Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Борн (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bourne Dominion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2013)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер. Господството на Борн

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2011

Редактор: Марин Гинев

Коректор: Станка Митрополитска

Художник: Буян Филчев

ISBN: 978-954-733-714-5

История

  1. — Добавяне

32

Имаше моменти — и този беше точно такъв, — когато на Хендрикс никак не му беше приятно охраната да се влачи навсякъде след него като сянка. Не искаше някой да обсъжда защо се е прибрал, карайки презглава, в къщата си по средата на работния ден, а още по-малко да го наблюдават иззад затъмнените стъкла как отива в розовата градина, коленичи и започва да рови из нея.

Единият от тях, Ричард май се казваше, излезе от колата и дойде при него.

— Сър, добре ли сте?

— Абсолютно — отвърна разсеяно Хендрикс.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Върнете се в колата си.

— Добре, сър — отвърна след кратка пауза Ричард.

Хендрикс се изправи, хвърли поглед през рамо и го видя как сви рамене, давайки сигнал на колегите си, че си няма представа какво му е скимнало на шефа. Хендрикс отново се зае с работа. Опита се да се успокои, но за свой ужас откри, че ръцете му неудържимо треперят. Щом взе визитката на Скара и видя отпечатаната на нея роза, веднага го обзе убеждението, че я е оставила там, за да я намери. Само той можеше да се досети за смисъла й.

„Това е последното ми пътуване.“

Опасяваше се, че тя ще предприеме някаква фатална стъпка. Не си я представяше като човек, който ще се самоубие, но, от друга, страна знаеше толкова малко за нея. И въпреки това имаше усещането, че я е познавал цял живот. Беше пълна загадка за него как е възможно някой да стане част от живота ти за толкова кратък период от време. Беше се промъкнала под кожата му и отказваше да си отиде. Внезапното й изчезване само изостри усещането му за влиянието, което беше оказала върху живота му.

„Това е последното ми пътуване.“

Дали не се канеше да извърши нещо ужасно, някакъв последен акт, който щеше да прекъсне живота й? Този сценарий го ужасяваше най-много.

„Това е последното ми пътуване.“

Беше убедил сам себе си, че му е оставила следа какво се кани да предприеме, защото иска той да я спаси и само той може да го направи. Ужасно му се искаше да вярва, че и тя е изпитвала същите чувства към него, каквито той имаше към нея. Не му ли го беше казала от екрана? Хранеше обаче съмнения, че записът е нагласена работа и тя не му е разкрила какво всъщност се крие в сърцето й, а сега вече никога нямаше да разбере, защото само до дни или дори часове животът й ще изгасне като пламъче на свещ.

Треперещите му ръце целите бяха в кал, а под ноктите му имаше пръст. Преравяше розовите лехи методично, отляво надясно. Заравяше пръсти в основата на всяко растение с надеждата, че ще открие нещо, което е заровила там, за да го открие, когато тя си отиде. Стигна обаче до последната роза, без да открие каквото и да било.

Седна върху петите си и се подпря на колене, загледан в цветята. Обичаше розите си — цвета им, миризмата им, — но в момента забелязваше само техните бодли. Може би този път зад името не се криеше нищо друго[1]. Не му се искаше, но трябваше да го повярва, защото нямаше друг избор.

 

Горчиви сълзи нахлуха в очите му и засрамен и отчаян, той зарови лице в мръсните си шепи.

* * *

Борис не се виждаше никъде. Борн прегледа набързо труповете и умиращите и не откри нито него, нещо, за което беше дълбоко благодарен, нито шефа на СВР Константин Берия. Почуди се за миг къде са изчезнали, но имаше други задачи за решаване.

— Преследвам Семид Абдул-Кахар от три години — започна разказа си Ребека, докато излизаха по пътя, по който бяха влезли в синагогата. — Той държи около дванадесетина двойници, които изглеждат като него и имитират говора му. Обикновено тях изпраща на публичните места, където трябва да се яви. Самият Семид Абдул-Кахар може да бъде видян на записите, които хората му периодично изпращат на „Ал Джазира“. Проучила съм ги в най-дребните детайли. Знам как изглежда истинският Семид Абдул-Кахар. На практика никой друг освен помощниците му не може да го разпознае.

