Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Господството на Борн (22)

21

Всяка среща лице в лице с М. Еръл Данзигер му беше изключително неприятна, но този път Кристофър Хендрикс бе напълно убеден, че сега ще бъде различно.

Първо се появи лейтенант Р. Саймънс Рийд, любимото протеже на Данзигер, слаб, с очи на невестулка, презрително изражение и поведение на омразен старшина от морската пехота. Двамата прекарваха толкова време заедно, че зад гърба им ги наричаха Едгар и Клайд, не много лицеприятно сравнение с Едгар Хувър и Клайд Толсън, най-известната тайна гей двойка в политическите среди.

Данзигер определено ставаше за тази роля. Нисък, понапълнял в кръста след оттеглянето си от активна служба — сигурен знак, че изпитва непреодолимо влечение към пържолите, пържените картофки и бърбъна, — той имаше глава като футболна топка и подходящ характер: на силен, нахъсан да отбележи гол, но не много надежден играч. Проблемът беше в честите му повишения. Беше се представил отлично в изпълнението на мокрите поръчки, почти великолепно като заместник-директор по подслушвателната дейност в Агенцията за национална сигурност, но като директор на ЦРУ беше пълен провал. Нямаше усещане за история, не познаваше работата на агенцията и най-лошото — не му пукаше. Резултатът беше като да се опитваш да напъхаш цилиндър в квадратна дупка. Просто не се получаваше. Но това не му попречи да продължава да се вихри в самата светая светих на ЦРУ.

— Добре дошли в кабинета на директора на ЦРУ — обяви лейтенант Рийд официално, почти като дворцов шамбелан.

— Моля, настанете се.

Хендрикс се огледа из просторното помещение и се запита за какво му е на Данзигер цялото това пространство. Боулинг ли играе? Състезания по стрелба с лък ли устройва? Или може би по стрелба с пушка?

— Къде е акулата, Рийд? — усмихна му се студено Хендрикс.

— Не ви разбрах, сър? — примигна лейтенантът.

— Няма значение — махна с ръка Хендрикс.

Седна на стола, който заемаше Данзигер при последната им среща. Рийд пристъпи леко войнствено насреща му.

— Това е столът на директора.

Хендрикс се намести по-удобно.

— Днес не е.

Рийд се навъси и се накани да каже нещо, но в стаята влезе началникът му, облечен в модерен раиран костюм, синя риза със старомодна бяла яка и ръкавели и раирана военна вратовръзка. На ревера му беше закачена малка значка с американското знаме. Трябва да му се признае, че паузата, която направи, когато видя къде е седнал гостът му, беше почти незабележима. И все пак Хендрикс не я пропусна.

Принуден да седне на стола срещу него, Данзигер подчертано се зае да си оправя панталона и маншетите на ризата, преди да проговори.

— Радвам се да ви видя тук, господин министър — поздрави той с хищна усмивка. — На какво дължа честта?

„Разбира се, че знаеш на какво, помисли си Хендрикс. Нали си ходил да се оплакваш на приятелчетата си в Пентагона да се застъпят за теб пред президента? Кой ти се прави на майчица, Данзигер?“, запита се той.

— Визитата ви развлекателен характер ли има? — попита директорът на ЦРУ.

— А, не. Просто нещо ми мина през ум.

— Искате ли да споделите с нас? — разпери ръце Данзигер.

— Нещо лично беше, Макс.

М. Еръл Данзигер мразеше да го наричат с малкото му име, което обикновено заместваше само с инициал. Рийд още беше в стаята, загрижен дали да си изпили ноктите, или поне така му изглеждаше.

— Момчето трябва ли да присъства? — Интересно беше да се наблюдава как и двамата настръхнаха едновременно.

— Лейтенант Рийд е в течение на всичките ми дела — отвърна Данзигер след секунда ледено мълчание.

Хендрикс си замълча и след малко Данзигер схвана намека. Той махна с ленив кралски жест и след като му хвърли убийствен поглед, Рийд напусна стаята.

— Наистина не биваше да се отнасяш така с него — измърмори Данзигер.

— Какво беше това, Макс? Заплаха ли?

— Моля? А, не. — Директорът се размърда неловко на стола си. — В никакъв случай.

— Слушай, Макс — наведе се напред Хендрикс, — нека да си изясним нещо. Не ми пука за Рийд и определено пет пари не давам за чувствата му. И по тази причина не искам нито да го виждам, нито да говоря с него следващия път, когато имаме среща. Ясно ли е?

— Напълно — отговори му Данзигер със стегнато гърло.

Без предупреждение Хендрикс стана и тръгна към вратата.

— Чакай малко — каза му Данзигер. — Даже не сме…

— Получаваш работата, Макс.

Данзигер скочи на крака.

— Какво? — Той тръгна подире му.

Вече на вратата Хендрикс се обърна към него:

— Искаш „Самаряните“? Твои са.

— Ами ти?

— Аз се оттеглям, Макс. Заедно с хората си.

— А предварителните им проучвания?

— Нарязаха ги с машината тази сутрин. Знам, че си имаш свои методи на работа. — Хендрикс отвори вратата, почти убеден, че ще намери отвън Рийд да подслушва. — От този момент ти отговаряш за охраната на Индиго Ридж.

