Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Господството на Борн (27)

26

— Трябва ми джиесем.

Питър Маркс беше седнал в леглото си, въпреки че вече можеше да върви, без да се задъхва като стар локомотив.

Дерон извади евтин телефон в прозрачна опаковка.

— Сигурно ще се изненадаш, ако ти кажа, че противникът ти е много по-могъщ, отколкото си мислехме.

— Нищо не би ме учудило вече. Какво имаш предвид?

Дерон отвори опаковката и извади телефона.

— Изпратих Тайрон в централното управление на полицията да поразпита кой те е отвлякъл. Твърдят, че не знаят нищо. Някой се обадил на 911, но докато на местопроизшествието пристигне патрулна кола, не намерили нищо — нито тела, нито линейка, ни теб, по очевидни причини.

— Пак сме на изходна позиция — въздъхна Питър.

— Не съвсем. — Дерон му подаде нещо, което приличаше на човешки зъб. — Тай го намерил на мястото и го взел, преди да те натовари на мотора. Изглежда си го избил от устата на един от нападателите.

Питър го повъртя из пръстите си.

— И това как ще ми помогне?

Тръгна да го разглежда по-отблизо, но Дерон му каза „Внимавай“ и го взе от ръцете му.

— Само прилича на зъб. Всъщност е пълен с течен водороден цианид.

— Хапчето за самоубийство? — попита Питър. — Мислех, че е отминало в историята заедно с НКВД.

Дерон затъркаля зъба между пръстите си като стъклено топче.

— Очевидно не е.

— Но то е измислено от руснаците.

— Значи знаем откъде са нападателите ти — кимна Дерон.

— Това с нещо помага ли ти?

— Не съм сигурен още — намръщи се Питър.

Дерон включи телефона, сложи предплатената карта и го подаде на Питър.

— Имаш двадесет минути, включително и с чужбина. После го хвърляш.

Питър кимна с благодарност. Дерон отлично си знаеше работата. След излизането му от стаята той набра номера на човека на Сорая в Дамаск, с когото се беше свързал преди, когато за пръв път се натъкна на „Ел-Габал“, вече несъществуващата минна компания, на която Рой Фицуилямс беше консултант, преди да го назначат в „Индиго Ридж“.

— Ашур — обади се той, когато отсреща вдигнаха, — тук е Питър…

— Питър Маркс? Мислехме, че са ви обезвредили.

По гърба на Питър премина ледена тръпка.

— Кой се обажда? Къде е Ашур?

— Мъртъв е. Или почти.

Нещо го прободе в тила. Сети се за зъба и попита на руски:

— Откъде ме познавате?

— Ашур ни каза — отвърна гласът на руски и се изсмя злобно. — Не искаше, но накрая не му остана друг избор.

„Какво, по дяволите, търсят руснаците в Дамаск?“, запита се Питър.

— Защо се опитахте да ме убиете?

— А вие защо се интересувате от „Ел-Габал“? Фирмата не функционира от години.

Питър се опита да овладее обзелия го гняв.

— Ако убиете Ашур…

— Смъртта му е сигурна — влудяващо ведро отвърна гласът.

С огромно усилие Питър си наложи да не мисли за Ашур и да се концентрира.

— „Ел-Габал“ не е нефункционираща фирма — напосоки изстреля той. — Твърде важна е за вас.

Отсреща настъпи мълчание.

„Прав съм. Наистина още работи.“

— В мен е зъбът с отровата на един от вашите. Измъкнах го от устата му и той се разприказва. Знам, че центърът на цялата операция е в „Ел-Габал“.

Мълчанието продължи, някак празно и странно.

— Ало? Ало?

До ухото му стигаше само собственият му глас. Натисна бутона за повторно набиране, но му отговори телефонният секретар на Ашур.

Крехката следа, по която бе поел, беше прекъсната.

* * *

— Били сте приятели с бащата на момичетата, а не с майка им — каза Борн.

Дон Фернандо кимна.

— Но не сте им го казали.

Възрастният мъж отново отпи от чашата си. Може би беше игра на светлината, но очите му бяха придобили същия цвят като брендито.

— Познавам само Кая. Истината е твърде сложна за нея и тя…

— Тя е търсила отговора на въпроса кой е бил баща й през целия си съзнателен живот — укори го Борн. — Трябвало е да й кажете.

