Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Борн (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bourne Dominion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2013)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер. Господството на Борн

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2011

Редактор: Марин Гинев

Коректор: Станка Митрополитска

Художник: Буян Филчев

ISBN: 978-954-733-714-5

История

  1. — Добавяне

31

— Джейсън, какво, по дяволите, правиш тук?

— Мога да ти задам същия въпрос, Борис. — Борн се опита да го разгледа в мрака. — Въпросът е дали някой от нас ще каже истината.

— Кога сме се лъгали?

— Кой може да каже, Борис? Ти знаеш много повече за отношенията ни от мен. В момента, доколкото виждам, нищо не е такова, каквото изглежда.

— Напълно съм съгласен. Толкова хора ми извъртяха номера през последните дни, че ми се зави свят.

— В приятелството най-важното е доверието.

— Отново съм съгласен, но ако се налага да се замисляш, значи то не съществува.

Горчивината в гласа му изненада Борн.

— Къде се крие проблемът, Борис?

— Току-що пристигнах от Мюнхен. Един от най-старите ми приятели се опита да организира убийството ми там. Всъщност ти го познаваш. Иван Волкин изобщо не се е пенсионирал. Работил е за „Северий Домна“ от години.

— Моите съболезнования.

— Не изглеждаш изненадан.

— Единствената изненада беше, че сте приятели.

— Е, вече не сме. — Борис извърна глава и надникна към улицата. — И, изглежда, никога не сме били.

Борн изчака малко от уважение към чувствата на Борис.

— Защо би тук — попита той накрая, — за да предадеш специални поздрави на мен или на Семид Абдул-Кахар?

— От теб не могат да се опазят тайни, а? Защо ли не съм изненадан. — Борис се изсмя невесело. — Нека да ти кажа нещо, приятелю. Преди няколко часа човекът, който ме принуди да избирам между това да те убия и да запазя кариерата си, получи специалния ми поздрав.

— Значи необходимостта да ме убиеш е отпаднала.

— Никога не я е имало, Джейсън. Ако бях изпълнил нарежданията на Виктор Черкезов, нямаше да остане достатъчно от мен, та да имам кариера. — Той изсумтя. — Между другото, откъде знаеш, че този задник Семид Абдул-Кахар живее тук?

— А ти?

Двамата се изсмяха. Борис го удари по гърба.

— По дяволите, Джейсън, толкова се радвам да те видя! Трябва да пийнем и да отбележим срещата ни, но първо очаквам Константин Берия, шефът на СВР, и оня малък негодник Зачек да се появят тук.

— Защо?

Борис му разказа за ключа, който Черкезов трябваше да донесе на Семид Абдул-Кахар по нареждане на „Северий Домна“.

— Оставил си Берия да ти го вземе? — попита Борн.

Борис се изсмя.

— Не че особено ще му послужи. Не е истински, нищо не можеш да отвориш с него. Направен е по модел от видеоигра. — Забеляза изражението на Борн и добави: — Трудно е да се повярва, но някой в „Северий Домна“ има чувство за хумор.

— Странното за вярване е, че ти разбираш нещо от видеоигри.

— Трябва да съм в крак с времето, Джейсън, иначе малките технократчета ще ме прегазят, устремени към властта. Те използват видеоигрите, за да поддържат уменията си и да запазят миризмата на кръв в ноздрите си.

— Ние с теб правим това на живо.

— Тия младоци не ги бива за оперативна работа. Все търсят бързите бутони.

— Към ключовете, с които се отваря следващото ниво.

— Така е. Не мислят с главите си.

Разхлаждащ вятър мина по улицата и донесе миризмата на подправки. Мюезинът подхвана молитвите си през усилвателите и заглуши всички други шумове. Улицата опустя.

— Ключът е бил тест — каза Борн.

— За да видят Дали Черкезов е надежден и послушен — кимна Борис. — Той се е провалил.

— С гръм и трясък. Но Семид Абдул-Кахар не го знае още. А Берия не знае, че го причаквам. — Борис сложи ръката си на гърдите на Борн. — Дръж се. Идват.

Борн видя двама мъже, които се приближаваха. Носеха дълги палта, които стигаха до върховете на обувките им — ясен сигнал, че под тях има оръжие с дълга цев. По-възрастният беше нисък и приличаше на невестулка, а по-младият — по-висок и с лице, което сякаш беше минало през месомелачка. Борн се усмихна, когато си представи как юмруците на Борис се стоварват зловещо върху технократчето.