Фактът, че арабинът има двойници, коренно промени плановете на Борн. Борис му беше казал, че Семид Абдул-Кахар е в Дамаск. Вече усещаше обаче, че синагогата е само уловка. Ако е така, значи лидерът на „Джамията“ би следвало да е в „Ел-Габал“. От това произтичаха много други последствия и не на последно място предположението, че фазата на планирането на терористичното нападение приключва и започва етапът на извършването му, което му оставя съвсем малко време, за да проникне в „Ел-Габал“, да постави СИМ картите и да задейства взрива, поставен от дон Фернандо в дванадесетте каси с картечни пистолети ФН СКАР-М Мк 20.

Искаше да влезе в „Ел-Габал“ сам, но осъзна, че помощта на Ребека му е абсолютно необходима. Само тя можеше да разпознае Семид Абдул-Кахар. Ако той наистина беше в сградата, Борн нямаше намерение да изпусне възможността да го убие. Арабинът беше истинската заплаха. След смъртта на Ел-Ариан той оставаше сърцето и душата на „Северий Домна“ и без неговата подкрепа организацията щеше толкова да отслабне, че Сорая, Питър и екипът им щяха без проблем да се справят с нея. Но ако Семид оцелееше някак, щеше да я хване с желязна ръка и предвид факта, че членовете й заемаха важни постове в бизнеса и политиката, възможностите му да осъществява терористични актове щяха да нараснат неимоверно — нещо, което Борн не можеше да позволи да се случи.

Докато излязат на улицата, той разказа на Ребека за „Ел-Габал“ и задачата си.

— Мисля, че Семид Абдул-Кахар е там. Знам как да вляза, също както ти знаеше как да влезеш в синагогата, без да те забележат — завърши той. — Или идваш с мен, или пътищата ни се разделят тук.

За нейна чест тя не се поколеба нито за миг. Отидоха с такси до гарата, където той отключи шкафчето и извади раницата, пълна с нужните приспособления, които си беше набавил. Ребека го наблюдаваше с лека усмивка.

— Какво толкова смешно има? — попита Борн, докато излизаха.

— Нищо особено. — Тя сви рамене. — Просто аз се оказах права, а шефовете ми — не. — Усмивката й стана по-широка. — Няма нищо случайно в това, че обслужвах полета ти от Мадрид.

— „Мосад“ ме следи.

— Смяташ, че съм от „Мосад“ ли?

Без да отговори, той я поведе по широките улици, които отиваха към „Шукри Куатли“ И двамата бяха облечени като сирийци и никой не им обръщаше внимание. Ребека се беше забрадила като мюсюлманка.

— Аз те следях — каза тя. — Когато установих връзката между Семид Абдул-Кахар и „Северий Домна“, разбрах, че пътищата ни ще се пресекат. Измисленото ти име не ме заблуди. Видях те на снимката и те разпознах от фотографиите, която имаме в архивите си.

— Значи не се обиди, че изчезнах и те оставих.

— Честно казано, очаквах нещо такова.

— Дължа ти сметката.

— Смятай, че съм те почерпила.

— Е, аз пък те вземам със себе си.

— Шефовете ми и представа си нямат колко грешат относно теб — изсмя се тя.

— Нека да остане така.

След двадесет минути стигнаха до района около комплекса на „Ел-Габал“. Въпреки че минаваше два часът през нощта, помещенията бяха ярко осветени. Свит в сенките, Борн отбеляза оживената дейност и нарасналия брой пазачи. На рампата и около нея гъмжеше от въоръжени мъже. Камионите още не бяха пристигнали, но по улицата се чуваше шумът от приближаването на първия от тях. Разполагаше с по-кратко време, отколкото си мислеше, най-много час, а може би и по-малко.

Ребека приклекна до него в мрака и попита:

— Сигурен ли си, че можеш да ни вкараш вътре? Сградата е пълна с въоръжени пазачи.

Борн отвори ципа на раницата.

— Само ме наблюдавай — отвърна той.