— Не можех — защити се дон Фернандо. — Истината беше твърде опасна.

Борн си отдръпна ръката.

— Какво ви дава право да взимате такива решения?

— Смъртта на Микаела. Тя разбра истината и това я уби.

Борн се облегна и изгледа дон Фернандо. Този човек беше като магьосник. Щом решиш, че си го разгадал, той си променяше формата, така както Борн си сменяше самоличността.

Дон Фернандо го погледна в очите и поклати глава.

— Поне ме изслушай, по възможност безпристрастно, преди да ме осъдиш.

* * *

— Окото ти изглежда ужасно — каза Борис. — Ще ти намеря пържола, да си го наложиш.

— Няма време — отвърна Зачек и прекъсна разговора по джиесема си. — Забелязали са Черкезов на летището в Мюнхен.

Борис застана на бордюра и махна на едно такси.

— Закъде пътува?

— За Дамаск — отвърна Зачек, докато се качваше.

Борис нареди на шофьора да кара към най-близкото разклонение за магистрала А 92 Мюнхен-Дегендорф.

— Сирия. — Той се облегна назад. — Какво, по дяволите, ще търси в Дамаск?

— Не знаем, но прихванахме разговор от джиесема му. Наредиха му да отиде в „Ел-Габал“, минна компания на улица „Шукри Куатли“.

— Интересно.

— И става все по-интересно — продължи Зачек. — Доколкото успяхме да установим, „Ел-Габал“ е закрита още през седемдесетте години.

— Очевидно данните ви са неверни — сухо му възрази Борис.

— Ако обичаш, въздържай се.

— Сключихме взаимноизгодна сделка, нищо повече. Това обаче не означава, че трябва да те харесвам.

— Но се налага да ми се довериш.

— Не ме притесняваш ти — отвърна му Борис. — А СВР.

— Тоест Берия.

Борис се загледа през стъклото, доволен, че си тръгва от Германия.

— Аз ще поема Черкезов, а ти се погрижи за Берия. Чиста работа. — Знаеше, че в работата им няма нищо чисто — лъжата в този бизнес беше не просто често срещано, а важно за оцеляването средство.

— Въпросът е в доверието. — Зачек набра някакъв номер на джиесема си. — Винаги опира до това. — Поговори малко по телефона си и затвори. — На летището те чака билет. Черкезов е излетял в четири часа следобед. Твоят самолет тръгва в шест и четиридесет. Ще пристигнеш в Дамаск в два сутринта. Добрата новина е, че този полет е по-кратък. Ще пристигнеш в Дамаск един час преди него. — Той започна да пише есемес. — Ще наредя на един от моите да те чака и да те заведе…

— Не искам хората ти да ми дишат във врата.

Зачек вдигна глава.

— Уверявам те, че…

— Познавам Дамаск толкова добре, колкото Москва. — Думите му прозвучаха така категорично, че Зачек сви рамене.

— Както желаете, генерал е. — Той остави телефона си и се покашля. — Всеки държи живота на другия в ръцете си.

— Не е много разумно — каза Борис. — Та ние едва се познаваме.

— Какво да правим с Иван Волкин?

Борис разбра много добре въпроса. С Иван се познаваха от десетилетия. Приятелството обаче не го беше предпазило от предателството на Волкин.

— Няма да си в безопасност, докато не го отстраним — каза Зачек така спонтанно, че Борис се засмя.

— Да караме по ред, Зачек.

— Нарече ме по име — засмя се спътникът му.

* * *

Борн си наложи да се отпусне.

— Давай нататък.

— „Елмаз“ се ражда в тъмната ера на Сталин и главния му палач Лаврентий Берия. — Дон Фернандо обгърна с длан чашата си и помириса брендито, преди отново да отпие. Направи го бавно, сякаш е ритуал за успокояване на нервите, с който идва на себе си. — Както несъмнено знаеш, Берия застава начело на НКВД през 1938 г. От този момент „тайната милиция“ на Сталин се превръща в държавния екзекутор, за който си е мечтаел той. В Ялта Сталин представя Берия на президента Рузвелт с думите „нашият Химлер“. Зверствата му са добре документирани, но повярвай ми, истината е много по-ужасна. Отвличанията, изтезанията, изнасилванията, осакатяванията и убийствата на враговете и семействата им стават нещо обичайно, без значение дали са жени и деца — на тях им е било все едно. Но с течение на времето на някои от хората в НКВД започна да им се повдига от безкрайните жестокости и насилие. Било невъзможно да изкажат несъгласието си, затова минали в нелегалност и сформирали групата „Елмаз“. „Елмаз“ означава диамант, а диамантите са дълбоко скрити под огромно налягане в недрата на земята.

