Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Борн (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bourne Dominion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2013)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер. Господството на Борн

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2011

Редактор: Марин Гинев

Коректор: Станка Митрополитска

Художник: Буян Филчев

ISBN: 978-954-733-714-5

История

  1. — Добавяне

22

Питър Маркс изплуваше и пак потъваше в безсъзнание като плувец, хванат от подводно течение. В един момент краката му здраво стъпваха на дъното, а в следващия се огъваха, щом вълната го залееше и го завихреше в червения мрак на световъртежите и болката.

Чуваше собствените си стенания и гласовете на непознати хора, но те стигаха до него сякаш отдалече, като през пластове марля. Светлината режеше очите му. Стомахът му задържаше само бебешка храна, и то понякога. Имаше чувството, че умира и се люшка между живота и смъртта, като неволен посетител в преддверието на ада. Вече му беше ясно откъде идва фразата „в клещите на болката“.

И все пак имаше моменти, в които страданието отслабваше, хранеше се по-добре и, слава богу, преддверието на ада се отдръпваше в царството на полузапомнените сънища и се оттегляше със скоростта на влак, отдалечаващ се от ужасното място, където е бил спрян.

Той отвори очи. Посрещнаха го цвят и светлина. Пое си два пъти дълбоко въздух и усети как дробовете му се напълват и изпразват без смазващата болка, която като че ли нямаше намерение никога да си отиде.

— Дойде в съзнание. — Гласът се чуваше някъде отгоре, сякаш над него е застанал ангел и размахва изящните си крила.

— Кой… — Питър облиза устни. — Кой си ти?

— Аз съм, шефе, Тайрон.

Клепачите му лепнеха и около всичко виждаше ореол, все едно халюцинира.

— Аз… Кой?

— Тайрон Елкинс. От ЦРУ.

— ЦРУ?

— Намерих те на улицата. Доста беше загазил.

— Нищо не помня…

Чернокожото лице се извърна.

— О, Дерон, здрасти. — После Тайрон пак се обърна към него. — Линейката. Помниш ли линейката, шефе?

Нещо започна да изплува от мъглата.

— Фалшивите лекари. Беше се измъкнал от нея. Мамка му, още не знам как си успял.

Споменът започна да се оформя като облак на хоризонта. Питър си спомни гаража в сградата на „Тредстоун“, експлозията, как го набутаха в линейката и осъзнаването, че не го водят в болницата и хората в бяло са му врагове.

— Спомням си — слабо каза той.

— Това е добре, много добре.

До лицето на Тайрон изникна друго лице — човекът, когото Тайрон нарече Дерон, красив чернокож мъж с изискан британски акцент.

— Кой сте вие?

— Тайрон ти каза — отвърна му Дерон. — Той е от ЦРУ. Приятел на Сорая. — Красивият мъж се усмихна на Питър. — Казвам се Дерон и съм приятел на Джейсън.

На мозъка на Питър му трябваше секунда, за да зацепи.

— Борн ли?

— Да.

Той затвори очи и благодари на късмета си, че го е довел на най-безопасното място в цял Вашингтон.

— Питър, знаеш ли кои бяха хората в линейката?

Питър отвори очи.

— Никога не съм ги виждал досега. — Усети как сърцето му се разтупа. Явно доста се беше потрудило да го запази жив. — Не знам…

— Добре, добре — прекъсна го Дерон. — Пести си силите.

Той се обърна към Тайрон.

— Ще се заемеш ли? Би трябвало да има полицейски доклад за престрелката. Използвай служебното си положение и виж дали можеш да вземеш имената на убитите.

Тайрон кимна и излезе.

Дерон взе пластмасова чаша с огъваща се сламка.

— Хайде да видим можем ли да те накараме да пийнеш малко течности.

Той постави ръка зад главата на Питър, повдигна я внимателно и му подаде сламката. Питър бавно отпи, въпреки че чувстваше устата си пресъхнала. Имаше чувството, че езикът му е ужасно надебелял.

— Тайрон ми разказа цялата история. Или поне онази част, която му е известна. — Той извади сламката от устата на Питър. — По всичко личи, че са те отвлекли.

Питър кимна.

— Защо?