* * *

Маги чу звъненето на шифрования мобилен телефон през съня си. Мелодията му беше от „Полетът на валкириите“. Не беше почитателка на оня нацист Рихард Вагнер, но въпреки това много харесваше „Пръстенът на нибелунгите“. Обърна се по гръб с натежали клепачи, залепнали от съня. След като се върна от обяда с Кристофър, се пъхна в леглото и незабавно заспа. Точно сънуваше, че с Кая водят един от нескончаемите си детски спорове. Всъщност гърлото я болеше, сякаш наистина е крещяла в съня си. Кая никога не се поддаваше на крясъци. Защо тогава стигаха дотам? Отношенията им, тайните, които споделяха, неминуемо създаваха конфликти. Ако бяха момчета, най-вероятно непрекъснато щяха да стигат до бой. Опитаха се да използват малкото, което ги свързваше, но накрая стигнаха дотам, че не можеха да се гледат. Дори обстоятелствата да не се бяха намесили, пак щеше да се стигне до раздяла. И все пак в сънищата си усещаше липсата на сестра си. Михаела никога не се появяваше в тях, но Кая винаги беше там. И когато я видеше, Маги започваше да плаче в съня си и сърцето й се късаше. Но щом започнеше въображаемият им разговор, още с първите думи той придобиваше злъчния характер на спор между две сестри, които се обичат, но не могат да намерят общ език. В по-късно време несъгласията започнаха да се въртят около баща им. Спомените им за него бяха сякаш от двама различни души. Спореха още по-ожесточено и непримиримо и това едновременно я натъжаваше и ядосваше.

Валкириите продължаваха марша си из съзнанието й. Тя се превъртя и хвърли недоволен поглед към джиесема на нощната масичка. Ясно беше кой й се обажда. Бенджамин Ел-Ариан единствен използваше този номер.

Натисна с палци очните си ябълки, за да се разсъни напълно, но не вдигна телефона, а се загледа в прашните сенки по тавана. Мелодията на телефона изведнъж прекъсна по средата. В настъпилата тишина тя се замисли за Бенджамин Ел-Ариан. Беше пълна загадка как е било възможно да се почувства привлечена от него. Сега той й се струваше като част от някакъв друг живот и съвсем друг човек.

Америка я беше променила. Досега беше пътувала къде ли не, но не и тук. Бенджамин й беше внушил, че това е държава на корупцията и злото, с отслабваща мощ в резултат на поредица от дипломатически и военни поражения. Само че тогава тя нямаше лични впечатления, с които да сравни тази представа. А сега, след като прекара известно време с Кристофър в люлката на капитализма, откри, че Америка е динамична, жизнена, вълнуващо противоречива страна. С две думи, доста интересно място.

Ала това откритие я наведе на мисълта за несъстоятелността на безкрайните антиамерикански проповеди на Бенджамин. Тя всъщност се беше престорила, че им вярва, за да спечели доверието му, но едва сега, след като влезе в контакт със смъртоносния му враг, успя да осмисли размера на неговите самозаблуди. Но дори и след като бе прекарала толкова време с него, не знаеше дали беше крил екстремистките си възгледи от останалите ръководители на „Северий Домна“, докато не се бе издигнал на власт, или ги беше прихванал впоследствие от Семид Абдул-Кахар.

Водачът на Джамията предизвикваше у нея презрение с обсебващите го омраза и неотстъпчивост, които не оставяха място за компромис. Ако на света съществуваше истинско зло, Злото с главна буква, както проповядваше католическата църква, то със сигурност беше култивирано и подхранвано точно от такава омраза.

Отначало съюзът между двамата я озадачи, но постепенно от случките, на които стана свидетел, разбра, че Бенджамин използва Абдул-Кахар като средство, с което поддържа и консолидира властта си и държи изкъсо останалите в ръководството. Беше видяла какво се случи на един от тях, достатъчно неблагоразумен да не се подчини на Ел-Ариан. Трупът му представляваше такава зловеща гледка, след като Абдул-Кахар си беше свършил работата, че за да запази собствения си разсъдък, тя незабавно я бе причислила към кошмарите, за които човек не иска да си спомня. Само Джалал Есай, единствен от недоволните, беше успял да оцелее и сега се опитваше да оспори водачеството на Бенджамин. Касапите на Абдул-Кахар не бяха успели да му затворят устата и затова Ел-Ариан възложи тази задача на Марлон Етана.

Беше напълно наясно каква опасна игра е подхванала с Бенджамин, но бе твърдо решена да продължи по избрания път. На Ел-Ариан му беше забавно да държи дъщерята на Кристиан Норен под контрола си. Беше планирала всичко съвсем точно и внимателно — да му даде каквото иска той; някой, който се подчинява на волята му. Баща й — таен агент на друга организация — беше предал „Северий Домна“, грях, който Бенджамин нямаше как да прости и затова неминуемо един ден щеше да се стовари на главата й. Номерът беше как да се измъкне, преди този ден да настъпи.