* * *

Борис седеше в денонощното кафене, вдигнал крак на стола. Докторът, когото беше измъкнал от леглото, за да почисти и превърже раната му, поиска неприлично голям хонорар, въпреки че се познаваха отпреди. На Борис вече му беше все едно.

Когато излезе от синагогата, прекара около половин час, лутайки се безуспешно из лабиринта от улички на „Баб Тума“ в търсене на Берия. В сърцето си усещаше отворена черна яма, в която искаше да погребе директора на СВР. После изведнъж, сякаш с прещракването на някакъв ключ, нещо се промени. Може би заради болката, която беше станала толкова нетърпима, че едва стъпваше на левия си крак, или пък адреналинът се оттегли от кръвта му и почувства изтощението си. Берия щеше да почака — трябваше да се погрижи първо за себе си.

Седнал с чаша гъсто турско кафе, подправено с кардамон, и чинийка лепкави сладки, той сложи хапчетата — болкоуспокояващо и антибиотик — в устата си и намръщвайки се, ги преглътна. С глътка кафе стопли сърцето и душата си и се загледа в непрестанното движение на улицата.

След известни размишления реши, че отказът от преследване не се дължи на болката — случвало се беше да е по-силна и въпреки това той да продължава. Усещаше, че причината за промяната в настроението по-скоро е срещата с Джейсън Борн. За краткото време, прекарано в компанията му, беше осъзнал, че не е задължително животът им — неговият и на Джейсън — да се върти само около поредица от извършени прегрешения и въздаване на възмездие за тях. Всъщност в отношенията им би могло да има дори човешки елемент, защото приятели като Джейсън, нищо че нямаше други, правеха живота по-поносим. За секунда се запита къде ли е той. Нямаше значение, Борис не беше в състояние да му помогне. А и Джейсън работеше най-добре сам.

Борис въздъхна и отхапа от сладкиша, задържа хапката в устата си и остави тънката коричка и меда да се разтопят върху езика му. Не искаше да се превръща в съвременния капитан Ахав[2]. Вярно е, че си беше обещал някои неща, но изпълнението им можеше да остане за друг момент и друго място. Нали според поговорката отмъщението било ястие, което е най-добре да се сервира студено?

* * *

Борн извади електрическия кабел и кирката и закачи дръжката й за края на по-дългото руло въже. Изправи се и се отдръпна на няколко крачки от Ребека. И двамата бяха застанали в кръглата сянка на няколко кралски палми. Западната стена на сградата на „Ел-Габал“ се намираше пред тях, палмите бяха зад тях, а зад палмите, тъмна и мрачна, се издигаше сградата на някаква банка. Ъглите на „Ел-Габал“ бяха ярко осветени от прожектори, но по средата й се образуваше тясна тъмна ивица.

Борн започна да върти въжето със закачената за него кирка и Ребека се досети за намеренията му.

— На покрива може да има пазачи — предупреди го тя.

— Надявам се да е така — отвърна й той и тя му хвърли озадачен поглед.

Борн изчака гърменето от ауспуха на камионите да изпълни нощната тишина, завъртя кирката над главата си и я хвърли, наблюдавайки я как се издига нагоре в тъмнината и пада на покрива. Дори и да се вдигна някакъв шум, той беше замаскиран от рева на камионите. Дръпна въжето и придърпа кирката към себе си, докато изкривената й част не се закачи в пукнатината между покрива и ниския парапет. Сложи раницата на гърба си и без да каже нищо повече на Ребека, започна да се изкачва по неосветената ивица на стената.

Когато стигна на средата, тя се хвана за въжето и го последва. Шумът от камионите беше спрял и се налагаше много да внимават, за да не се издадат. Борн стигна до парапета, хвана се за него с една ръка и се надигна, за да надзърне през ръба. Видя двама пазачи. Единият стоеше в центъра на нещо, което приличаше на огромна мишена, нарисувана на плоския покрив. По обиколката й бяха наредени ярко светещи сини диодни лампички. Вторият пазач се беше надвесил над парапета, подпрян на него с две ръце, и наблюдаваше оживлението на рампата.

Борн се прехвърли през парапета и приклекна на покрива. След секунда Ребека се присъедини към него.