— Не… — И изведнъж си спомни. Проучваше миналото на Рой Фицуилямс и фирмата от Дамаск „Ел-Габал“, с която Фиц имаше връзки. Хендрикс много държеше всичко, свързано с Рой Фицуилямс, да остане в пълна тайна. Питър изстена.

— Какво има? Боли ли те?

— Не, не е толкова просто — отвърна Питър с решителна усмивка. — Издъних се, Дерон. Шефът ми ме предупреди да внимавам, а аз проведох едно проучване от служебния компютър, който е свързан с правителствения сървър.

— И който те е наблюдавал, се е уплашил и е изпратил екипа за отстраняването ти.

— Е, първо се опитаха да ме убият. — Питър му описа как едва не загина в гаража. — Линейката беше там като резервен вариант.

— Което говори както за много внимателно планиране, така и за влиятелна организация с дълбоки джобове. — Дерон разтри брадичката си. — Щях да реша, че имаш сериозни проблеми, ако Тай не ми беше казал, че оглавяваш „Тредстоун“. Имате си достатъчно огнева мощ.

— Уви, не е така. Със Сорая тъкмо възстановявахме „Тредстоун“. Голяма част от хората ни са в чужбина, а тукашната структура все още не е докрай възстановена.

Дерон се облегна назад, сложи ръце на колената си и като изостави английския акцент, каза:

— По дяволите, пич, попаднал си точно където трябва.

* * *

Борн сви зад ъгъла, препускайки след убиеца, който се стрелкаше на белия си мотор сред колите по крайбрежния път в южна посока. Трудно беше да го настигне, но постепенно, като натискаше докрай газта, започна да се приближава. Мъжът не се беше огледал зад себе си и нямаше представа, че някой го преследва.

Той мина през едно кръстовище точно когато светофарът стана червен. Надвесен над кормилото, Борн прецени траекторията на насрещните превозни средства и също профуча през него.

На следващата пресечка стрелецът спря до тротоара зад черен микробус, отвори задната врата и с помощта на шофьора вкара мотора отзад, затръшна вратите и се качи на предната седалка. Борн все още хвърчеше с пълна скорост зад него и когато микробусът потегли и се включи в движението, се беше приближил на не повече от две коли разстояние.

Микробусът скоро сви от крайбрежната улица и навлезе в тесните, оплетени улици на града. Накрая спря пред някакви складове. Шофьорът излезе, отключи вратата, която се вдигна автоматично, и се върна на мястото си. Борн заряза мотора си и на бегом последва колата. Вратата се спусна надолу и той се провря под нея малко преди да се затръшне.

Лежеше на голия циментов под, миришещ на креозот и моторно масло. Единствената светлина идваше от фаровете на микробуса. Двамата мъже скочиха на земята и затръшнаха вратите зад себе си. Не си направиха труда да свалят мотора. Борн приклекна на едно коляно, скрит зад огромен железен варел. Изглежда стрелецът включи някакъв шалтер, защото след малко на тавана светнаха две лампи. Складът изглеждаше празен, ако не се броят няколко варела и две купчини дървени каси. Шофьорът изгаси фаровете и двамата мъже отидоха при тях.

— Мъртва ли е? — попита шофьорът на руски с московски акцент.

— Не знам, всичко стана твърде бързо. — Стрелецът остави пистолета си на една от касите.

— Жалко, че не си се придържал към плана — каза шофьорът с плачливия тон, така типичен за руснаците.

— Тя излезе навън — възрази убиецът. — Изкушението беше твърде голямо. Гръмваш я и отпрашваш. И ти щеше да постъпиш така.

— Добре че не съм на твое място — сви рамене другарят му.

— Да имаш да вземаш — възрази стрелецът. — И ти си част от екипа. Ако не съм я улучил, и двамата ще го отнесем.

— Ако шефът разбере, познай коя точно част от тялото ти ще отнесе.

Стрелецът взе оръжието си и го презареди.

— И сега какво?

— Първо ще разберем дали е мъртва — заяви му шофьорът.

— И ако не е, ще поправим заедно грешката ти.