Смешното беше, че тук, в Америка, се чувстваше в безопасност. Не заради изобилието на американския начин на живот — в Париж достатъчно се беше наслаждавала на всевъзможен лукс, — а заради възможността да се изразява свободно и да бъде себе си, без да се страхува от възмездие или подигравка. Новият й живот в тази страна беше толкова различен, сякаш на светлинни години от досегашния. Неслучайно наричаха тази страна Новия свят и в определени среди все още я възприемаха така. Чудно ли е тогава, че не й се искаше да се върне при Бенджамин Ел-Ариан и „Северий Домна“? Ставаше й все по-ясно, че наближава времето да се отърве от тях. Или да умре.

Телефонът отново се разсвири и тя стисна неволно зъби. Този път щеше да го вдигне. Поколеба се за момент и го включи.

— Моментът не е много подходящ.

— За теб все няма подходящ момент. — Гласът му издаваше недвусмислено неудоволствие. — Закъсня два дни с доклада си.

Маги затвори очи и си представи, че забива нож в гърдите му.

— Операцията си е операция — отвърна му тя. — Бях заета.

— И с какво толкова?

— С действия по плана — да дискредитираме Кристофър Хендрикс, за да предпазим Фицуилямс от разкриване, поне докато трае процесът на придобиване.

— Е, и? Нещо не видях статии, представящи Хендрикс в негативна светлина.

— Естествено — рязко му отговори тя. — Нали не смяташ, че нещо такова се организира за двадесет и четири часа? Той е министър на отбраната на САЩ.

Ел-Ариан замълча за малко.

— Докъде точно си стигнала?

Маги се изправи и подпъхна възглавниците зад гърба си.

— Не ми харесва тонът ти, Бенджамин. — После замълча и зачака, решена да не проговори, докато той не отстъпи.

— Операцията си е операция, както сама каза — прекъсна Ел-Ариан проточилото се мълчание.

Маги усети, че едва ли ще получи повече от това и отстъпи.

— Смяташ ли, че някой друг можеше да спечели доверието на Хендрикс за толкова кратко време?

— Не — призна й отново заслугата Ел-Ариан. „Колко ли дълго още ще ми върви?“, запита се тя.

— Фалшивата самоличност, която ми подготви, е идеална.

Всъщност биографията на Маргарет Пенрод беше дело на хора, много по-нискостоящи в йерархията на „Северий Домна“, но не пречеше да му се подмаже малко. „Особено като се има предвид по какво опасно въже ходя.“

— А как е Хендрикс? — попита Ел-Ариан.

— Здраво е налапал въдицата. — Странно колко неловко и малко страшно й стана, когато произнесе тези думи на глас.

— Добре, значи е време да я дръпнеш.

— Но бавно. Не искам да заподозре нещо точно сега.

— Скара — покашля се Ел-Ариан. — Фазата по придобиването приключва след два дни. Трябва да се съобразиш с този срок.

„Два дни. Остават ми само два дни.“

— Разбирам напълно. Разчитай на мен.

— Винаги съм ти вярвал. До скоро.

Скара запокити телефона.

* * *

Хендрикс се намираше в гаража на сградата, в която се помещаваше „Тредстоун“. Беше заповядал да освободят помещението незабавно след експлозията. За втори път посещаваше местопроизшествието — първият беше едва час след взрива. Тогава издаде нареждане да бъдат изпратени федерални агенти, които да претърсят околния район и къщата на Питър и без да знае на кой свят е помощникът му, събра група за разследване на случая.

От огледа на мястото излизаше, че Питър не е бил в колата. Дотук добре. Къде обаче се беше дянал? Разследващият екип не успя да го намери. Хендрикс го потърси по мобилния му телефон, но се включи гласова поща. После позвъни на Ан във временно осигурените за персонала на „Тредстоун“ офиси, но и тя не се беше чувала или виждала с Питър от предишния ден. Той се отказа и си тръгна.

Прибра се вкъщи рано и без предизвестие. Охраната му претърсваше помещенията за подслушвателни устройства, както правеха два пъти седмично. Той влезе в кухнята, наля си една бира и се загледа как щъкат напред-назад, съсредоточени и организирани като мравки. Взе телефона и се опита да се свърже с Джаки, но синът му все още беше някъде на предната линия в планините на Афганистан и не можеха да осъществят връзка.

Почти беше свършил бирата си, когато хората от охраната минаха покрай него и му кимнаха на излизане. Остави чашата си, влезе в кабинета и затвори вратата зад себе си. На прозореца имаше щори с широки процепи, които той никога не вдигаше. Хендрикс седна зад бюрото си, извади ключе от портфейла си и го пъхна в ключалката на долното ляво чекмедже. Извади малък диск, приблизително колкото половин нокът. Знаеше какво представляват тези устройства, но не ги беше виждал досега. Само не можеше да разбере защо охраната му не успяваше да го открие при постоянните си проверки.

Намери го преди десетина дни съвсем случайно. Пресегна се бързо да вземе папка, доставена от куриер, и без да иска, обърна лъскавата стъклена статуетка на Айфеловата кула, която Аманда му купи при първото им посещение в Париж. Беше му любим спомен, който му напомняше за нея след смъртта й. Четирите крака на кулата бяха облепени с кече, но когато я събори, забеляза, че единият от тях стъпва върху това странно и плашещо електронно устройство.

