Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Господството на Борн (2)

1

— Приличаме на пълни глупаци.

Президентът на Съединените американски щати огледа мъжете, строени пред него в Овалния кабинет. Навън светеше ярко следобедно слънце, но тук атмосферата беше толкова тежка, сякаш всеки момент ще се разрази буря.

— И как се стигна до тази жалка ситуация?

— Китайците отдавна са ни изпреварили — отвърна Кристофър Хендрикс, току-що назначен за министър на отбраната.

— Строят си собствени ядрени реактори, за да намалят производството на енергия от въглища и петрол, а сега се оказва, че освен това в момента притежават деветдесет и шест процента от световното производство на редки земни елементи.

— Редки земни елементи! — избухна президентът. — Какво, по дяволите, е това?

Шефът на Пентагона генерал Маршал пристъпи от крак на крак, видимо обезпокоен.

— Това са минерали, които…

— При цялото ми уважение, генерале — намеси се Хендрикс, — не са минерали, а химически елементи.

Майк Холмс, съветник по въпросите на националната сигурност, се обърна към Хендрикс:

— Има ли разлика, пък и на кого му пука?

— Всеки от оксидите им притежава уникални свойства — поясни Хендрикс. — Редките земни елементи са в основата на редица нови технологии, използвани при производството на електрически коли, мобилни телефони, вятърни електроцентрали, лазери, свръхпроводници, високотехнологични магнити, а също така — и вероятно това е от интерес за мнозина от тук присъстващите и по-специално за генерала — на оръжията във всички области с важно значение за отбраната и сигурността ни. Например безпилотните самолети „Хищник“ или системите с лазерно насочване от ново поколение, както и спътниковите мрежи за комуникация — всички те зависят от вноса на редки земни елементи от Китай.

— И защо досега никой не го е споменал? — ядосано попита Холмс.

Президентът хвана някакви листове от бюрото си и ги вдигна с пръсти пред себе си.

— Представям ви веществено доказателство „А“. Шест доклада, изпратени през последните двадесет и три месеца от Крис до подчинените ви, генерале, в които е изложена информацията, с която ни запознава в момента.

Президентът обърна една от страниците към себе си и зачете от нея:

— „Някой в Пентагона знае ли, че за производството на една-единствена вятърна електроцентрала са необходими два тона оксиди от редки земни елементи, както и че всичките ни електроцентрали са внос от Китай?“

Той погледна въпросително към генерала.

— За пръв път ги виждам — упорито възрази Маршал. — Нямам никаква представа…

— Е, добре, че поне някой от подчинените ви има — прекъсна го президентът, — което означава, генерале, че шибаните ви комуникационни линии нищо не струват.

Президентът рядко употребяваше подобен език. Последва пълно мълчание.

— При всички положения — продължи той — става въпрос най-малкото за грубо пренебрегване на служебните ви задължения.

— Моля?! — примигна Маршал. — Не разбирам, какво…

— Обясни му, Крис — въздъхна президентът.

— Считано от преди пет дни, китайците орязаха квотите си за износ на редки земни елементи със седемдесет процента. Трупат запаси за собствена употреба, точно както предсказах във втората си докладна записка преди тринадесет месеца.

— И тъй като никой не е предприел никакви действия — продължи президентът, — сега сме тотално прецакани.

— Крилатите ракети „Томахоук“, управляемите снаряди с широк обхват „Ескалибур ХМ982“, супербомбите за унищожаване на бункери ГБУ-28… — взе да изброява на пръсти Хендрикс. — Оптични прицели, уреди за нощно виждане, „МИКАД“ — многофункционалната интегрирана система за откриване на химични вещества и отрови, — кристалите на „Сан Гобан“ за откриване на радиация, сонарни и радарни датчици… — Той наклони въпросително глава. — Да продължавам ли?

Генералът го изгледа предизвикателно, но предвидливо запази злъчния отговор за себе си.

— И така… — Президентът забарабани с пръсти по бюрото.

— Как да излезем от цялата тази каша? — И без да изчака някой да му отговори, натисна копчето на уредбата пред себе си. — Кажете му да дойде.