Двамата заобиколиха купчината каси и отвориха тясна врата. Преди да влязат в офиса, както предположи Борис, стрелецът изгаси лампата. Борн се промъкна до микробуса, внимателно отвори вратата и се разтърси, докато не намери фенерче. От кутия с инструменти в задната част взе лост. После отиде при дървените каси и приклекна зад тях, така че те останаха между него и задната врата. Включи фенерчето и ги освети. Дървото беше странно зелено на цвят, някак гладко и почти без снадки. Лъчът освети повърхността на касата и сърцето му подскочи. На нея беше изписано откъде са докарани — нефтената компания на дон Фернандо в Колумбия.

* * *

Кръвта му изстина.

— Черкезов е идвал тук, за да се срещне с Иван? — поклати удивено глава Борис. — Отказвам да повярвам.

Домакинът му даде сигнал на мъжете край стената и те пристъпиха напред. Борис се напрегна, когато единият бръкна под наметалото си, но оттам се появиха само няколко неясни черно-бели снимки, които той му подаде.

— Хайде, разгледай ги. По осветлението се познава, че не са обработвани.

Борис ги пое и се взря в тях. Косъмчетата на ръцете му настръхнаха — видя Черкезов и Иван, снимани, докато разговарят, на фона на част от стаята, в която се намираха. Погледна и датата, автоматично отбелязана в ъгъла на всяка снимка.

Едрият мъж, седнал на молитвеното килимче, не беше помръднал оттам от момента на влизането им.

— За какво разговаряха?

Събеседникът му се усмихна.

— Знам кой сте, генерал Карпов.

Борис замръзна на мястото си и прехвърли поглед върху помощниците му, но те продължаваха да проявяват почти пълна липса на интерес към него.

— Значи ме водите по точки.

— Моля?

— Аз не знам кой сте вие.

Мъжът се усмихна още по-широко.

— Ах, това любопитство! По-добре е да не знаете. — Той разтвори пръсти. — Но да не се отклоняваме. Черкезов и Волкин. — Той стисна яркочервените си устни. — Нека да кажем, че съм доста наясно с борбата за власт между ФСБ-2, службата, която оглавявате, и СВР.

Борис го изчака да продължи. Започваше да опознава този безименен мъж — склонността му към драматични паузи и изявления, начинът, по който подаваше информацията на точно преценени части.

— Само че борбата за власт е на доста по-сложно ниво, отколкото предполагате. Подкрепят я сили, доста по-могъщи от ФСБ-2 и СВР.

— Предполагам, че имате предвид „Северий Домна“.

— Измежду останалите — вдигна вежди мъжът.

Сърцето на Борис подскочи.

— Има ли други?

— Винаги има и други, генерале. — Събеседникът му махна с ръка. — Извинете лошите ми обноски. Моля, седнете.

Борис стъпи на килимчето и внимателно зае същата поза като домакина си, въпреки че горните стави и мускулите го заболяха.

— Попитахте за какво са разговаряли Черкезов и вашият приятел Иван Волкин. Темата на разговора им беше „Северий Домна“.

— Знаете ли дали Черкезов е напуснал ФСБ-2, за да постъпи в организацията?

— Така се говори — потвърди мъжът.

Борис не му повярва. Усещаше, че не му дава цялата информация.

— Черкезов има амбиции, които надхвърлят властта, с която разполага в момента.

— И вие смятате, че нарочно се е оставил да го освободят от ФСБ-2? — попита мъжът.

— Да — потвърди Борис.

— Знаете какъв е бил планът му?

— Твърде възможно е един от нас двамата да знае.

Коремът на мъжа се разтресе и Борис осъзна, че той се смее беззвучно.

— Да, господин Карпов, напълно е възможно. — Домакинът му се замисли за момент. — Кажете, били ли сте в Дамаск?

— Един-два пъти. — Разговорът беше взел неочакван обрат.

— Как ви се стори?

— Париж на Близкия изток.

— Хм, може би някога е било така.

— Дамаск е красив град.

Едрият мъж се замисли за секунда над думите му.

— Да, много красив град е, но и доста опасно място.

— Защо?

— Точно за това дойде Черкезов, за да си поговори с приятеля ви Волкин.

— Черкезов вече не е добре дошъл в Русия, но Иван?

