антикварните книжарници — преглеждаше някоя книга, зачиташе се в друга и дори изчиташе цели глави. Понякога му стигаше само да усети тежестта на томчето в ръката си, за да си представи как на стари години седи сред библиотеката, която е събрал.

Оглеждаше се за някой от местните учени или охраната, но не видя никого. Мина през стаите, пълни с остъклени книжни шкафове, опасани от жиците на сигналната система, и тихи коридори с дървена ламперия. Когато започна да чува шум от гласове, сви по посока към тях. Докато се приближаваше, разпозна гласа на Хендрикс. Другият глас също беше мъжки, само че малко по-висок. Колкото повече приближаваше, толкова повече го обхващаше чувството, че познава този глас отнякъде — височината му, тона, дългите изречения, произнесени почти без паузи. А после прекоси стаята и гласовете станаха съвсем ясни. Беше сигурен, че идват от отворената врата на съседната стая. Една определена фраза го накара да застине.

Човекът, с когото говореше Хендрикс, беше настоящият шеф на ЦРУ, маниакално обсебения от поста си М. Еръл Данзигер. Той беше уволнил Сорая — една от причините Питър да напусне, когато усети какво ще се случи. А сега Данзигер беше на път да разпусне славната организация, която Стария бе създал със собствените си ръце след разформироването на военновременното Бюро за стратегически операции.

Питър се приближи крадешком до отворената врата. „Ако Хендрикс замисля някакъв заговор с Данзигер, помисли си той, не е чудно, че не иска да узнаем за това.“

Вече ги чуваше съвсем ясно.

— … сте вие? — Гласът беше на Хендрикс.

— Не мога да кажа — отвърна Данзигер.

— По-скоро не искате.

Последва дълбока въздишка, вероятно от директора на ЦРУ.

— Не разбирам кому е нужна цялата тази тайнственост на ниво училищна пиеска. Защо се срещаме тук? Кабинетът ми…

— Няма как да се срещнем в кабинета ви по същата причина, по която не бяхте поканен на срещата в Овалния кабинет.

Думите му бяха последвани от мълчание, което можеше да бъде описано само като мъртвешко.

— Какво искате от мен, господин министър? — с напълно безизразен, почти като на робот глас попита Данзигер.

— Да ми сътрудничите — отвърна Хендрикс. — Това е всичко, което искаме от вас, и като казвам „искаме“, включвам и президента. В „Самаряните“ аз съм неговият глас. Ясно ли ви е?

— Напълно — отвърна Данзигер.

От мястото си Питър ясно долови отровата, с която беше изпълнена тази една-едничка дума.

— Чудесно — продължи Хендрикс. Дали беше доловил горчивината в гласа на директора на ЦРУ, или бе решил да не й обръща внимание, Питър не можеше да каже. — Тъй като нямам намерение да повтарям. — Чу се някакво шумолене.

— „Самаряните“ е секретна група. Това означава, че дори хората, които ще изберете, няма да научат за съществуването й, докато не пристигнат в Индиго Ридж. Задачата е от първостепенна важност за президента, което означава, че от този момент става приоритетна и за нас. А ето и каква е заповедта. Хората ви трябва да се срещнат с екипа в Индиго Ридж след четиридесет и осем часа, считано от този момент.

— Четиридесет и осем часа? — повтори Данзигер. — Какво очаквате от мен? За бога, погледнете списъка. Невъзможно е да бъдат събрани за толкова кратък срок.

— Директорите на ЦРУ имат задължение да постигат невъзможното. — Заплахата в думите на Хендрикс беше достатъчно ясна. — Това е всичко, господин Данзигер.

Питър чу тропота от стъпките на единия по лъснатия под, последвани малко по-късно от тези на другия. А после всичко стихна.

Облегна се на стената и се замисли. „Самаряните“, Индиго Ридж… Две следи, с които трябваше да се заеме. „Задачата била от първостепенна важност за президента, помисли си той. Тогава защо Хендрикс позволи на Сорая да замине за Париж? Защо не ни включи в групата?“ Знаеше, че ще се наложи да потърси отговорите на тези въпроси, и то колкото може по-скоро. Прииска му се да изпрати есемес на Сорая, в който да я информира и да я повика да се върне във Вашингтон, но размисли. Ако тя беше решила, че този смъртен случай е толкова важен и трябва лично да го разследва, това му стигаше. Имаше пълна вяра в интуицията й. Беше се убедил, че е безупречна.

После мислите му поеха в доста по-приятна посока. Изглежда Данзигер се беше изправил на ръба на пропаст. Беше щастлив, че се е добрал до тези сведения. Всичко, което можеше да направи, за да попречи на Данзигер да изпълни мисията си в „Самаряните“, каквото и да е то, щеше да помогне значително за постигането на целта — съсипването на неговата кариера и изхвърлянето му от ЦРУ.

„Отсечете му главата!“[1], мислено извика той и думите се замятаха из главата му като топче в игрален автомат, което набира сила при всяко удряне в стената.

* * *

Борн остави Есай на летището и спря пред бар в западните покрайнини на Пералес. Беше гладен, но преди всичко искаше да поразмисли. Заведението беше пълно с мухи, а цветът на стените му беше нещо средно между жълтеникаво и кирпичено кафяво. Неоновата лампа примигваше на пресекулки, а компресорът на древния хладилник за напитки до една от стените на моменти прескачаше. И двамата сервитьори бяха млади, слаби и припрени. Докато четеше отпечатаното на лист хартия меню, той мислено отбелязваше лицата, израженията, ъгъла на телата на останалите клиенти — възрастни мъже със загрубяла кожа, които седяха, четяха местната преса, пиеха кафе, разговаряха за политика или играеха шах. Имаше и една уморена проститутка, а един фермер направо помиташе храната, от отрупаната чиния пред себе си. Човек, който следи някого, никога не държи тялото си по същия начин като цивилните. Винаги се усеща известно издайническо напрежение в гърба, врата или раменете. Борн оглеждаше всеки влизащ или излизащ посетител.