Очите на дон Фернандо си бяха възвърнали синия цвят и блещукаха като морето на изгрев-слънце. Той си наля поредното бренди.

— Тези хора били умни. Знаели, че оцеляването им зависи не само от пълната тайна около съществуването на групата, но и от разширяването на влиянието й извън границите на Съветския съюз. Съюзническите сили били единствената им надежда в дългосрочен план не само заради влиянието и мощта им, но и заради осигуряването на канал за бягство, ако се наложело да напуснат родината.

— И тук стигаме до баща ти — предположи Борис.

Дон Фернандо кимна.

— Баща ми започнал да експлоатира нефтените находища в Колумбия, но много скоро му омръзнало. „Фернандо — казваше ми той, — за мое нещастие аз имам ужасно неспокоен ум. Забранено ти е вървиш по моите стъпки.“ Шегуваше се, разбира се, но не съвсем. Изпрати ме в Лондон, а после завърших с отличие икономика в Оксфорд. Истината обаче е, че обичах физическия труд, затова когато се върнах в Колумбия, за ужас на баща си отидох да работя на нефтеното находище, започвайки от най-ниското стъпало. Достави ми огромно удоволствие, когато един ден го откупих от тогавашните си шефове. Междувременно баща ми беше насочил неспокойния си ум към банковото дело и беше основал „Агуардиенте Банкорп“. — Той довърши третото си бренди и това стана повод да посегне отново към бутилката. — Тримата ми братя за съжаление за нищо не ги биваше. Единият умря от свръхдоза, а другият — при престрелка на картелите. Третият почина според мен от разбито сърце. — Дон Фернандо отново махна с ръка. — Така или иначе, покрай все по-успешните международни сделки на „Агуардиенте“ баща ми се свърза с дисидентите от „Елмаз“. Няма по-ревностни капиталисти от бившите социалисти. Така беше и с баща ми. Той напълно симпатизираше на групата и се закле да им помага с каквото може. Разбира се, не безвъзмездно. „Елмаз“ системно опразваше касите на Сталин. Баща ми переше парите им, после ги инвестираше умело и си прибираше процента. Всичките натрупаха големи състояния и власт. Когато дойде моментът и Хрушчов и съюзниците му изместиха Берия, „Елмаз“ вече имаше такова влияние, че членовете й можеха да си позволят да излязат на светло, но не го направиха, понеже вече се бяха научили да не вярват на никаква форма на съветска власт. Чувстваха се удобно, скрити в сянка, и затова предпочетоха да си останат там и да дърпат конците иззад кулисите.

— Ала амбициите им са се прострели извън Съветския съюз — вмъкна Борн.

— Да. Те предвидиха разпадането му. По настояване на баща ми разнообразиха дейността си.

— По това време, предполагам, баща ти вече е бил пълноправен член. И те е подготвял да влезеш и ти в „Елмаз“.

Дон Фернандо кимна.

— С Кристиан Норен станахме първите членове на „Елмаз“, които не са от руски произход.

— Ти си бил мозъкът, а той — мускулът, грубата сила.

Дон Фернандо изпи брендито си, но не си доля чашата.

Очите му имаха леко оцъклен, пиянски поглед.

— Кристиан наистина беше добър в убийствата. Имам чувството, че му доставяха удоволствие.

Той хвърли няколко банкноти на масата и двамата станаха. Излязоха от кафенето и тръгнаха по крайбрежната улица към къщата му. Нощта беше необикновено ясна, а светложълтата луна светеше високо на безоблачното небе. Корабните въжета удряха неритмично по мачтите под повеите на соления вятър, идващ откъм морето. Далечният шум от моторите придаваше някаква меланхолична нотка на отиващата си нощ.

— Ако Кристиан е работел под прикритие в „Северий Домна“, излиза, че двете организации са противници.

— По-скоро бих казал, че сферите им на влияние се припокриват. А после Бенджамин Ел-Ариан сключи своя договор с дявола.

— Семид Абдул–Кахар.

Дон Фернандо кимна.