Незабавно му минаха две възможности през ум. Първата — че е поставено от човек от охраната му, който нарочно го подминава при проверките. А втората — че устройството е съвсем нов модел и уредите не го хващат. И двете хипотези бяха еднакво обезпокоителни, но втората го притесняваше повече, тъй като означаваше, че някоя организация разполага с по-съвършена техника от тази на американското правителство. Опита се внимателно да поразпита, разчитайки на връзките си с хора от средите на разузнаването, дали някоя група в правителството не е предприела действия срещу него. До момента нищо подобно не се беше разкрило.

Огледа диска — тъмнозелен, едва различим от кечето по останалите крака на подаръка от Аманда. Нарочно го беше оставил на бюрото си и не се издаваше. Провеждаше безобидни разговори, защото не искаше собственикът му да разбере, че е открил съществуването му. Именно заради това устройство беше организирал толкова сложна система на комуникация с Питър Маркс. Той го остави на мястото му, затвори чекмеджето и го заключи.

Хендрикс отвори лаптопа си, включи се към правителствения сървър, на който се съхраняваха файловете му, стигна до шифрования файл и го отвори. Правеше чест на Питър, че се беше досетил за системата и бе прочел файла. Имаше и съобщение от него, описващо разкритията му. На регионална среща в Катар през пролетта на 1968 г. Фиц беше отбелязан като консултант на вече закритата държавна компания „Ел-Габал Майнинг“. Интересното в случая — първо за Маркс, а сега и за Хендрикс — беше, че Фиц не го бе споменал в автобиографията си.

Може би не е толкова изненадващо, че Маркс не се обажда, помисли си Хендрикс. Ако е открил още нещо във връзка с Фиц, може след нападението да е минал под прикритие, за да продължи разследването. Или да се е свързал със Сорая. Хендрикс отново я потърси по телефона, но без успех. Извади джиесема си и като излезе от кабинета, отиде по коридора в банята, където развъртя всички кранчета.

В Париж минаваше девет часът, затова потърси Жак Робине в дома му. Съпругата му каза, че още е в службата си. Имало някакъв международен инцидент. Хендрикс се притесни и позвъни в кабинета му. Докато го свързваха, се загледа в празния си дом и отново му се прииска от сърце да чуе как Аманда щъка из къщата и подрежда шкафовете, както обичаше да прави приживе. Потискаше го мисълта, че не са докосвани след смъртта й. Запита се как ли щеше да изглежда домът му, ако Маги се нанесе да живее тук за постоянно.

Най-накрая чу гласа на Робине.

— Крис, точно се канех да ти се обадя. Страхувам се, че тук стана малък инцидент.

— Какъв инцидент? — Ръцете на Хендрикс се изпотиха, докато слушаше разказа на Робине за срещата с Маршан и случилото се впоследствие, когато Сорая, Арон Липкин-Рене и Чалтум го проследили.

— Значи Чалтум е мъртъв. — „Господи, каква издънка, помисли си Хендрикс. Шефът на египетския «Мухабарат» убит на френска земя. Нищо чудно, че Робине е още в кабинета си. Сигурно ще прекара там цялата нощ.“ — Сорая добре ли е?

— Доколкото Арон е успял да види.

— Какво означава това, по дяволите?

— Все още е в безсъзнание.

Стомахът на Хендрикс запулсира като второ сърце. Той отвори шкафчето с лекарства, извади си един „Прилосек“ и го глътна без вода. Знаеше, че прекалява с хапчетата, но какво да се прави.

— Ще оцелее ли?

— Докторите все още преценяват…

— По дяволите, Жак, трябва да се погрижиш за нея.

— Арон казва, че лекарите…

— Остави Липкин-Рене — прекъсна го Хендрикс. — Жак, искам да стоиш при нея.

Последваха няколко секунди мълчание.

— Крис, затънал съм до ушите в merde^[1] във връзка с убийството на Чалтум.

— Убит е от северноафрикански арабски екстремисти.

— Да, но на френска земя. От египетското посолство напълно са откачили.

Хендрикс се замисли.

— Знаеш ли какво? Аз ще се заема с египтяните, ако ти се погрижиш за Сорая.

— Наистина ли?

— Абсолютно. Приеми го като лична услуга, Жак.

— Добре, ще бъде лична услуга и за двама ни, ако ме отървеш от тях. Вече и без това си имаме достатъчно проблеми с египтяните тук, а си представям какво ще стане, когато новината излезе в медиите.

— Няма да излезе — сериозно му обеща Хендрикс. — Жак, прави каквото правиш, но помогни на момичето да се изправи на крака.

— Ще ти се обадя веднага щом има нещо ново. — Той даде на Хендрикс друг, шифрован номер. — Не се тревожи.

Не че имаше как да спре да се тревожи. „По дяволите — помисли си Хендрикс, докато затваряше и търсеше в указателя номера на египетския президент, — какво, по дяволите, става с моите хора?“

* * *

Когато Борн и Есай излязоха от стаята, дон Фернандо ги чакаше в коридора.

— Джейсън, моля те, искам да ти кажа нещо.

Есай кимна отсечено и продължи нататък.

— Как мина?

— Ще видим — отвърна Борн.

Дон Фернандо извади пура от джоба си, отхапа крайчеца й и я запали.

— Предполагам, че се чудиш защо държа Естеван в неведение — каза той сред облаци от ароматен син дим.