Минута по-късно в Овалния кабинет с енергична крачка влезе нисичък, закръглен, оплешивяващ мъж. Дори и да се почувства притеснен в присъствието на толкова високопоставени лица, с нищо не се издаде. Вместо това леко се поклони с глава, сякаш се явяваше пред владетел от кралска династия.

— Господин президент, Кристофър…

— Господа, позволете да ви представя Рой Фицуилямс — с усмивка каза президентът. — Той отговаря за Индиго Ридж. Някой тук освен Крис чувал ли е за Индиго Ридж? Така си и мислех. — Той кимна с глава към мъжа. — Заповядай, Фиц.

— Разбира се, сър — услужливо кимна Фицуилямс. — През 1978 г. петролният гигант „Унокал“ купува Индиго Ридж — област в Калифорния с най-големите залежи на редки земни елементи извън Китай. Имали намерение да експлоатират находището, но по една или друга причина така и не го осъществили. През 2005 г. китайска компания прави предложение за закупуването на „Унокал“, но Конгресът спира сделката поради съображения за сигурност. — Той се покашля. — Притеснявали се за петролните рафинерии — да не попаднат в китайски ръце, — а за Индиго Ридж или редки земни елементи никой не бил чувал.

— И така сме запазили контрола над Индиго Ридж по една чиста случайност — обобщи президентът.

— Което ни води до настоящия момент — продължи Фиц.

— С ваша помощ, господин президент, и тази на господин Хендрикс основахме фирма, наречена „Ниодайм“. Тъй като са необходими огромни средства, за утре сме организирали мащабна кампания за първично публично предлагане на акции. Разбира се, тази информация в по-голямата си част е достъпна за широката публика, особено след изявлението на китайците. И съответно интересът към редките земни елементи определено е много голям. Вече сме информирали за търга водещите финансови анализатори и се надяваме, че ще започнат да предлагат акциите на „Ниодайм“ на клиентите си. Фирмата не само ще постави началото на експлоатацията на Индиго Ридж — нещо, което отдавна трябваше да е започнало, — но и ще осигури защитата на страната ни в бъдеще. — Той извади картонче с бележки от джоба си. — До момента сме идентифицирали тринадесет редки земни елементи в района, включително и особено важните тежки елементи. Да ви ги изброя ли? — Той ги погледна очаквателно. — Може би не е нужно. — Отново спря и се покашля. — А тази седмица геолозите ни съобщиха още по-хубави новини. В последните проби са намерени следи от така наречените зелени редки земни елементи. Това е откритие от огромно значение, защото дори в китайските мини не са попадали на такива.

Президентът разкърши рамене, нещо, което правеше, когато е стигнал до същината на разисквания въпрос.

— И така, изводът е, господа, че „Ниодайм“ е в състояние да се превърне в най-важната компания в Америка, а може би — и уверявам ви, това съвсем не е преувеличено — в целия свят. — Той ги изгледа един по един. — Няма нужда да ви казвам, че охраната на Индиго Ридж е от първостепенна важност за нас както в момента, така и в близкото бъдеще. — После се обърна към Хендрикс. — Затова днес създавам свръхсекретна специална група с кодовото название „Самаряните“. Кристофър ще я оглавява. Ще поддържа връзка с всички вас и ще използва ресурсите на подчинените ви ведомства, а вие ще му оказвате пълно съдействие. — Президентът се изправи от стола си. — И тъй като залогът е сигурността на Америка и цялото й бъдеще, не можем да си позволим нито една погрешна стъпка, пропуск или неразбирателство. — Той погледна в упор генерал Маршал. — Няма да търпя никакви междуведомствени войни, заговори или завист. Всеки, който укрие сведения или не предостави персонала си на разположение на „Самаряните“, ще бъде строго наказан. Считайте се за предупредени. А сега тръгвайте и действайте.

* * *

Борис Илич Карпов счупи ръката на единия затворник и заби лакът в очната ябълка на другия. Разлетяха се пръски кръв, а главите на жертвите увиснаха безпомощно. От телата им се разнесе тежката миризма на пот и животински страх. Бяха завързани за метални столове, завинтени за циментовия под, между които имаше отвор на канализационна тръба с внушителни размери.