— Тогава разбрахме, че сме допуснали ужасна грешка. Ние разпространихме слуха, че „Тредстоун“ са взели на прицел „Северий Домна“. Знаехме, че ще изпратят Кристиан да отстрани бившия ти шеф.

— Искали сте да премахнете Алекс Конклин.

— Напротив, искахме Кристиан да вербува Конклин в „Елмаз“.

Борн знаеше, че Алекс има руски корени. Мразеше комунистите с цялото си сърце. Шансовете да бъде вербуван никак не бяха малки.

— Щеше да е голям удар — продължи възрастният мъж. — И то точно под носа на „Северий Домна“.

Пред тях се появи улицата с дома на дон Фернандо. Светлините изглеждаха уютни и примамливи.

— Ала планът се е провалил — заключи Борн. — Конклин уби Кристиан Норен, а Ел-Ариан сключи договор със своя собствен копой, Семид Абдул-Кахар.

— По-лошо. От „Северий Домна“ разбраха, че „Елмаз“ им е непоклатим противник и в момента сме в състояние на тотална война.

* * *

В банката се влизаше от много места и Сорая ги знаеше всичките. В десет сутринта тя мина по улица „Монтен“, влезе в магазина на „Шанел“ и си избра дневен костюм, който отлично й прилегна и й придаваше вид на заможна жена. В близкия бутик си купи с безлимитната кредитна карта от „Тредстоун“ подходящи обувки от дизайнера Лабутен. Докато подписваше разписката, отново й прилоша. Загрижената продавачка я заведе до тоалетната, тя се втурна вътре, затръшна вратата зад себе си и едва успя да стигне до кабинката, където започна неудържимо да повръща, сякаш се опитва да изхвърли целия си стомах навън. Започваше да се тревожи — повръщането беше симптом за сериозно мозъчно сътресение. Сърцето й биеше като чук в гърдите. Внезапно й прималя и се хвана за вратата на кабинката. Стисна зъби, пое си въздух и излезе.

Нужни й бяха десет минути, за да си измие лицето, да изплакне устата си и да се приведе в приличен вид. Междувременно главата й започна силно да пулсира. Беше толкова пребледняла, че продавачката й предложи да повика лекар, но Сорая учтиво отказа и я попита къде може да си купи грим.

На улицата отвън слънчевата светлина я преряза през очите и засили главоболието й. След половин час и след като похарчи почти 300 евро за професионално положените дизайнерски гримове, вече имаше почти нормален вид. Сложи си чифт големи слънчеви очила, които избра в магазина, отиде в клона на банката на „Шан-з-Елизе“, намиращ се на една пресечка от Сена, и влезе в сметката на „Тредстоун“.

Помоли един служител от банката да й извика такси, като поиска да бъде последен модел „Мерцедес“. Докато чакаше, се обади по телефона и на най-изискания си френски си уреди среща с вицепрезидента под името мадмоазел Гоблан. Когато мерцедесът пристигна, даде адреса на шофьора.

Без да обръща внимание на настойчивото пулсиране в главата си, мина през стъклената врата на банката точно в единадесет и тридесет. В центъра на фоайето царствено се издигаше подиумът, на който беше бюрото на рецепционистката, ограден от двете страни с големи палми в саксии. Стъклените врати към вътрешността на банката се намираха точно зад подиума. Сорая се изправи пред тях и за секунда се почувства леко уплашена и изгубена, но после я обзе въодушевление, сякаш е стигнала до края на разследването си. С усилие се опита да забрави мъката и отчаянието от изминалата нощ и даде воля на гнева си, за да й помогне да се концентрира върху мисията си.

Салонът на банката представляваше открито пространство с дълги рафтове, на които посетителите можеха да попълват бланките. Отдясно имаше няколко кабинки за касиерите, а отляво — дървена вратичка, която водеше към поредица от преградени помещения, в които служителите чинно изслушваха исканията на клиентите и обработваха документите им. В задната част на салона имаше облицована с ламперия стена, в центъра, на която няколко дигитални часовника отмерваха времето в Париж, Ню Йорк, Лондон и Москва. От двете им страни тръгваха стълби, водещи към кабинетите на втория етаж, където се трудеха високопоставените служители. Точно натам се беше запътила и Сорая.