— Как постъпвате с приятелите си е ваша работа.

Дон Фернандо го изгледа.

— Харесвате ми, Джейсън. Много ми харесвате. И затова няма да се обидя въпреки прикрития упрек в думите ви. — Той спря за момент, извади пурата от устата си и се загледа в огънчето на края й. — Приятелството може да приеме много форми. Като човек с опит, предполагам, осъзнавате това. — Той погледна Борн в очите. — Знам обаче, че вие не сте такъв. Вие, приятелю, сте представител на изчезващ вид, истинска останка от дните, когато съвестта, честта, дългът и приятелството бяха свещени неща.

Борн си замълча. Не му беше приятно да му обясняват що за човек е, дори и ако описанието отговаряше на истината.

— И така стигаме до трудната част. — Дон Фернандо върна пурата в ъгъла на устните си. — Кая ти е хвърлила око.

— Изразявате се странно.

— Добре, де — кимна събеседникът му. — Влюбена е в теб.

— Това е лудост. Независимо от всичко казано, тя ме мрази заради убийството на майка й.

— Една част от нея определено те мрази — тази, която не те е познавала и помни чувството, когато е видяла майка си на мраморния плот в моргата. Изградила си е свой свят около този спомен. А после си се появил ти, човек от плът и кръв. А заедно с теб и подробностите около смъртта на майка й. Все развития, за които, както предполагам, се е оказала неподготвена. — Дон Фернандо дръпна от пурата си. — Представи си го от нейната гледна точка. Ти се появяваш, спасяваш и нея, и Естеван неведнъж, не два пъти, а цели три пъти, както от „Северий Домна“, така и от хората, за които е работил баща й. Тя не знае нищо за теб, да не говорим, че и през ум не й минава, че ти може да си убиецът на майка й. В момента тя е раздвоена и води битка със самата себе си.

— Това не е моя работа — прекъсна го Борн.

Дон Фернандо дръпна от пурата и двамата потънаха в облак от дим.

— Не ти вярвам.

— Тя влюбена ли е във Вегас?

— Ще трябва сам да я попиташ.

— Точно това смятам да направя. Ситуацията и бездруго е сложна. Не ми трябва и Вегас да откачи от ревност.

— Тя е на верандата.

— Няма как да си я видял оттук.

— Винаги знам къде се намира всеки от гостите ми.

Борн леко се изненада — не беше забелязал камери из къщата.

— Отиди при нея, Джейсън — усмихна се дон Фернандо. — Гледай да оправиш нещата, преди да се е заформила някоя кръвна вендета.

* * *

— Ето как ще стане — подхвана Зачек. — Свръзката ще те чака при страничния вход на джамията. Ти ще му кажеш „Няма друг бог, освен Господ“, а той ще ти отговори: „Господ е добър. Господ е велик.“

Борис и Зачек се бяха свили в сенките на уличка, намираща се на една пресечка от тъмния и застрашителен силует на джамията, който се очертаваше срещу буреносното мюнхенско небе.

— Ти го познаваш, така ли?

Зачек кимна.

— Привидно той работи за тях, но…

— Разбирам — каза Борис.

Зачек си погледна часовника.

— Време е. Успех.

— И на теб. — Борис го погледна за последно. — Между другото, изглеждаш ужасно.

— Нищо не трае вечно — усмихна се тъжно Зачек.

Борис излезе на улицата и се смеси с потока от пешеходци. Избра внимателно темпото си — владееше майсторски умението да се смесва с тълпата. Много по-добре, отколкото Зачек някога би могъл да го усвои. За секунда се запита дали може да има доверие на човек от СВР. В този бизнес нямаше сигурни неща и човек можеше да разчита само на умението си да разгадава чуждата психика и правилно да се възползва от това. Бяха прекарали сравнително кратко време заедно, но по начин, който наподобяваше близостта, възникваща между двама войници, намиращи се по време на бой в един и същи окоп. Напрегнатото преживяване му даваше усещането, че добре е опознал Зачек.

Вече наближаваше страничния вход на джамията и не му оставаше никакъв друг избор, освен да се довери на Зачек.

Двама мъже се мотаеха на вратата и си говореха приглушено, но с приближаването му единият замълча и си тръгна. Борис се приближи към другия — нисичък, плещест мъж, с дълга до гърдите къдрава брада, който миришеше на тютюн и застояла пот.

— Няма друг бог, освен Господ — каза Борис.

— Господ е добър. Господ е велик — отвърна мъжът и го въведе в джамията.

Той си свали обувките и си изми ръцете в коритото на каменен фонтан. Борис последва примера му. После тръгнаха по тесен, зле осветен коридор, покрай поредица от стаички без врати, в които се движеха някакви сенки и се носеха тихи гласове като жуженето на насекоми. Някъде по-далече се чуваше хорово четене на молитва и напевните извивки на гласа на мюезина, наставляващ правоверните. Атмосферата беше задушна и потискаща и Борис трудно следеше пътя пред себе си.

Свиха наляво, после надясно и после отново надясно. Това място е оплетено като лабиринт, помисли си Борис.

Няма лесно измъкване от тук. Накрая спряха пред една врата и като се обърна към него, мъжът каза:

— Вътре е.

— Първо вие — отвърна Борис.