— Ще ги пречукам тези задници — закани се Борис. — Опитаха се да ме убият.

— Струва ми се, че носят доста сериозни оръжия — отбеляза Борн.

— И аз така виждам.

Борн се приготви, но с крайчеца на окото си видя една фигура с черна роба и фередже да се приближава от другата страна на уличката. Беше Ребека.

* * *

След като се погрижи за охраната на Индиго Ридж, Хендрикс направи точно това, което Скара го беше помолила да не прави — захвана се да я търси. Първо пробва джиесема й, но някакъв китаец го прати на майната му на мандарински диалект. После проведе личен разговор с Джонатан Брей, шефа на ФБР. С Брей се познаваха отдавна и често си правеха услуги.

— Само кажи какво искаш, Крис — каза му Брей, — и ще го получиш.

— Търся някой, който се е покрил — започна да обяснява Хендрикс, изгарящ от срам, унижение и особената болка на отхвърления любовник. — Тя може вече да е напуснала страната. — Спря за секунда. — Влязла е като Маргарет Пенрод, но това е псевдоним. Не се съмнявам, че в момента се подвизава под друго измислено име.

— Имаш ли идея какво може да е?

Ужасните чувства отново налегнаха Хендрикс.

— Не.

— А снимка?

— Ще ти изпратя. — От службата за проверки на персонала би трябвало да имат, помисли си Хендрикс, иначе съвсем ще заприличам на идиот. — Но в момента ми трябват двама от най-добрите ти детективи.

— Дадено — отвърна Брей.

* * *

Хендрикс се срещна с агентите пред апартамента на Скара. Когато никой не се отзова на звъненето им, те влязоха с извадени оръжия, макар той да им каза, че не е необходимо. Такава е процедурата, отвърнаха му те почти едновременно като роботи. Щом осигуриха периметъра, се върнаха при вратата, както им нареди Хендрикс, охранявайки я като вързани кучета пазачи.

Хендрикс обходи едностайния апартамент. Дневната беше депресиращо празна и излъчваше мирис на запуснато. Нищо не подсказваше, че е живяла тук. Същото се отнасяше и за малката баня, където по тесните полици на шкафчето за лекарства се стелеше само прах. В казанчето нямаше нищо друго освен вода, а ваната беше измита, без утайка или полепнали косми.

Влезе в банята и моментално усети миризмата й. Прерови чекмеджетата на скрина, но те бяха празни. Издърпа ги и ги обърна — търсеше дали няма нещо, залепено за дъното им. В гардероба намери куп закачалки, но нищо повече. В единственото чекмедже на нощната масичка имаше два кламера, визитка с измислената й професия и крайчец на молив.

С тежка въздишка седна на леглото, което поддаде под тежестта му както тялото й. С ръце на коленете, се наведе и се загледа в пода. Липсваше му, не можеше да отрича повече. Някаква дупка се беше отворила в него, а си бе обещал никога повече да не я усеща. Очите му се замъглиха и мислите му се завихриха като оттичаща се в канала вода. И в този момент телефонът му иззвъня.

— Хендрикс.

— Господин министър, обажда се агентът от ЦРУ Тайрон Елкинс.

Думите му бавно проникнаха в замъгления мозък на Хендрикс.

— Откъде имаш номера ми, синко?

— Трябва да ви предам съобщение от Питър Маркс.

Хендрикс се смръщи и усети напрежение в рамената и ръцете си.

— Къде е Питър?

— В безопасност е, сър. Нападнали са го. Иска да говори с вас.

— Ами, добре, дайте му телефона. — Настъпи пауза. — Питър?

— Да, сър.

— Добре ли си?

— Да, сър.

— Какво, по дяволите, стана с теб?

Питър му разказа как се е разминал на косъм със смъртта в гаража и за бягството си от линейката и фалшивия медицински екип.

— Чист късмет си беше, че Тайрон е бил зад мен — завърши Питър.

— Къде си? Ще изпратя хора да…

— С цялото ми уважение, сър, след пробива в сигурността, за който ме предупредихте, и това, което стана в сградата, бих предпочел никой да не знае къде съм в момента. Сорая ме откри чрез Борн.

— Борн ли?