— Искам отново да чуя историите ви — каза Карпов. — Веднага.

Новоназначеният началник на ФСБ-2, подразделение на тайната руска милиция, основано от Виктор Черкезов като служба за борба с наркотиците и превърнало се в съперник на наследника на КГБ — официалната Федерална служба за безопасност, — прочистваше поверената му организация. Мечтаеше за това от години и сега Черкезов негласно му беше дал разрешение да го направи.

Карпов се наведе напред и удари едновременно и двамата. Обичайната процедура беше да изолира задържаните един от друг, за да не могат да съгласуват версиите си, но случаят беше различен. Той вече знаеше отговорите — Черкезов му беше казал всичко, което му бе необходимо да знае, както за платените информатори, които доносничеха на групировките и онези олигарси, останали незасегнати от наказателната операция на Кремъл срещу тях преди няколко години, така и за офицерите, които заговорничеха срещу самия Карпов.

Задържаните мълчаха, затова Карпов стана и излезе от килията. Беше сам в подземието на жълтата тухлена сграда, намираща се малко по-долу от „Лубянка“, където също както по времето на страшния Лаврентий Берия все още се помещаваше официалната ФСБ.

Карпов извади цигара и я запали, облегнат на влажната стена, потънал в мислите си за това накъде да насочи усилията на службата и как да я издигне, като спечели благоволението на президента Имов.

Когато огънчето опари пръстите му, пусна фаса на земята, смачка го и влезе в съседната килия при един от вече пречупилите се доносници във ФСБ-2. Карпов го вдигна на крака и го повлече към килията при другите двама. Шумът от тътрузенето накара задържаните да вдигнат глава и да погледнат новия затворник.

Без нито дума Карпов извади пистолета си и застреля мъжа в тила. Куршумът излетя през челото му и опръска другите двама с кръв и парченца мозък. Трупът се кандилна напред и се просна в краката им.

Карпов подвикна нещо и на вратата се появиха двама пазачи. Единият носеше черен найлонов чувал, а другият — моторна резачка. Карпов му нареди да я пусне и от машината се издигна масленосиня струйка дим — пазачите се заеха с обезглавяването и разчленяването на трупа. От двете им страни затворниците не можеха да откъснат поглед от зловещата гледка. Когато всичко приключи, хората на Карпов събраха нарязаните парчета, пуснаха ги в чувала и излязоха.

— Не искаше да отговаря на въпроси. — Карпов изгледа втренчено първо единия, а после другия от задържаните. — И вие ще свършите по същия начин, освен ако… — Той остави изречението да увисне недовършено в пространството, като угаснало пламъче от полуразпален огън.

— Освен ако какво? — попита Антон, единият от задържаните.

— Млъкни! — прекъсна го рязко другият, Георгий.

— Освен ако не се примирите с неизбежното. — Карпов застана пред двамата, но всъщност говореше на Антон. — В тази организация ще има промени — независимо дали със или без вас. Разглеждайте го така: предоставен ви е уникалният шанс да заемете мястото си сред доверените ми хора и да ми засвидетелствате безграничната си преданост и доверие. В замяна получавате живота си, а може би дори и повишение. Но само ако мога да разчитам, че ще ми бъдете верни — на мен и на никой друг. Малко да се огънете и семействата ви никога повече няма да ви видят. Нито пък ще намерят телата ви, за да ги погребат и да ги оплачат. И следа няма да остане от пребиваването ви на този свят.

— Кълна ви се във вечна вярност, генерал Карпов. Можете да разчитате на мен.

— Предател! — изсъска Георгий. — На парченца ще те разкъсам.

Карпов не му обърна внимание.

— Това са само думи, Антон Фьодорович — каза той.

— Какво трябва да направя?

— Ако трябва да ви казвам — сви рамене Карпов, — се губи смисълът, нали?

Антон се замисли за момент.

— Развържете ме.

— И какво ще се случи след това?

— Ще си дойдем на думата — отвърна Антон.

— Веднага ли?

— Абсолютно.