Щом мъжът се извърна, той хвана дръжката на своя макаров. Спътникът му отново го погледна, поклати глава и протегна ръка. Борис замръзна на място.

— Няма друг начин — обади се мъжът.

Борис извади пистолета си, махна патроните от него и ги сложи в джоба си, а после му го подаде. Водачът му го взе, отвори и двамата влязоха в малка квадратна стаичка с високо кръгло прозорче на височината на гърдите, през матовото стъкло на което се процеждаше светлина.

Едър мъж с мазна на вид брада седеше с кръстосани крака на молитвеното килимче и говореше с други двама, които незабавно станаха и се дръпнаха настрани. Борис отбеляза, че заеха позиции от двете страни на стаята, с гръб към стената.

Едрият мъж прокара пръсти през черната като очите му брада.

— От СВР ли сте? — попита той с дрезгав глас. — Зачек ли ви праща?

Борис кимна.

— Интересувате се от Виктор Черкезов — продължи мъжът. — Защо е идвал тук, с кого се е видял и какво е станало.

— Точно така.

— Такава информация не е лесно да се получи. А и ме излага на опасност. — Мъжът се покашля. — Трябва да си платите.

Тъй като това не беше въпрос, Борис си замълча. Мъжът се усмихна и в устата му проблеснаха два златни зъба. Другите му зъби изглеждаха черни и от устата му се носеше неприятен дъх на развалено.

— Ами тогава да се спогодим.

— Колко?

Мъжът вдигна предупредително месестата си ръка.

— А, не. Не ми трябват пари. Вие искате информация от мен. Аз искам същото.

Борис тайно държеше под око мъжете край стената, които даваха вид, сякаш се интересуват само от светлината зад прозореца.

— Каква?

— Познавате ли човек на име Иван Волкин?

Въпросът остави Борис без дъх.

— Чувал съм за него, да.

Мъжът стисна пълните си и почти неприлично розови на фона на брадата му устни.

— Въпросът не беше този.

— Срещали сме се — предпазливо отговори Борис.

Нещо се промени в тъмните очи на мъжа.

— Може би тогава информацията, която ще си разменим, се отнася за един и същи човек.

— Не виждам как — разпери ръце Борис. — Искам да знам защо Черкезов е бил изпратен тук. Волкин не ме интересува.

Събеседникът му се изкашля и се изплю в металната купичка до себе си.

— Само че Черкезов дойде тук, за да се срещне с Волкин.

* * *

Борн намери Кая, обвила ръце около тялото си на балкона. Гледаше как едно славейче подскача из дървото, сякаш се опитва да намери пътя към дома. Запита се дали и Кая не се опитва да направи същото.

Тя се размърда, когато го чу, но не каза нищо, докато птичето не кацна на едно клонче и не зачурулика звучно. Борн застана до нея.

— Не изглеждаш изненадана, че ме виждаш — каза той.

— Надявах се да дойдеш. И после всичко ще стане като във филмите.

— Не предполагах, че си романтичка.

— Така ли? — Тя се размърда и премести тежестта на тялото си върху другия крак. — А каква мислеше, че съм тогава?

— Мисля, че си човек, готов на всичко, за да постигне целта си.

— Смяташ, че ще разбия сърцето на Естеван — въздъхна тя.

— Той е простичък човек, с простички нужди. А ти си точно обратното.

Тя погледна към земята.

— Да предположим, че си прав.

— Тогава ще излезе, че той е бил само средство.

— Цели пет години му доставям удоволствие.

— Защото е повярвал на историята ти. — Борн се извърна към нея. — Мислиш ли, че щеше да се влюби в теб, ако знаеше коя си и защо ти е нужен?

— Може би да.

Тя също се извърна с лице към него. Луната огряваше скулите й, но очите й оставаха в сянка. Тук, на окичения с цветя балкон на дон Фернандо, пищната хубост на тялото й изпъкваше с пълна сила. Борн не се съмняваше, че нарочно е избрала мястото, за да постигне максимално чувствено въздействие. Знаеше си силата и не се страхуваше да я използва.

— Не искам да говорим за Естеван.

— Може би, но аз трябва да знам…

Тя обгърна лицето му с ръце и приближи устни до неговите.

— Искам да говорим за нас.

И изведнъж Борн разбра. В очите й гореше желание, но то не беше насочено към него като мъж. Не, също като Вегас преди него той беше само средство за постигането на целта. Единственото, което я интересуваше, беше да открие истината за баща си. И понеже това не беше по силите на една жена, се бе превърнала в серийна прелъстителка. Залепваше се за всеки мъж, чрез който се приближаваше до целта си.

— Дон Фернандо е останал с грешното впечатление, че си влюбена в мен.

— Грешно впечатление ли? — озадачи се тя.

Той пристъпи към нея и я целуна продължително по устните. Тя се залепи с цяло тяло до него. Усещаше всяка извивка и трапчинка по женствената й снага.

— Недей — каза той и леко я отблъсна.

Тя поклати глава с полуотворени устни.

— Не разбирам.

Запита се дали наистина не е успяла да си внуши, че е влюбена в него. Така ли успяваше да заблуди Вегас — като заблуждава себе си?

— Разбра ме много добре — каза той.