— И двамата със Сорая познават Тайрон, сър. Само толкова мога да ви кажа за момента.

— А Сорая?

— Още е в Париж. Разбрала е кой е убил нейния човек. Бенджамин Ел-Ариан. Той е мъртъв вече. — Питър му предаде информацията, която беше предизвикала нападението срещу него. — Трябва да изпратите екип да доведе Рой Фицуилямс във Вашингтон за разпит възможно най-скоро. Фицуилямс е бил консултант на сирийската минна компания „Ел-Габал“, но не го е споменал, когато е минавал проверките.

Още един пробив в системата за проверка на персонала, отбеляза си Хендрикс. Цяло чудо беше, че правителството още се крепеше.

— Търсим непосредствена заплаха на територията на САЩ — каза Питър.

„Спомняй си за мен и докато охраняваш Индиго Ридж.“

— Индиго Ридж — тихо повтори Хендрикс.

— Именно.

— Браво, Питър.

— Сър, съжалявам, че ви създадох проблеми. Бяхте прав, когато ми възложихте Индиго Ридж по този индиректен начин.

— Радвам се само, че решението ми не доведе до смъртта ти.

— Работата ви не е лека — отвърна му Питър, — но вие я вършите добре.

— Благодаря. — Хендрикс се замисли. — По съображения за сигурност, докато не разплетем тази ситуация, Тайрон да ми се обажда всеки ден по обед. Ще ти съобщя веднага щом задържим Фицуилямс. Заслужаваш да присъстваш на разпита му.

Той затвори и се обади на директора си по оперативните мероприятия в Индиго Ридж, който вече беше подложен на нападките на Данзигер.

— Остави го — каза му Хендрикс. — Искам да вземете един отряд и да арестувате Рой Фицуилямс.

— Сър?

— Чухте ме. Назначете най-добрите си хора да го доведат със самолет във Вашингтон. Незабавно. Ще поръчам да ви чака машина на военновъздушните сили. Искам да го доведете право при мен, ясно ли е?

— Съвсем ясно, сър. Смятайте, че е станало.

Хендрикс се обади на познат генерал от военновъздушните сили и го помоли да разреши използването на самолета. Когато остави мобилния си телефон, погледът му попадна на визитката на Скара, оставена в чекмеджето на нощното шкафче.

„Работата ви не е лека“, беше му казал Питър. В съзнанието му изплува образът на Скара, така както я беше видял в деня, когато се запознаха, клекнала в скромната му градина при лехата с розите.

Взе картичката й. В центъра й беше отпечатана роза. С разтуптяно сърце той скочи и излезе на бегом от апартамента, оставяйки озадачените агенти от ФБР зад себе си.

* * *

Ребека вече не приличаше на стюардеса — излъчваше някаква напрегната съсредоточеност и целеустременост. Очите й пламтяха, а бузите й бяха поруменели, сякаш се канеше да се хвърли срещу съдбата с главата напред. Беше се преобразила в ангел на отмъщението. Очевидно, след като я остави в ресторанта, се беше преоблякла, с което потвърждаваше подозренията му — че има своя мисия по отношение на обитателите на синагогата. Липсвал й беше само някакъв подтик и той й го бе дал, когато й съобщи самоличността на арабина, осквернил еврейския храм, край който беше избрала да живее. Подозираше, че тя е агент на „Мосад“, но в крайна сметка това нямаше значение. Канеше се да проникне в синагогата и да убие Семид Абдул-Кахар. Проблемът беше, че без да иска, щеше да попадне право под смъртоносния кръстосан огън между охраната му и СВР. Трябваше да я спре.

Канеше се да й препречи пътя, но тя промени посоката. Очевидно все пак не отиваше към уличката, водеща за синагогата. Поради прекъснатия им разговор относно вътрешното устройство на храма обаче Борн знаеше къде отива.

Той дръпна Борис и тръгна подир нея, но колегата му се възпротиви.

— Луд ли си? Ще провалиш всичко.

Борн се обърна към него.

— Въпрос на доверие, Борис.

Борис се поколеба за малко, кимна и го последва по уличката вляво, почти паралелна на другата, по която се стигаше до синагогата.

Борн видя как Ребека сви вляво и изчезна. Ускори крачка, следван по петите от Борис. Когато стигна до мястото, където се скри Ребека, видя съвсем тесен проход, колкото за един човек. Впусна се напред, опитвайки се да се спомни плана на древната синагога, така както Ребека му го беше описала.