Карпов кимна, мина зад тях и развърза ръцете и краката му. Антон стана и като внимаваше да не докосва разранените си китки, протегна дясната си ръка. Карпов го изгледа внимателно и след секунда му подаде собствения си „Макаров“ с дръжката напред.

— Застреляй го! — извика Георгий. — Него, не мен, идиот такъв!

Антон пое пистолета и стреля два пъти в лицето на другаря си.

Карпов наблюдаваше сцената, без да покаже никаква емоция.

— А сега как ще се отървем от тялото? — Думите му прозвучаха като въпрос на изпит. Финалната стъпка, кулминацията на посвещението.

Антон се замисли, преди да отговори.

— Резачката не е за него. Този тук… е за нищото. Съвсем нищото. — Той погледна към тръбата, която изглеждаше като зейналата паст на някакво чудовище. — Питам се… дали разполагате с някаква силна киселина?

* * *

Четиридесет минути по-късно, под яркото слънце и безоблачно синьото небе, Карпов, тръгнал на доклад при президента Имов, получи лаконичен есемес. „На границата“.

— Към Раменское — нареди той на шофьора си. На основното военно летище в Москва винаги го чакаше готов за излитане самолет.

При първа възможност мъжът зад волана направи обратен завой, а после настъпи педала на газта.

* * *

Карпов представи документите си на служителя от паспортния контрол на военното летище и веднага до него отнякъде изникна слабичък човек, който отначало му заприлича на младеж. Беше облечен в обикновен тъмен костюм, с евтина вратовръзка и прашни, очукани обувки. Нямаше грам тлъстина, сякаш тялото му се състоеше само от мускули. Приличаше на добре изработена машина или живо оръжие.

— Генерал Карпов. — Не му предложи да се ръкуват или някаква друга форма на запознанство. — Казвам се Зачек — представи се само с фамилията си мъжът.

— Така ли? — изненада се Карпов. — Също като Паладин?

Продълговатото изсечено лице на Зачек не издаваше нищо.

— Кой е този Паладин? — Той взе паспорта на Карпов от войника. — Придружете ме, генерале.

Обърна му гръб и понеже документите бяха у него, на Карпов не му остана нищо друго, освен да го последва въпреки вътрешното си недоволство. Зачек го поведе по недобре осветения коридор, умирисан на варено зеле и карболова киселина. Стигнаха до врата без табелка и влязоха в малка задушна стая без прозорци, в която имаше завинтена за пода маса и два сини сгъваеми стола от пластмаса. Красив меден самовар с две стъклени чаши, лъжички и малка захарница, напълнена с бучки бяла и кафява захар, допълваха странно картината.

— Моля, заповядайте — покани го да седне Зачек. — Чувствайте се като у дома си.

Карпов не обърна внимание на поканата.

— Аз съм директор на ФСБ-2.

— Знам кой сте, генерале.

— А вие кой сте, по дяволите?

Зачек извади ламинирана служебна карта от джобчето на сакото си и я отвори. Карпов се принуди да се приближи, за да надникне в нея. „Служба за външно разузнаване“. Моментално се дръпна назад. Този човек оглавяваше антитерористичното управление на СВР на Руската федерация. Всъщност ФСБ и ФСБ-2 трябваше да се занимават само с вътрешните дела, но Черкезов им бе дал правомощия да действат и в чужбина, без разрешението му да предизвика сътресения. За това ли щяха да говорят? За навлизането в територията на СВР? Карпов съжаляваше, че не беше повдигнал въпроса преди назначаването си.

— С какво мога да ви помогна? — Той нахлузи на лицето си неискрена усмивка.

— Въпросът по-скоро е с какво мога аз — или по-точно СВР — да ви бъда полезен.

— Нещо не ми се вярва.

От близкото разстояние, на което се намираха, на Карпов не му беше трудно да грабне картата на Зачек, преди той да успее да я прибере в джоба си. Развя я като бойно знаме, а в главата му проехтя звън на шпаги.

Зачек му подаде паспорта, двамата си размениха заложниците и документът на Карпов се озова на сигурно място в джоба му.