Съобщи името си на служителката от информацията и тя незабавно вдигна телефона и се обади на горния етаж. След минута пристигна човек от охраната и я съпроводи през салона. Минаха през автоматично отваряща се вратичка и той я заведе при стената в дъното на салона. Натисна един бутон, някакъв панел се премести и Сорая влезе в луксозен асансьор. Охраната се качи с нея до втория етаж и я насочи към дискретно осветения коридор вдясно. Сорая дочуваше лекичкото почукване на нокти по компютърните клавиатури от вратите отдясно и ляво, край които мина.

Имаше среща с господин Сигизмунд, висок и слаб, но внушително изглеждащ мъж, със светлокафява коса, сресана на една страна. Той скочи да я посрещне и й протегна ръка.

— Толкова се радвам да се запознаем, госпожице Гоблан.

— Говореше френски с леко дървен немски акцент. Хвана ръката й с връхчетата на пръстите си и я целуна, а после й посочи плюшения диван отдясно.

— Моля, седнете.

Настани се до нея и каза:

— Доколкото разбирам, искате да направите „Нимфенбург Ландесбанк“ в Мюнхен основен ваш финансов представител.

— Точно така — потвърди Сорая. Реши, че кафявият цвят на очите му се дължи на контактни лещи. — След като получих наследството си, ми препоръчаха вашия отдел за управление на големи състояния като най-добрия в Западна Европа.

Усмивката на господин Сигизмунд нямаше как да стане по-сърдечна.

— Скъпа моя, не можете да си представите колко е приятно да откриеш, че усилията ти са дали желания резултат.

— Определено е така.

— А каква е останалата част от желанията ви?

— Да си открия сметка. Трябва да внеса една голяма сума. Ще има и още и ще ми е необходим съвет как да ги инвестирам.

— Оо, разбира се. Прекрасно! — Господин Сигизмунд решително плесна по бедрата си. — И преди да продължим, искам да ви представя на джентълмена, на когото дължим огромния успех на отдела за управления на големи състояния. — Той стана и отвори врата в стената, която беше убягнала от вниманието на Сорая. В стаята влезе мъж с определено близкоизточен вид. Беше много мургав и почти хипнотизиращо красив.

— Госпожице Гоблан, какво удоволствие е да се запозная с вас — поздрави я той, докато се приближаваше. — Казвам се Бенджамин Ел-Ариан.

* * *

Близо до дома на дон Фернандо Борн спря.

— Какво има? — попита го той.

— Не знам. — Борн се премести в движещите се сенки на палмите по крайбрежния път. — Нещо не е наред. Изчакай тук.

— Не става. — Дон Фернандо вдигна колта си. — Не се тревожи, няма да ти попреча.

Борн знаеше, че няма смисъл да спори. Като се местеха от сянка на сянка, стигнаха срещу къщата. Останаха неподвижно и тихо там, докато Борн не видя как по осветените прозорци пробягна сянката на някаква фигура. Беше твърде едра, за да е на Кая. Той я посочи, а дон Фернандо кимна. И той я беше видял и му бе ясно какво означава това.

— Ще вляза през прозореца на спалнята, който използва Етана — обърна се към него Борн, — но ми трябва нещо за отвличане на вниманието.

— Остави на мен — отговори му възрастният мъж.

— Дай ми три минути да заема позиция — помоли Борн, преди да притича през празната улица.

Използвайки сенките, се приближи към къщата по заобиколен път. Пред него, между улицата и групичката палми, през които беше преследвал Етана, имаше открито пространство, осветено от уличните лампи. Борн мина от другата страна на къщата и видя, че съседната сграда е на съвсем близко разстояние. Телефонни и електрически жици се простираха от едната до другата сграда, подпрени с висок метален стълб на пътя. Нямаше време много да разсъждава. Разкопча колана си и се изкатери по стената на съседската къща. Преметна го през жиците, хвана го с две ръце и се пусна по тях, докато не стигна сенките до дома на дон Фернандо, където слезе на земята.

Докато притичваше през тъмния заден двор, чу изстрели. Стигна на бегом до прозореца на спалнята си и се прехвърли през него в мрака на стаята.