— Имат си площадка за хеликоптер — прошепна тя в ухото му. — Сложили са лампичките, защото очакват кацане.

Той кимна.

— Очевидно истинският Семид Абдул-Кахар ще си тръгне оттук.

От едната страна на кръга имаше капак, покрит с трева, достатъчно голям, така че през него да могат да минават хора и да се пренася оборудване от вътрешността на сградата към хеликоптера и обратно. Предоставяше лесен начин да пристигнеш или да си тръгнеш бързо. Борн направи знак на Ребека да се заеме с пазача отзад, а за себе си остави мъжа при площадката за кацане.

Покривът, застлан с чакъл, беше осеян с щрангове, варели за вода, тръби и шахтите на асансьора и системата за вътрешна вентилация. Той пропълзя между тях. Дотук беше лесната част, защото можеше да се движи в сенките им. Осветеният от лампичките кръг беше съвсем друга история. Когато спря да си почине зад шахтата на асансьора, взе камъче от земята и го хвърли по варела с вода на шестдесетина метра от дясната му страна.

Пазачът веднага извърна глава и като свали автомата си, бавно се приближи до мястото, където камъчето изтрака по варела, и го обиколи. Щом пазачът обърна гръб, Борн притича през отделящото ги пространство, скочи отгоре му, сграбчи го с ръка през гърлото и му счупи врата. Остави безжизненото тяло на земята и взе автомата от непомръдващите ръце на жертвата си.

Заобиколи на бегом варела и пое към задната част на покрива. Видя другия пазач, проснат на чакъла. Ребека се беше надвесила над него, но не беше сама. Към нея се промъкваше третият пазач, който досега беше останал скрит от погледите им. Понеже не искаше да стреля, Борн изтича насреща му, но докато го наближи на една ръка разстояние, тя се обърна, удари го с дулото на автомата си, заби юмрука си в корема му и го сграбчи за гушата. Пазачът се изви назад, мъчейки се да предупреди с изстрел колегите си на рампата. Ребека се видя принудена да пусне шията му, за да откопчи автомата от неговите ръце. Оръжието издрънча по покрива, но в дланта му проблесна нещо и той замахна. Ребека промуши ръка край тялото му, хвана и рязко извъртя ръката на пазача. Лакътят му изпука, мъжът изстена и падна на колене, тя го удари с ръба на дланта си по основата на носа и хрущялът хлътна в мозъка му. Той се катурна на земята, мъртъв още преди да я докосне.

Борн дотича при Ребека. Тя му се усмихна, а после погледът й се замъгли. Тя се отпусна в ръцете му с провиснала назад глава и обърнато към звездното небе лице. Забеляза тъмното петно по дрехите й и усети топлината на кръвта, която изтичаше от раната в хълбока й. Дишаше задъхано, през полуотворени устни.

Той я остави на земята и разтвори дрехите й, за да се ориентира доколко сериозна е раната.

— Не си прави труд — каза тя. — Имаш да гониш срок. Не искам заради мен да го изпуснеш.

— Млъкни. — Опипа сръчно и вещо раната. Беше дълбока, но не усети да има разкъсани органи, което беше добре, обаче тя продължаваше да губи доста кръв. Ако не вземеше мерки, кръвоизливът щеше да я довърши. Той откъсна ивици плат от робата й, уви ги около нея и пристегна раната, доколкото смееше. Кръвта спря за момент, но после отново потече през плата.

— Чуй ме — настойчиво каза тя, — истинският Семид Абдул-Кахар има тик във външния ъгъл на дясното си око. Ще забележиш, че едно мускулче потреперва. Дубльорите му няма как да го имитират.

Борн кимна и продължа да я увива. Засега само толкова можеше да направи.

— Остави ме вече — настоя тя, но той все пак се поколеба. — Хайде. — Тя му се усмихна смело. — Мога да се погрижа за себе си. Нали съм от „Мосад“.

— Ще се върна да те взема.

Усмивката й придоби ироничен оттенък.

— Няма. Но все пак благодаря.

Той се изправи и надникна през парапетчето. Вратите на склада зад рампата бяха отворени. Трябваше да се добере до касите с оръжие, преди да ги натоварят на камионите. Нямаше време да спори с нея.