— Трябва да си хващам самолета — каза той.

— Пилотът има инструкции да ни изчака да довършим разговора си. — Зачек отиде при самовара. — Чай?

— Не, благодаря.

Мъжът се обърна с гръб към него и си наля една чаша.

— Грешите, генерале. Това е най-хубавият черен чай „Керван“. Тази комбинация от „Улонг“, „Киймон“ и „Лапсанг-сушонг“ е известна с това, че се транспортира от чаените плантации през Монголия и Сибир точно както през 18 век, когато с кервани от камили го докарвали от Китай, Индия и Цейлон. — Зачек взе пълната стъклена чаша с крайчеца на пръстите си и като я поднесе към носа си, вдъхна дълбоко от аромата. — Студеният сух климат на снежните степи позволява на чая да поеме точно толкова влага, колкото е необходимо. — Той отпи, изчака и пак отпи, а после отново погледна към Карпов. — Сигурен ли сте?

— Абсолютно.

— Както искате, генерале. — Зачек въздъхна и остави чашата. — При нас постъпиха сведения…

— Нас?

— В СВР, щом предпочитате. — Той помръдна пръсти. — Така или иначе, привлякохте вниманието на службата ни.

— В какъв смисъл?

Зачек сложи ръце зад гърба си. Изглеждаше като кадет на парад.

— Знаете ли, генерале, завиждам ви.

Карпов реши да не го прекъсва. Искаше му се този мистериозен разговор да приключи час по-скоро.

— Вие сте от старата школа, издигнали сте се по трудния начин, борили сте се за всяко повишение, оставили сте зад себе си върволица от труповете на по-слабите от вас. — Зачек посочи с пръст към себе си. — Докато на мен ми беше сравнително лесно. Понякога ми се струва, че мога доста да се поуча от човек като вас.

Той изчака отговора на Карпов, но тъй като такъв не последва, продължи:

— Как мислите, генерале, искате ли да ми станете учител?

— Вие сте като младите технократчета, които си играят на видеоигри и си въобразяват, че това може да им замени истинските преживявания на бойното поле.

— Имам доста по-важни занимания от видеоигрите.

— Не е зле човек да е запознат с постиженията на конкуренцията. — Борис махна с ръка. — Нека да минем към въпроса. Не разполагам с много време.

Зачек кимна в съгласие.

— Просто искаме да сме сигурни, че споразумението ни с предшественика ви ще важи и при вас.

— Какво споразумение?

— Божичко, нима Черкезов се е измъкнал, без да ви каже?

— Не ми е известно за никакво споразумение. Ако сте ме проучили добре, знаете, че не сключвам сделки. — Той тръгна към вратата — разговорът за него беше приключил.

— Мислех, че в този случай — без да повишава глас, каза Зачек — ще направите изключение.

Карпов преброи до десет и се извърна.

— Знаете ли, този разговор ме уморява.

— Съжалявам — отвърна Зачек, въпреки че не му личеше да е така. — Сделката, генерале. Става въпрос за пари — можем да се уговорим за месечните суми — и за сведения. Искаме да знаем това, което знаете и вие.

— Това не е сделка, а изнудване.

— Можем да спорим цял ден, генерале, но както сам споменахте, самолетът ви чака. — В гласа му се появи твърда нотка. — Сключваме сделката както с вашия предшественик и вие и колегите ви може да обикаляте колкото искате света, без да се съобразявате с устава на ФСБ-2.

— Уставът ни е подписан от Виктор Черкезов. — Карпов завъртя дръжката на вратата.

— Повярвайте ми, не ви лъжа, когато ви казвам, че можем да превърнем живота ви в ад, генерале.

Борис отвори вратата и излезе навън.

* * *

Прелетяха хиляда километра над равната, еднообразна, суха пустош и кацнаха на летището в Уралск, Западен Казахстан.

Виктор Делягович Черкезов го чакаше, облегнат на прашната военна кола, и пушеше черна турска цигара. Беше висок, с гъста къдрава коса, посивяла по слепоочията. Очите му — непроницаеми и черни като кафе — бяха видели твърде много жестокости, извършени по негова заповед, в доста от които беше участвал и самият той.