Остана неподвижен на място, заслушан с всяка частица от тялото си. Усети силната миризма на препарат за миене, но нито следа от кръвта на Есай. Нямаше и помен от тялото. Хората на дон Фернандо бяха сръчни и чевръсти. Застана точно зад вратата и успокои дишането си. Чуваше лекото потропване на охладителната система и проскърцването на прозоречната рамка под напора на нощния вятър. После долови скърцането на дъските по пода. Кая не беше достатъчно тежка, за да скърцат така, следователно в къщата имаше поне един мъж. Ново изскърцване в друга стая му подсказа, че има и втори. Къде ли беше Кая. Ранена? Завързана? Мъртва?

Мина през открехнатата врата и внимателно прекоси дългия коридор, който водеше към хола и предната част на къщата. Ноздрите му се разшириха, когато долови чуждо присъствие. Бутна вратата на стаята на Кая, но вътре нямаше никой. Покривката на леглото беше оправена и не се усещаше миризмата й. Каквото и да е правила, след като дон Фернандо си беше тръгнал, не се бе случило в тази стая. Подмина и кухнята, която също беше празна.

Коридорът стигаше до хола. Вътрешната градина изглеждаше обрулена от вятъра и пуста през френските прозорци. И там я нямаше. Борн видя двама въоръжени мъже, единият на предната врата, а другият пристигащ от задната част на къщата, където беше отишъл да провери каква е причината за изстрелите.

— Няма нищо — каза на партньора си на руски той. — Сигурно е било гърмеж от ауспуха на някой камион.

Борн ги нападна. Свали мъжа отдясно по гръб, нанесе му як удар по брадичката и после извърна тялото си, така че да се справи с другия отляво. Точно хвана дръжката на глока си и дон Фернандо нахълта през предната врата. Мобилният му телефон беше залепен до ухото, а колтът сочеше към пода.

— Спрете! Всички спрете! — извика той. — Джейсън, тези хора са от „Елмаз“.

— Какво правят тук? — попита Борн, изправяйки се на крака. — Къде е Кая?

Дон Фернандо свали телефона от ухото си.

— Не е тук, Джейсън.

— Отвлечена ли е?

Вторият руснак поклати глава.

— Забелязали са я да си тръгва от тук сама. Точно затова ни изпратиха.

— И? — ядосано го погледна дон Фернандо.

— Няма я — въздъхна агентът на „Елмаз“. — Не открихме следа от нея нито в района, нито намерихме някакви улики в къщата накъде е тръгнала. — Той погледна към дон Фернандо. — Изпарила се е яко дим.

* * *

Скара се огледа в огледалото на хотелската баня и видя лице, което едва позна. Едно беше сигурно — вече не беше Маргарет Пернод. „Коя съм аз?“, запита се, потръпвайки, сякаш по гърба й премина ледена тръпка. Въпросът я уплаши със своята истинност, в която се криеше непоносима тъга. Пръстите й се сгърчиха, а ноктите й се забиха в дланите и оставиха резки по тях. Усети парене, но само повърхностно.

Имаше категорично намерение да се върне в апартамента си, но остана в опасаната с подслушвателни устройства хотелска стая, дали за наказание или от инат, а може би по малко и от двете.

Затвори очи. Спомените потекоха в съзнанието й като кръв от отворена рана. Баща й я помоли да се грижи за Микаела, преди да ги напусне. Скара единствена знаеше, че няма да се върне повече. Беше го споделил с нея, въпреки че много по-късно разбра защо, след като не бе казал и дума на Вивека. Вероятно бе разпознал нещо от себе си в Скара и беше я научил на разни неща — как да се грижи за себе си и за сестрите си например. Руснаците обаче бяха дошли по средата на деня, когато погрешно беше сметнала, че е безопасно да излезе за храна. Остави пистолет на Микаела и се забави само петнадесет минути — както се оказа последните петнадесет минути от живота на сестра й. Тогава с Кая решиха да напуснат Стокхолм и Швеция заедно, а после да се разделят и да не поддържат връзка една с друга.

Тя се загледа в отражението си в огледалото. Драскотините по дланите й сякаш пулсираха като живи на флуоресцентната светлина. Когато я угаси, й се стори, че е изключила образа си.

Мина през стаята и извади от минибара бутилка водка. Беше малка, затова изля две в стъклената чаша с дебело дъно, която свали от металната полица над минихладилника. Изпи четвъртинка и остави чашата на нощната масичка.

Съблече се бавно и провокативно пред камерите, като си представяше, че са включени. Клекна с разкрачени крака, хвана голите си гърди и ги стисна, докато от очите й не потекоха сълзи. После легна по корем, с ръце под таза и с пръстите си доведе тялото си до смесица от екстаз и болка, която я накара да се разплаче във възглавницата си.