След като не откри нищо извънредно, си поръча питие, бандеха пайе[2] и арепас[3]. Когато пристигна питието му — агуапанела или подсладена вода от тръстикова захар и прясно изцеден лимон, — той изпи половината на един дъх и се отпусна на стола си.

„В жабката има сателитен телефон със заредена батерия, беше му казал Есай. А също и подробна карта на района, на която съм ти отбелязал Ибаке, както и нефтеното находище, където работи Вегас.“ Дотук добре. Само че беше допуснал грешката да добави: „Задал съм моя номер в телефона.“ Беше напълно възможно, дори предвидливо, да има подръка втори сателитен телефон, а също и карта. Но фактът, че предварително бе записал номера си в паметта, му подсказваше, че не става въпрос за никаква случайност. Той се запита дали е възможно Есай да е знаел, че Борн ще бъде изпратен да намери и убие Корелос. Може и самият Корелос да му е казал, но ако е така, Есай не би имал време да купи предварително втори телефон. От всичко това обаче излизаше, че Есай беше излъгал, когато му каза, че няма как да изкопчи информация от „Северий Домна“. Очевидно имаше свой човек в организацията, някой, който му беше верен.

Борн не беше повярвал напълно в мотивите на Есай, но нито за миг не се усъмни в искреното му желание да унищожи „Северий Домна“. В това отношение бяха на едно мнение — и двамата се нуждаеха един от друг. Нужно им беше и да си имат доверие, но то нямаше как да е неограничено, доколкото общите им цели свършваха с изчезването на организацията от лицето на света. Доста несигурен залог.

Храната пристигна, гореща и изпускаща аромат. Борн внезапно изпита вълчи глад и й се нахвърли. Царевичните хлебчета, с които загребваше от соса, му служеха едновременно и за лъжица, и за вилица. Докато ядеше, не спираше да мисли. Не биваше да се забравя, че организацията беше наела Борис да го убие. Първоначално историята му се видя толкова безумна, че му идеше веднага да я изтрие от главата си. Само че после Есай му описа капана, който Ел-Ариан беше заложил на приятеля му. Знаеше, че Борис иска да оглави ФСБ-2 повече от всичко на света. В известен смисъл това желание беше определило посоката на целия му живот. Ако се окажеше изправен пред избора дали да получи най-съкровеното си желание, или да защити Борн, кое от двете щеше да избере? С изумление установи, че всъщност не знае отговора. Да, Борис беше приятел, а Борн бе спасил живота му във временната военна зона в Североизточен Иран, но едновременно с това той беше и руснак до мозъка на костите си. Имаше различно разбиране за морал, а това намаляваше шансовете правилно да се предвиди какъв избор би направил.

При мисълта, че дори в този момент Борис може би е по следите му, го побиха тръпки въпреки жегата. Донесе сателитния телефон от колата, сложи го на масата и се загледа в него, но устоя на желанието да се обади на Борис и направо да го разпита какво е станало и какво смята да прави. Щеше да е непростима грешка — ако Борис беше невинен, щеше смъртно да се обиди. Всъщност, като се замисли, Борн реши, че руснакът би трябвало да се престори на обиден даже и да е виновен. А освен това, ако Есай се окажеше прав, щеше да се издаде, че знае за заговора, и това би го лишило от важно предимство.

Разкара телефона от масата, все едно беше излишна шахматна пешка. Не, най-добре беше да отиде една стъпка по-напред в тъмнината. Не му беше за първи път. Беше изникнал от тъмнината на един неизвестен живот в този свят на сенките, където го заобикаляше само мрак. Усещаше болка в себе си — болката да не знаеш, — с която живееше толкова отдавна, че вече почти не я забелязваше. И все пак от време на време тя го връхлиташе изневиделица като бърз влак. Нищо в миналото не му изглеждаше реално — нито едно действие, постижение или чувство, хората, с които се беше познавал или се беше чувствал близък. Всичко бе заличено от пропадането в празното пространство. Продължаваше да търси неща, които ставаше все по-невъзможно да намери. Понякога изникваше някакво парченце, но то само усилваше чувството му за самота и безпомощност. Често тези спомени сами по себе си се оказваха достатъчно обезпокояващи.

Изведнъж отново видя пред себе си лицето на жената от дискотеката, изпотената й кожа, язвителната усмивка и дулото на пистолета, насочен към него. Каква марка и модел беше? Опита се да си спомни, но в ума му беше само лицето й, по което нямаше и сянка от страх или дори примирение. Усети допира на кожената яка на палтото до бузата си. Устата й се отвори и червените й устни произнесоха някакви думи точно в момента, преди да я убие. Какви бяха? Какво му беше казала? Имаше усещането, че е било нещо важно, въпреки че нямаше идея защо. А после споменът се изниза от съзнанието му и отново потъна в бездната на миналото, което му изглеждаше толкова чуждо, сякаш принадлежи на някой друг.

Беше непоносимо мъчително да изгубиш всичко, целия си живот. Сякаш бродиш из непозната страна. Звездите над главата ти са подредени в непознати съзвездия, а слънцето така и не изгрява. Чувстваше се сам. Единствено непрогледният мрак му правеше компания.

Мракът и болката, разбира се.

Бележки

[1] Думи на Кралицата от „Алиса в страната на чудесата“. — Бел.прев.

[2] Колумбийско ястие, приготвено от тринадесет съставки, в което има месо, боб, ориз, пържени яйца, авокадо и др. — Бел.прев.

[3] Царевични хлебчета. — Бел.прев.