Изведнъж стигна до края на прохода и се изправи пред празна стена.

— Какво, по дяволите, става, Джейсън? — попита Борис.

— Вървим по петите на агент на „Мосад“, който знае друг вход в синагогата.

— Откъде по-точно? През стената ли е минал?

Отвсякъде ги обгръщаше тъмнина. Борн си повтори всичко, което му беше казала Ребека за синагогата. Знаеше къде се намира по отношение на прохода, затова се обърна наляво и опипа стената, търсейки някакъв лост или дръжка. Нищо. После отстъпи назад една крачка и едва не се блъсна в Борис, но с десния си крак напипа метална решетка.

Двамата отстъпиха, така че Борн да може да клекне и да я опипа с ръце. Беше квадратна и достатъчно голяма, за да се промуши човек през нея. Той провря пръсти през дупките, вдигна я без усилие и я подпря до стената. После пъхна краката си в дупката и обувките му стъпиха на нещо.

— Има стълба — каза той на клекналия до него Борис.

Двамата слязоха един подир друг. Стълбата беше направена от желязо, но бе толкова стара, че се ронеше под пръстите им. Пристигнаха на долното ниво, изсечено в скалата. Борн видя отляво някакъв слаб отблясък, който ги отведе под синагогата. Каменни стълби водеха нагоре и двамата с Борис ги изкачиха, придвижвайки се изключително внимателно.

На върха имаше врата, направена от грубо рендосани дъски, хванати с широки бронзови ленти. Борн внимателно натисна желязното резе и бутна вратата навътре. Минаха през прага и се озоваха в част от синагогата, която още се реставрираше. Плочи от черен камък и набразден с жилки мрамор бяха подпрени на едната стена или сложени върху грубо сковани магарета, приготвени за рязане по размер. Тънки безцветни завеси отделяха работната площадка от останалата част, за да не се разнася прах.

Приближиха се крадешком почти до завесите. Борн се заслуша да долови звуци от боричкане, но чу само стъпки, приглушени от килими и някоя и друга дума на арабски, изречена тихо, но напрегнато.

Разтвориха завесите и преминаха в централната част, подновена в арабски стил.

— Агентът на „Мосад“ може само да намери смъртта си тук — прошепна Борис.

— „Тя“ е — поправи го Борис. — И се казва Ребека.

— Може да ни провърви и СВР и Семид Абдул-Кахар да се изпотрепят взаимно — измърмори Борис, загледан по средата на помещението.

По тона му обаче си личеше, че не му се вярва много да стане така. Нещата в техния свят никога не се подреждаха толкова добре — имаше твърде много гняв и силни емоции, твърде много вече пролята и чакаща да бъде пролята кръв.

Придвижиха се напред. Огромните пространства, планирани от древните архитекти за синагогата, сега бяха разделени на малки стаи, всичките красиво изрисувани и обзаведени като султански харем. Нямаше нито следа от суровата натура на пустинните араби. Молитвените килимчета бяха пищни, изтъкани от най-фина коприна в сложни форми, подобни на скъпоценни камъни.

— Къде по дяволите, са Берия и неговият лакей? — прошепна Борис.

Борн се питаше къде изобщо са всички. Нямаше идея колко са хората на Семид Абдул-Кахар и доколко тежко са въоръжени. Погледна нагоре и откри безопасен начин да разбере. Конструкцията на стаите беше направена от дебели, дялани на ръка греди от ароматен кедър и стигаше до височина около три метра — доста под истинската височина на сградата. Нямаха тавани, а само кръстосани греди върху вертикалните подпори с преметнати през тях от край до край ивици плат.

Той направи знак на Борис да продължи напред и се изкатери по една греда, намирайки си къде да стъпи по грубо одяланата й повърхност. Гредите бяха масивни и даваха възможност да се качи на тях, докато пълзеше от стая в стая. През тънкия плат се различаваха местоположението и движенията на фигурите в тях. Видя трима от хората на Семид Абдул-Кахар — единият, сам в стаята, се приготвяше за молитва. Нямаше и следа от Ребека или самия Семид Абдул-Кахар. Знаеше, че и тя сигурно търси арабина като него. Мъжете просто бяха временно препятствие.