— Правиш грешка. — Тя поклати глава. — Голяма грешка.

* * *

— Амун! — извика Сорая, когато се върна в съзнание.

— Няма го, Сорая.

Арон се наведе загрижено над нея.

— Помниш ли?

И тя си спомни. Спускането в мрака, Донатиен Маршан, който я души, Амун, изкачващ на бегом стълбите, изстрелите, кръвта и после падането. Парещи сълзи изпълниха очите й, преляха от ъгълчетата им, стекоха се по бузите й и попиха във възглавницата.

— Къде…

— В болницата си.

Тя извърна глава, изведнъж усетила тръбичките, излизащи от ръката й.

— Трябва да го видя — каза тя.

Но когато се опита да се надигне, Арон я блъсна лекичко назад.

— И това ще стане, обещавам ти, Сорая. Но не сега и не днес.

— Трябва. — Даде си сметка обаче, че напразно се съпротивлява и няма сили. Сълзите й не спираха да се леят. Амун беше мъртъв. Тя погледна към Арон.

— Моля те, Арон, събуди ме.

— Ти си напълно будна, Сорая. И слава богу.

— Това не може да е истина. — Защо плаче? Сърцето й сякаш беше разцепено на две. Въпросът дали чувствата й към Амун са истински вече нямаше значение. Бяха колеги, приятели, любовници, а сега него го нямаше. И преди се беше сблъсквала със загубата и смъртта, но сега бе различно. Неясно съзнаваше, че плаче, а Арон я държи и миризмата му се смесва с гадно–сладникавата миризма на болница. Тя се хвана здраво за него. И въпреки че той я държеше, изпита странното усещане, че е сама. При това много по-самотна от когато и да било. Работата й представляваше целия й живот. И тя като Джейсън не допускаше почти никого другиго в живота си — освен Амун. А сега…

Мисълта за Джейсън я обсеби. Спомни си за неговите загуби — лични и служебни. И за Мартин Линдрос, духовният баща на „Тифон“ и неин шеф, най-близкият приятел на Джейсън в старото ЦРУ. Смъртта му разтърси нея самата, а какво ли оставаше за Джейсън. Беше обърнал земята и небето, за да го спаси, но се провали точно накрая. Мисълта за Джейсън я накара да се чувства по-малко самотна и потисната от обстоятелствата и й даде отправната точка, която й беше необходима, за да се отстрани, да помисли и да се справи със случилото се.

— Арон, трябва да ме изведеш оттук — каза тя и в думите й прозвуча такова отчаяние, че сама се стресна.

— Нямаш нищо счупено, само малко понатъртени ребра. Докторите обаче се съмняват за мозъчно сътресение…

— Не ми пука — извика тя. — Не мога да остана тук нито секунда повече.

— Сорая, моля те, успокой се. Разбираемо е, че си разстроена и…

Тя го отблъсна с колкото сила имаше.

— Престани да се държиш с мен като с дете и чуй какво ти казвам, Арон. Измъкни ме оттук. Веднага.

Той я изгледа продължително и кимна.

— Добре. Дай ми минутка да се оправя с персонала.

Щом той излезе от стаята, Сорая с усилие се изправи в седнало положение. От движението я заболя главата, но тя се постара да не обръща внимание. Махна лепенката и извади иглата от ръката си. Внимателно прехвърли крака и стъпи на пода. Подът й се видя студен. Глезените й запулсираха, когато се опита да се изправи. Изчака, дишайки дълбоко и равномерно, за да вкара кислород в тялото си, хвана се за леглото и направи няколко предпазливи крачки — една, втора, трета — като току-що прохождащо бебе. Мъчително бавно прекоси стаята и извади дрехите си от гардероба. Движеше се абсолютно по инстинкт. С вдървени крака стигна до вратата като зомби и се спря, изчаквайки енергията й да се върне, докато си поема дъх.

После я отвори и надникна отвън. Огледа се на двете страни. Освен един старец, който, тътрейки крака, буташе стойка на колелца с банка на нея, не се виждаше никой друг. Срещу нея беше сервизното помещение. Сорая се стегна и направи крачка навън. В същия момент чу приближаващи се гласове. Единият беше на Арон. С усилие на волята тя си наложи да тръгне, посегна към вратата на сервизното помещение, отвори я и влезе вътре. Точно когато я затваряше, зърна Арон в компанията на двама лекари. Отиваха към нейната стая.

* * *

Борн и Есай намериха Кая и Вегас в антрето. Предната врата беше отворена и през нея се виждаше как дон Фернандо упътва две коли към къщата.

— Десет часът е — каза Кая. И като усети, че вероятно Борн и Есай, щом са заедно, очевидно искат да говорят с нея, добави: — Вечерята е свещен ритуал за дон Фернандо.

Борн се приближи към тях.

— Как се чувстваш, Естеван? Спа цяла вечност.

Вегас докосна с пръсти челото си.

— Малко гроги, но по-добре.

Дон Фернандо се появи на вратата.

— Превозът ни пристигна.

* * *

Целта им се оказа рибен ресторант на другия край на Кадис. Терасата, покрита със скъпи теракотени плочки, граничеше с каменен вълнолом, от който се откриваше гледка към южната част на залива. Закотвени яхти леко се поклащаха върху вълничките. Голяма моторна лодка мина край тях, порейки водите, и остави бяла пяна след себе си. Лунната светлина се стелеше по водата като сребърен плащ, а небето над главите им беше изпъстрено със звезди.