Без да се обръща назад, той притича до капандурата, през която се влизаше в сградата. Съблече се и надяна униформата на пазача, когото уби. После отгледа капака. През него се виждаше някакъв склад, потънал, поне за момента, в тъмнина и безлюден. Между пода и тавана имаше подпряна стълба. Не се изненада, когато забеляза кабела на алармената система по края на капака. Моментално разбра, че без вакуумки, с които да хване стъклото и да го задържи на мястото му, след като го среже, няма смисъл да използва резеца. Сложи раницата на земята и извади ножа с широкото острие. Подпъхна го между ръба на капака и чакъла. Връхчето на острието се отчупи и инструментът заприлича на отвертка.

Пантите на капака се намираха срещу противоположната на стълбата страна. С притъпения връх на ножа Борн разви винтовете, така че да може да го повдигне леко. Напипа жицата, с ножа преряза изолацията на кабела на две места и уви към оголените места краищата на допълнителния кабел, така че да го удължи, без да прекъсва тока. После надигна капака и се пъхна под него. Падна на пода на стаята, отиде при вратата и излезе в дълъг коридор, който се простираше от двете му страни. Право пред него имаше парапет. Надникна през него и видя целия склад под себе си. Потърси с поглед дванадесетте продълговати каси и веднага ги видя отдясно. Отляво се виждаха отворените врати, водещи към рампата. Вече товареха първите каси на камионите. Трябваха му десетина секунди, за да запамети плана на склада, после намери най-близкото стълбище и бързо тръгна да слиза по него.

По горните етажи не срещна проблеми — всички бяха на първия етаж и наблюдаваха товаренето на оръжията. Засега Семид Абдул-Кахар не се виждаше никъде, но Борн не се съмняваше, че е някъде наблизо.

Сблъска се с пазач чак на втория етаж. Той му кимна, но докато минаваше край него, го хвана за ръката.

— Къде ти е оръжието? — попита мъжът.

— Ето тук — отвърна Борн и удари главата му в стената. Пазачът прибели очи и се свлече на земята. Борн взе неговия „Калашников“ и продължи по пътя си. Ако се съдеше по скоростта, с която товареха, разполагаше с по-малко от десет минути, за да постави СИМ картите и да излезе от сградата, преди да изпрати електронния сигнал, който щеше да вдигне всичко във въздуха.

Вторият пазач беше застанал отстрани на стълбището. Кимна му незаинтересовано, докато Борн слизаше по последните стъпала. Борн го подмина, извъртя се и заби приклада на автомата си в корема му. Мъжът се сви на две и Джейсън заби приклада във врата му. Издърпа тялото в сенките и тръгна по маршрута, който най-бързо щеше да го отведе при две купчини каси с оръжие и взрив в тях.

Отдели една безценна минута, за да се слее с хората наоколо. Между касите на дон Фернандо и друга купчина дървени каси от отсрещната страна на циментовия под имаше група мъже. Борн разполагаше с дванадесет еднакви СИМ карти, по една за всяка каса. Дон Фернандо му беше казал съвсем точно къде да ги сложи — отстрани на кутиите. Малките парченца пластмаса имаха лепенки на гърба. Трябваше само да махне покритието им и да ги залепи където трябва. Успя да сложи шест, преди да чуе властен глас, който го вика.

— Ей, пазач! Какво правиш?

Борн се обърна и видя мъж, който приличаше на Семид Абдул-Кахар, да излиза иззад касите, които очевидно не бяха предвидени да бъдат транспортирани тази вечер.

Семид присви очи и му направи знак да се приближи.

— Не те познавам.

— Изпратиха ме тук тази сутрин.

Семид кимна на двама мъже и те застанаха зад Борн. Подкараха го с дулата на автоматите си пред себе си и го заведоха зад стената от дървени каси.

— Никой не е изпращан в „Ел-Габал“ — каза Семид, — нито тази сутрин, нито когато и да било през тази седмица. — Той се приближи, а един от хората му взе оръжието на Борн. — Кой си ти? И по-важното е, как проникна в сградата? — Когато Борн не отговори, арабинът се усмихна. — Е, добре, ще се занимаем с теб веднага щом свършим с товаренето.