И изведнъж я видя в петата стая. Беше със Семид, но сцената, на която стана свидетел, изобщо не му хареса.

* * *

Борис се промъкна с малки котешки стъпки, както в стихотворението[1], което беше научил наизуст като малък и си повтаряше всяка нощ, преди да заспи, сякаш е молитва. Днес обаче в сърцето му имаше мъст и Зачек и Берия не му излизаха от главата. Хрумна му, че работата му се върти около поредица от нанесени обиди и възмездие за тях. На човек му оставаше само да се моли да оцелее… с малки котешки стъпки.

Влезе в стаята и намери мъж, коленичил на молитвено килимче с глава към Мека. До него беше оставена пушка с къса цев. Думите на молитвата, произнесени полугласно, падаха като дъжд от устата му, докато се клатеше напред–назад. Борис изчака челото му да докосне килимчето. После тихо пристъпи към него и с цялата си тежест натисна врата му с крак. Чу се поредица от изпращявания, сякаш някой пука балончетата от хартия за увиване на стъкло и тялото на мъжа се отпусна бездиханно.

Борис взе пушката, прекрачи трупа и продължи нататък.

* * *

Зад Ребека имаше двама мъже. Борн не можеше да разбере дали тя го знае, затова скочи от гредата, разкъсвайки плата. Падна на присвити крака. Мъжете се обърнаха, той описа дъга с крака си и удари единия зад коленете. Мъжът се стовари на пода и Борн веднага се нахвърли отгоре му с юмруци.

Ребека удари втория отстрани по главата. Той залитна, но успя да вдигне пушката си и да изстреля порой от куршуми. Тя падна в краката му, той вдигна приклада, канейки се да го стовари на тила й, но тя го изпревари и заби юмрука си в слабините му. Той се преви на две, а тя извади тънък нож изпод черната си рокля и разпори корема му от край до край.

Очите му се облещиха от шока, но тя вече го прескачаше и се пресягаше към крайчеца на робата на Семид Абдул-Кахар. Той се спъна, но с помощта на кама с широко острие отряза част от плата, освободи се и изтича извън стаята.

Борн стана от пода и изтича след Ребека, която последва Семид извън харема в същинската част на синагогата.

* * *

Щом чу автоматичната стрелба, Борис се затича. Берия и Зачек, и двамата насочили автомати „Калашников“ пред себе си, стояха разкрачени един до друг и безмилостно забиваха куршумите в шестима от бандитите на Семид Абдул-Кахар.

Зачек забеляза Борис, докато той влизаше през входа, и насочи към него автомата си, стреляйки наред, без да се цели. Борис се скри зад вратата, през която беше дошъл. Стрелбата беше толкова ожесточена, че се принуди да изчака клекнал и с разтуптяно сърце, преди да се покаже отново. Намери само труповете на шестимата мъже, сгърчени и кървящи от многобройните рани. Нямаше и следа от Берия или Зачек.

Сдържайки яда и недоволството си, той огледа стаите една по една, като едновременно се ослушваше. После чу нови изстрели и тръгна наляво. Щом прекоси прага, в левия му прасец се заби куршум. Кракът му се подгъна и той падна на дясното си рамо, претърколи се, изправи се на коляно и отвърна на огъня. За малко да отнесе главата на Зачек, но мизерникът успя да се отдръпне в последния момент.

Борис се премести, въпреки че го заболя и левият глезен не го държеше. Добре че го направи, защото главата и раменете на Зачек се появиха иззад стената и той стреля по мястото, където само малко преди това се намираше Борис. Карпов завъртя пушката и стреля по ъгъла в стената, зад който се укриваше Зачек. Разхвърчаха се дърво и гипсови отломки и Борис отново се премести, този път в обратната посока, и когато Зачек се появи отново и стреля в мястото, където щеше да се намира Борис, ако беше продължил в същата посока, Борис го гръмна в лявото рамо.

Зачек падна назад, Борис се затича право срещу него, задържайки огъня, докато противникът му не излезе в пълен ръст. Зачек натисна спусъка на автомата си и дъждът от дървени и гипсови парченца временно го ослепи, но въпреки всичко той продължи напред, защото знаеше, че ако остане на едно място, резултатът ще е фатален.

Погледът му се проясни и Борис видя Зачек на пода. Седеше, подпрян на стената, а от разбитото му ляво рамо шуртеше кръв. Отчаяно се опитваше да презареди оръжието си.