Метрдотелът, който пърхаше около дон Фернандо, ги заведе до кръгла маса близо до вълнолома. Ресторантът беше пълен с отбрана клиентела. Златните и платинените украшения по китките на изисканите дами, обути в скъпи обувки на висок ток, проблясваха на светлината на свещите, а около грациозните им шии блещукаха скъпоценни камъни.

— Чувствам се като грозното патенце — каза Кая, докато сядаха.

— Глупости, любов моя. — Вегас стисна ръката й. — Никой тук не може да се закачи на малкия ти пръст.

Кая се засмя и го целуна с любов или поне така изглеждаше.

— Какъв джентълмен!

Борн седеше от другата й страна и усещаше горещината от бедрото й, допряно до неговото. Тя се обърна към Естеван, с когото все още се държаха за ръце. Бедрото й се отърка напред–назад в неговото и помежду им се създаде невидима нишка.

— Какво препоръчвате за ядене? — попита той дон Фернандо, който седеше от дясната му страна, но отговорът му беше заглушен от рева на моторите, преминаващи по крайбрежния път пред ресторанта.

Сервитьорът отвори първата бутилка вино от запасите, които дон Фернандо беше донесъл със себе си. Вдигнаха тост за домакина и той им съобщи, че вече е поръчал вечерята.

Борн отдръпна крака си от този на Кая и когато тя се обърна и го изгледа въпросително, той кимна леко, но многозначително с глава. Очите й се присвиха за стотни от секундата, а после тя обяви, че се налага да ги остави за малко, дръпна стола си и излезе на терасата. Дон Фернандо хвърли предупредителен поглед към Борн.

Вегас остави салфетката си и се накани да стане, но домакинът му каза:

— Естеван, calmate, amigo^[2]. Предпочитам Борн да се погрижи за сигурността й.

Борн стана, прекоси терасата и влезе в закритата част на ресторанта, където го посрещна ароматната миризма на риба, приготвена с марокански и финикийски подправки. Видя Кая да излиза през предната врата и си проправи път през масите, заети от шумни компании.

Настигна я на тесния тротоар.

— Къде смяташ, че си тръгнала?

Тя се дръпна от него.

— Ти как мислиш?

— Кая, Естеван ще заподозре нещо.

Тя го изгледа ядосано.

— И какво от това? Омръзнало ми е от вас, мъжете.

— Държиш се като разглезено дете.

Кая се обърна и го зашлеви. Можеше да й попречи, но реши, че ще стане по-лошо.

— Сега олекна ли ти?

— Не мисли, че не знам какво става тук. Дон Фернандо е ужасен, че ще кажа на Естеван коя съм.

— Не мисля, че моментът е подходящ.

— Мисли си каквото искаш. Моментът никога няма да е подходящ.

— Нека да не е сега.

— И защо не сега? — попита Кая. — Той се държи с Рози като с дете. А аз вече не съм дете. И не съм Рози.

Борн държеше под око пътя и групичките млади мъже на моторите, които се смееха пиянски и се надбягваха с луда скорост.

— Рисковано беше да ви доведем и двамата в Кадис, но алтернативата бе да ви оставим да умрете.

— Дон Фернандо изобщо не е трябвало да въвлича Естеван в контрабандната дейност на „Северий Домна“. Очевидно е, че не е пригоден за такъв живот.

— Дон Фернандо е искал да влезе в играта.

— Дон Фернандо е използвал Естеван — отвратено каза тя.

— И ти също. — Борн сви рамене. — Можел е да откаже.

— Мислиш ли, че Естеван би отказал нещо на този човек? — презрително попита тя. — Той му дължи всичко.

— Querida!^[3]

Обърнаха се и видяха Естеван, който излизаше от ресторанта със загрижено изражение.

— Всичко наред ли е? — Той се приближи към нея. — Да не би да си ми ядосана?

Кая автоматично си сложи ослепителната усмивка на Рози.

— В никакъв случай, любов моя. — Наложи й се да повиши глас, за да надвика моторите. — Как мога да ти се ядосам?

Той я прегърна и я завъртя, заставайки с гръб към улицата. Отекнаха три изстрела. Куршумите изсвистяха край рамото и главата на Кая и уцелиха Естеван. Той залитна назад, изпускайки я от прегръдката си, а Борн скочи към нея и я покри, докато убиецът с белия мотор се отдалечаваше от тротоара, натиснал газта. Борн я издърпа на крака.

— Естеван! — извика Кая. — О, божичко, Естеван!

Тялото на Вегас лежеше пред ресторанта, чиито бели стени бяха опръскани с кръвта му. Борн я бутна по-далеч от трупа в ръцете на дон Фернандо, който току-що бе дотичал отвътре.

— Отново се опитаха! — извика Борн. — Дръж я вътре!

После слезе от тротоара, издърпа един младеж, който беше спрял да зяпа окървавеното тяло, и го свали от мотора му.

Момчето се спъна и падна по гръб.

— Хей! Какво правиш! — извика той, докато Борн се отдалечаваше с мотора му по оживената улица.