— Нека да кажем, че приятелят ви има някои бизнес интереси в Дамаск.

Борис се изненада. Иван му беше дал да разбере, че освен от консултантската си дейност се е оттеглил от останалите си начинания.

— Какви бизнес интереси?

— Такива, които могат да му развалят отношенията с шефовете на групировките, с които работи от десетилетия.

— Не разбирам. — Още щом думите излязоха от устата му, усети, че е допуснал фатална грешка. Нещо много важно коренно се промени в лицето на домакина му и приятелската близост се изпари от него като струйка дим.

— Жалко. Надявах се да можете да хвърлите светлина върху причината, поради която Дамаск е привлякъл вниманието на Волкин и Черкезов. — Той щракна с пръсти и мъжете от двете им страни извадиха по един „Таурус РТ145 Милениум“, малки по размер, но 45-и калибър.

Борис скочи на крака, но на вратата се появиха още двама, въоръжени с малокалибрени автомати ФН Р90, белгийско производство.

След тях със зловеща усмивка на лице влезе Зачек.

— Генерал Карлов, страхувам се, че полезността ви е изчерпана.

* * *

Борн точно пъхна лоста в процепа под капака в ъгълчето на една от касите, когато задната врата се отвори. Успя да угаси фенерчето точно преди да се появят руснаците. И докато единият се пресягаше за ключа на осветлението, той захвърли фенерчето някъде пред себе си. Чу се как то изтропа по пода, руснаците се стреснаха, хванаха се за пистолетите и изтичаха по посока на звука.

Беше по-близо до стрелеца — шофьорът бе минал отпред. Замахна с лоста и го стовари върху ръката му. Пистолетът издрънча на пода, мъжът извика от болка и другарят му се спря и се извъртя на пети. Борн вече беше метнал лоста по него. Металният инструмент го удари точно през лицето и го събори по гръб. Главата му се блъсна със сила в пода, черепът му се сцепи и мъжът почина на място.

Дясната ръка висеше счупена край тялото на стрелеца, но той извади с лявата си ръка четиридесетсантиметрова шокова палка, която можеше да пусне до 300 000 волта ток. Мъжът я размаха срещу приближаващия се Борн, опитвайки се да го държи на разстояние и да го изтласка до микробуса. Очевидно смяташе да го притисне в ъгъла, така че да не му остави място да избегне докосването на палката. Само един допир и щеше да се превърне в безпомощно гърчеща се на пода жертва.

Борн отстъпи по дължината на микробуса. Стрелецът държеше под око мястото, където искаше да го закара, затова реагира със секунда закъснение, когато противникът му отвори задната врата на колата и се прикри зад нея, докато ровичкаше из кутията с инструменти.

Мъжът се приближи и в този момент Борн махна капачката на спрей с лакова боя и като го насочи към лицето му, натисна. Мъжът отстъпи назад и едва поемайки си въздух, се хвана за лицето. Борн удари с дъното на спрея по счупената му ръка. От болката мъжът изстена и падна на колене. Борн му взе палката, въпреки че мъжът се хвърли напред, обви ръце около краката му и се опита да го събори. Искаше да го захапе по крака, но получи удар по главата, който като че ли му изкара дъха, и той се отпусна по гръб, търкайки със здравата ръка боята по очите си.

Борн го хвана за ръката и го издърпа.

— За кого работиш?

— Върви на майната си — изруга гърлено мъжът.

Борн настрои палката на ниски стойности и му пусна ток през хълбока. Тялото на мъжа се изви в дъга и токовете му заудряха по цимента.

— За кого работиш?

Мълчание. Борн вдигна малко волтажа и отново докосна мъжа с палката.

— Мамка му! Мамка му! — противникът му се закашля и взе да се дави. Устата му беше пълна с кръв и от болката почти си беше отхапал езика.

— Няма да потретвам.

— Няма и да ти се наложи.

Той стисна челюсти и след секунда гръдният му кош подскочи. Синкава пяна се смеси с кръвта в устата му и изби по устните. Борн се наведе и се опита да разтвори челюстта му, но твърде късно. Лъхна го ясен мирис на бадеми и той се отдръпна назад. Мъжът беше строшил капсулата с цианид в устата си.