Удължи болезненото удоволствие колкото можа, издигайки се на вълните му, докато не падна на една страна. Когато всичко приключи с изцедено тяло и изпразнен мозък, най-после получи някакъв отдих, но толкова кратък, че когато отговорностите, свързани със сегашния й живот, отново нахлуха в главата й, потръпна.

Беше хваната в капана на морално перверзен свят и на сценарий, в създаването, на който бе участвала, въпреки че сега й се виждаше отвратителен. За първи път от много години й се прииска Кая да е с нея или поне да може да я изслуша, за да сподели терзанията си с единствената друга жива душа на земята, която би я разбрала. Но нямаше представа нито къде е сестра й, нито дори каква е настоящата й самоличност. Така че в тази посока нямаше надежда.

Ами Кристофър? Климатикът на стаята се включи и по гърба й повя студена струя, от която кожата й настръхна. Нямаше много опции — или той, или Бенджамин, двете противоположни сили в живота й за момента. Всичко се беше променило при последния й разговор с Бенджамин. Трябваше да пренебрегне сърцето си и да стои по-далеч от Кристофър.

След като взе решението, й олекна и тя стана от леглото. На масата я чакаше храната, доставена от рум сървиса преди часове. Не я беше докоснала и не смяташе. Занесе подноса до вратата и като го придържаше с едната си ръка, отвори вратата. И в същия миг тримата мъже, които чакаха отвън, я нападнаха.

* * *

Ако трябваше да бъде честен със себе си, Арон не беше зает с нищо, когато шефът му се обади.

— Не е в банката — каза отчетливият глас на Робине в слушалката. — Надявай се да не се търкаля в някоя канавка в безсъзнание или с куршум в главата.

Мислите запрепускаха из ума му. Също като Робине и той беше предположил, че Сорая ще отиде в банка „Ил дьо Франс“ в „Дефанс“. На нейно място и той така щеше да постъпи.

— Почакай — внезапно си спомни той една подробност от разпита на Маршан. — Финансите на „Монишън Клъб“ минават през „Ил дьо Франс“, но се управляват от „Нимфенбург Ландесбанк“ в Мюнхен.

— Не съм чувал за нея — рязко каза Робине. — Някой представлява ли ги в Париж?

— Само момент. — Арон пусна търсене на джиесема си.

— Да, сър, имат един офис. На булевард „Курсел“ номер седемдесет. Точно срещу парка „Монсо“.

— Среща там след петнадесет минути — нареди му Робине. — И Господ да ти е на помощ, ако е ранена или нещо по-лошо.

* * *

Скара удари в гърлото с ръба на подноса най-предния мъж и навсякъде се разхвърчаха чинии, прибори и храна, но другите двама я набутаха в стаята с такава сила, че тя се блъсна в масата и падна на едно коляно.

Мъжът, когото удари, затръшна вратата зад себе си и заключи всички вътре. Извади глок и му зави заглушител, докато другите двама я хванаха и я хвърлиха на леглото. Той насочи пистолета срещу нея, а единият й хвана глезените. Третият руснак разхлаби колана си и се качи върху нея. Миришеше на чесън и зеле. С крака разтвори бедрата й и приближи лице до нейното. Тя замахна нагоре с глава и заби зъби в долната му устна. Той извика и се опита да се отдръпне, но тя не го пускаше, размахвайки глава като куче. Продължи да забива зъбите си, докато не отхапа парче месо. Рукна кръв и руснакът се опита да слезе от тялото й.

— Какво става? — попита другият с пистолета.

Докато възседналият я руснак се надигаше с усилие, тя притисна долната му челюст към горната и го принуди да стисне зъби.

— Знам кои сте — прошепна в ухото му тя. От разранената му уста започна да излиза кървава пяна. Долови миризмата на горчиви бадеми.

Очите на руснака се обърнаха с бялото нагоре и тялото му се строполи върху нея. Тя го хвърли към другия, който държеше глезените й и той ги пусна, за да хване трупа. Скара се вкопчи в него и го завъртя пред себе си точно преди онзи с пистолета да дръпне спусъка. Куршумът попадна в тялото му и той се повдигна за момент, прикривайки я от погледа на руснака с пистолета.