Той го усети, вдигна глава и оголи зъби като бясно куче. После се усмихна, хвърли автомата и разпери ръце.

— Предавам се, генерале. Не стреляйте, не съм въоръжен.

Борис зърна малкия пистолет, полускрит в дясната му ръка. Но даже и негодникът да не беше въоръжен, нямаше да има значение. Дръпна спусъка на пушката си и тялото на Зачек за секунди затанцува като марионетка, на която са прерязали конците. А после се отпусна настрани сред локва кръв и очите му се оцъклиха.

* * *

Сигурно се беше случило нещо важно, реши Борис, защото видя, че Берия е тръгнал да бяга от синагогата. Стана му любопитно. Предположи, че Борн е успял някак си да промени безвъзвратно ситуацията и Берия има достатъчно разум в главата си, за да се оттегли, докато е още цял.

Само че нямаше да има този късмет.

Борис го настигна при входното антре, вече осеяно с шест трупа. Берия избра за бягство най-краткото разстояние между себе си и вратата. Маршрутът му минаваше между две от телата. Той се подхлъзна в локва от кръв и затичалият се Борис се вряза с пълна скорост в него. Нещо поддаде в левия му глезен и по крака му мина огнена болка. Куршумът от автомата на Зачек беше минал през мускула на прасеца му, което беше добре, но раната кървеше обилно. Кракът трябваше да се вдигне, а раната — да се превърже. Кракът му поддаде и Борис падна на едно коляно. Прониза го непоносима болка. Берия обаче се беше поосвестил. Заби приклада на автомата си в брадичката на Борис и го събори по гръб.

Насочи оръжието си към него и се накани да дръпне спусъка, но изведнъж се стресна от дочулите се гласове. Тъй като не искаше да издава местоположението си, като стреля, той се извъртя и побягна презглава от синагогата.

* * *

Борн видя как Семид Абдул-Кахар замахна към Ребека с лъскавата си кама. Тя парира със своя тънък нож, после го нападна и въпреки че той се защитаваше, успя да разпори лявата му буза малко под окото до устата му, която се отвори, но не издаде нито звук. Той я удари отстрани в тялото с юмрук, а после я ритна яко в ребрата и я залепи за стената.

Нахвърли й се с ножа, но и същевременно заровичка под робата си. Ребека се защитаваше от острието му и това й се отдаваше с лекота, но само защото атаката не беше истинска.

Борн видя маузера в ръката на Семид, преди тя да го забележи. Скочи към него, събори го назад и изби пистолета от дланта му. Докато арабинът се отбраняваше от новото нападение, Ребека презрително бутна настрана камата му и заби собствения си нож в тялото на Семид. Острието проникна в гърдите му точно под гръдната кост. Тя го извъртя нагоре и наляво с прецизността на хирург и разпори първо белия му дроб, а после и сърцето му.

Семид изпусна противния си дъх и на устата му излязоха кървави мехурчета. Тя го гледаше вторачено в очите, докато държеше тялото му на върха на ножа в стегнатата си ръка.

— Ребека — повика я Борн.

Младата жена разглеждаше Семид, сякаш е опитно животно, приковано на лабораторната й маса.

— Ребека — повтори Борн още по-меко.

Тя най-после въздъхна и извади ножа си. Тялото падна на земята. Борн очакваше да види победно изражение на лицето й, но когато тя се обърна, там се четеше само отвращение.

Тя го изгледа продължително и Борн се почувства сякаш е изправен пред някакво необикновено създание, което външно е много прецизно регулирано и се владее добре, но притежава неукротим дух и диво сърце в себе си.

— Ти ме заряза — каза тя, докато бършеше ножа си от кръвта, — а сега те намирам тук.

— Какъв късмет. — Той се усмихна. — Само не ми казвай, че си изненадана.

В очите й гореше студена ярост.

— Това е моята територия.

— Има ли значение вече? — спокойно й отговори той, като се опитваше да укроти гнева й. — Семид Абдул-Кахар е мъртъв.

Тя ритна трупа и той се преобърна по гръб.

— Не знам кой е този — каза тя, — но със сигурност не е Семид Абдул-Кахар.

Бележки

[1] „Мъгла“, Карл Сандбърг. — Бел.прев.