В този момент Борн сграбчи пазача от дясната си страна за ръката и като се извъртя от кръста, го накара да загуби равновесие. Нанесе карате удар по китката на другия и обездвижи ръката му, с която се канеше да стреля. Изтръгна му автомата и го удари по главата. Другият пазач си беше стъпил вече на краката и се нахвърли отгоре му с наведена напред глава. Лицето му се срещна с дясното коляно на Борн, нещо изпука и той падна на земята.

Обърна се и се озова право срещу дулото на пистолет „Макаров“, който Семид навря в устата му. Бяха близо един до друг и лекият тик в крайчеца на дясното му око беше лесно забележим.

— Не мърдай — тихо, но свирепо му нареди той — или главата ти ще стане на парчета. — Претърси го вещо и прецизно. — Ръцете до тялото. — Не намери нищо и приближи лицето си така, че носовете им почти се докосваха. Борн усети силната миризма на чесън. — Нямаш повече работа тук. След пет минути в тази сграда няма да остане никой, освен мъртвеца, когото виждам пред себе си.

Времето изтичаше бързо. Моментът беше сега или никога. Борн се засмя и пъхна едната си ръка в джоба.

— Какво правиш? Извади си ръката. — Семид Абдул-Кахар размаха пистолета си пред лицето му. — Бавно.

Борн изпълни нареждането му.

— Отвори си ръката.

Борн се подчини. Когато Семид Абдул-Кахар хвана ръката му и се наведе да я разгледа по-отблизо, той натика фалшивия зъб, който носеше със себе си, между зъбите му и в същия момент го удари с длан под брадичката и му затвори устата. Ампулата се счупи и водородният цианид изтече от нея. Семид преглътна несъзнателно, за да не се задави. Очите му незабавно се отвориха широко и той насочи пистолета срещу него, но Борн го очакваше и изрита оръжието от ръката му. Арабинът се опита да се хване за ризата му, но се свлече на колене. Борн отвори пръстите на Семид. По ъгълчетата на устата му изби синя пяна. Издаваше някакви нечленоразделни звуци като в кошмар. После очите му помътняха. Борн го изрита и завлече тялото му в някаква ниша в стената.

Излезе иззад купчината каси и постави последните СИМ карти. Група от четирима мъже се приближаваха към него.

Борн набра 6-6-6 на телефона. След три минути сградата заедно с всички в нея щеше да полети във въздуха.

— Тези каси трябва да се натоварят на камионите — каза Борн на новодошлите.

Водачът им се намръщи.

— Мислех, че остават тук.

— Промяна в плановете — отвърна Борн с ясен и авторитетен глас, който накара войниците автоматично да му се подчинят. — Заповедта идва лично от Семид Абдул-Кахар.

Мъжът сви рамене и направи знак на хората си. Подминаха касите на дон Фернандо и се заеха първо с тези зад тях. Борн трябваше да вземе ключово решение. Имаше възможност да излезе през рампата покрай пазачите и да тръгне по задната улица, но така щеше да изостави Ребека, а не можеше да си го позволи.

Щом мъжете вдигнаха първата каса, Борн се обърна и се върна обратно по пътя си — през халето, нагоре по стълбите и в открития коридор, който водеше до складчето и стълбата, по която се излизаше на покрива, по-дългия, но по-приемлив път към свободата.

Отвори вратата и влезе в стаичката, но се озова срещу дулото на малка берета със сребърна дръжка, калибър 22. Приличаше на оръжието, което Вивека Норен беше извадила срещу него в стокхолмската дискотека преди много години. Намираше се в ръцете на красива русокоса жена. Имаше светлите очи на Вивека и беше пълно копие на Кая, но от заплашителното й изражение и поведението й си личеше, че не е тя. Беше сестра й, близначката с множествената личност, опасната Скара.

Бележки

[1] „Какво е едно име? Туй, което зовем ний «роза», ще ухае сладко под всяко друго име.“ „Ромео и Жулиета“, II действие, втора сцена. — Бел.прев.

[2] Главният герой от „Моби Дик“, роман от Хърман Мелвил. — Бел.прев.