Тя се изтърколи от леглото и докато нападателят й се оглеждаше за нея, го удари здраво в гърдите. Хвана го неподготвен и той падна по гръб на килима, а глокът му прелетя през стаята. Тя посегна към чашата на нощната масичка, счупи я в ръба и заби назъбения й край в очите му.

Той изкрещя и продължи да вика, размахвайки лудо ръце, докато тя забиваше стъклото все по-надълбоко. Заудря я с юмруци и й изкара въздуха. Започна да се надига, като използваше по-голямата си сила и тежест срещу нея, но тя заби коляното си в гърлото му за опора, натисна и му пречупи адамовата ябълка. Той взе да се дави, без да може да си поеме въздух.

Скара се изправи и като внимаваше да не стъпи върху парчетата стъкло, отиде при пистолета. Взе го, извърна се и го застреля между очите.

Остана за момент на мястото си. Преди климатикът да се включи, й се стори, че чува как кръвта се просмуква в пода. Отиде бавно до леглото и седна на края му с ръце на колената, провесила глока с удължената цев между краката си.

Сълзите потекоха по наведеното й лице и дълго време тя не можа да спре да плаче.

* * *

— Времето ти тук изтече, Джейсън — каза дон Фернандо. — Вече не можеш да опазиш Кая.

— Ти я остави сама.

— Случаят беше спешен. А и я наблюдаваха.

— Не че е имало особена полза.

Дон Фернандо въздъхна.

— Джейсън, тази жена е станала експерт по бягството и криенето. Винаги съм знаел, че ако поиска да си тръгне, освен да я вържем, няма какво друго да направим нито аз, нито моите хора.

Борн разбираше, че е прав, но въпреки това му кипеше отвътре, че са я изпуснали, защото така тя се превръщаше в неизвестна величина от едно доста сложно уравнение.

Дон Фернандо извади тънък плик от джоба на сакото си и го подаде на Борн.

— Билет първа класа за Дамаск. С няколко прекачвания, но нямаше как. Ще пристигнеш утре сутринта. Ще уредя да те посрещнат агенти на „Елмаз“.

— Не си прави труда. Знам къде да отида.

Когато дон Фернандо го изгледа въпросително, той поясни:

— Намерих етикетите с адреса, на който трябва да пристигнат касите от склада и съдържанието им.

— Ясно.

Дон Фернандо кимна разбиращо. Двамата агенти на „Елмаз“ излязоха, той извади пура от алуминиевата й опаковка, отхапа крайчеца й и като отвори капачето на запалката си, я запали и си дръпна. Щом хаванската пура се разгоря достатъчно според вкуса му, той продължи:

— Касите са пълни с картечни пистолети ФН СКАР-М Мк 20.^[1]

— Мк 20 не съществува.

— Напротив, Джейсън. Това са прототипи. Огневата им мощ е изключително разрушителна.

— И пътуват към „Северий Домна“ в Дамаск. Защо са им?

— Точно това трябва да откриеш. — Дон Фернандо издуха облак ароматен дим. — Събират тези и други оръжия от месец, но през последната седмица пратките зачестиха.

— Можем да предотвратим заминаването на тази.

— Точно обратното, правя всичко възможно да бъдат доставени на адреса, който ти откри. „Ел-Габал“ навремето беше седалище на компания за добив на минерали. Сега е огромен комплекс от офиси и складове, които „Северий Домна“ използва като основно депо.

— Защо оставяте оръжията да напуснат Кадис? — напрегнато попита Борн.

— Защото — поясни дон Фернандо — тези са пълни с мощен експлозив С-4. — Той сложи пластмасово пликче и малък джиесем в ръката му. — Във всяка каса трябва да се сложи по една от СИМ картите тук. — Той отвори пликчето и ги показа на Борн.

— Можем ли да го направим предварително?

Дон Фернандо поклати глава.

— Всяка доставка за „Ел-Габал“ минава през три различни скенера. Единият е рентгенов и ще хване чипа. Не, трябва да бъдат поставени собственоръчно на мястото.

— А после?

Дон Фернандо се усмихна като лисица.

— Достатъчно е само да набереш 6-6-6 по телефона, но трябва да си наблизо и да няма препятствия, за да може „Блутут“ сигналът да проработи. После ще разполагаш с три минути да напуснеш сградата. Експлозията ще унищожи всичко, което са складирали там, и всеки, който се намира в сградата.