Карпов тръгна насреща му. Сърцето му биеше учестено — когато сключваха сделката, му беше дадено да разбере, че получава ключовете от ФСБ-2 срещу извършването на услуги, които ще му бъдат възлагани от време на време. Не си направи труда да попита от какво естество — все едно, Черкезов нямаше да му каже. И ето че първата призовка беше пристигнала и бе настъпил часът за отплата. За отказ не можеше да става и дума.

— Изглеждаш добре — каза Черкезов. — Съсипването на чужди съдби очевидно не ти се отразява зле.

— И на теб, като гледам, новият живот не ти се отразява зле — накриво му се усмихна Карпов.

— Обичам властта. — Черкезов хвърли неугасената цигара върху грапавата асфалтова настилка. — И двамата я обичаме.

— Къде отиде, след като ни напусна?

— Никъде. В Мюнхен — усмихна се Черкезов.

— То е все същото — съгласи се Карпов. — Никак не си падам по този град.

Събеседникът му изтръска нова цигара от пакета и я запали.

— Познавам те, Борис Илич. Нещо ти тежи на ума.

— СВР — отвърна Карпов. Случката на летището не му беше дала мира по време на целия полет. — Искам да поговорим за сделката, която си сключил.

— Каква сделка? — примигна неразбиращо Черкезов.

Изведнъж всичко му стана ясно. Зачек блъфираше. Сигурно е разчитал на факта, че Борис заема поста само от един месец. Карпов разказа на началника си за неприятния разговор, без да изпуска нито една подробност — от появата на Зачек до последните думи, които си бяха разменили на излизане от стаичката.

Черкезов го изслуша внимателно.

— Иска ми се да кажа, че съм изненадан, но няма да е истина.

— Познаваш ли Зачек? В този човек има нещо много подлизурско.

— Всички лакеи са такива. Зачек изпълнява заповедите на Берия. От него трябва да се пазиш, а не от Зачек.

Константин Л. Берия беше настоящият директор на СВР и съвсем като печално известния си предшественик имаше славата на жесток, параноичен и много хитър апаратчик. И двамата внушаваха едно и също чувство на страх и отвращение.

— Берия гледа да стои далеч от мен — продължи Черкезов.

— Изпратил е Зачек на проучвателна мисия, за да провери дали може да те завербува.

— Майната му на Берия.

— Внимавай, приятелю — присви очи началникът му. — С този човек трябва да имаш очи и на гърба.

— Ще го имам предвид.

— Ако отношенията се влошат, свържи се с мен — кимна му отсечено Черкезов. Той отвори и затвори капачето на запалката си. Щракането й прозвуча като пращенето на суха трева. — А сега да се върнем на нашия въпрос. Имам задача за теб.

Карпов се опита да разбере по изражението му какво щеше да последва, но не успя. Лицето на Черкезов както винаги беше като заключен сейф. Заобикаляха ги само военните самолети, бдителни и зорки, сякаш застанали на стража. С изключение на няколко механици, които от време на време се появяваха край машините, никой не ги обезпокояваше.

Черкезов махна парченце тютюн, залепнало за устната му, и го разтри между пръстите си.

— Искам да убиеш един човек.

Карпов изпусна въздуха от дробовете си. Даже не беше забелязал, че е затаил дъх. Това ли било? Заля го вълна от облекчение.

— Дай ми данните и ще го имаш — кимна той.

— Незабавно.

— Разбира се. Веднага — кимна отново Карпов. Той дръпна от цигарата, присвивайки едното си око. — Носиш, предполагам, снимка на жертвата.

Черкезов се усмихна самодоволно, извади снимката от джобчето на сакото си и му я подаде. А после внимателно проследи реакцията на внезапно пребледнелия Карпов и му се усмихна разбиращо.

— Нямаш избор. Никакъв. — Той наклони въпросително глава. — Какво? Да не би цената на успеха да ти се видя твърде висока?

Карпов се опита да му отвърне нещо, но Черкезов сякаш го беше стиснал за гърлото.

— Така си и мислех — с широка усмивка заключи началникът му.