Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Господството на Борн (17)

16

Борн пристигна в Севиля с двамата си спътници без по-нататъшни приключения. Интерпол не ги чакаше в Мадрид, а в Севиля също минаха безпрепятствено през залата за пристигащи.

Както беше уговорено, колата под наем ги чакаше. Борн вкара интернет адреса, който намери в нея, в баузъра на телефона си и изкара карта на района от Севиля до Кадис. Маршрутът, по който Есай очакваше да поемат, беше очертан с лилава линия. Отдолу беше изписан адрес в Кадис — очевидно на мястото, където щеше да ги чака дон Фернандо Херера.

Качиха се в колата, Борн я подкара и излязоха от летището. По време на полета се беше опитал да разбере каква игра играе Джалал Есай. Нямаше съмнение, че му сервира миш–маш от лъжи и истини, така че все още нямаше отговор на въпроса дали е приятел или враг. Известно време размишлява и върху темата за приятеля си Борис Карпов. Ако наистина му беше възложено да го убие, тепърва предстоеше да се появи. Но дали щеше да дойде? Есай искаше от него нещо, което знаеше, че Борн няма да направи, ако го помоли директно. Дали имаше връзка с Борис? Имаше чувството, че се оплита в огромна мрежа, а няма представа за размера й и откъде тръгва.

Някой искаше да го спипа — но защо и кой?

— Не си от приказливите, а? — обади се Рози от мястото до него.

Борн се усмихна, загледан в пътя пред себе си, и продължи да шофира. Притесняваше се, че може да ги следят, но за момента движението зад тях изглеждаше нормално.

— Не приличаш на никой от познатите ми.

— Dios mio, Рози — обади се Вегас от задната седалка, — престани да му досаждаш с въпроси.

— Просто водя разговор, mi amor. — Тя се извърна към Борн, но очите й не гледаха към него, а навън в мрака. — Знам какво е да си сам, ама наистина сам, и да гледаш слънцето свит в сянката.

— Рози!

— Тихо, mi amor. — Тя пак се обърна към Борн. — Само не разбирам защо някой би го направил доброволно?

— Знаеш ли, не говориш като селянка от пущинаците в Колумбия — каза й Борн.

— Тоест изразявам се образовано, така ли?

— Впечатлен съм от речниковия ти запас.

— Е, да, нормално за такъв като теб — изсмя се гърлено тя.

— Нищо не знаеш за мен.

— Нима? Ти си сам, винаги сам. Мисля, че това е основната ти черта — тя определя мисленето и постъпките ти. — Рози наклони глава. — Какво ще кажеш?

— Аз не знам нищо за теб.

Рози докосна белезите по врата и гърдите си.

— О, не смятам, че е така.

— Котката маргей.

— Беше много красива, но се оказах на пътя й.

— Не — възрази Борн, — подплашила си я.

Рози се загледа през прозореца в околния пейзаж. Не беше нищо особено, разлюляно море от хълмове, покрито с малки горички възлести, прашни наглед, маслинови горички.

Борн пак провери страничното огледало. Държеше под око един червен фиат, макар да се съмняваше, че професионалист би си избрал кола с такъв цвят.

— Когато си се натъкнала на леговището на маргея… — поде пак той. — Не е много типично за човек, роден и отрасъл в Кордилерите.

— Тичах и докато прекосявах едно поточе, се подхлъзнах на камък, обрасъл с мъх, и си ударих коляното. Не гледах къде стъпвам, бях уплашена.

— Бягала си от някого.

— Да.

— От кого?

— Ти нали все бягаш — отметна глава Рози. — Би трябвало да знаеш.

— Казаха ми, че си бягала от семейството си.

— Така е — кимна тя.

— На мен не ми се е налагало.

— И все пак си сам, толкова сам. Сигурно е изтощително.

Вегас се наведе.

— За бога, Рози! — Той се обърна към Борн. — Извинявам се от нейно име.

Борн сви рамене.

— По света има различни мнения.

— Знам защо бягаш — продължи Рози. — За да не може нищо да те засегне.

Борн отново погледна към червения фиат в страничното огледало, а после към Рози, но тя вече беше отклонила поглед от него.

— В Ибаке май нямат нужда от психолог — каза й той. — Нали там си родена?

— От племето ачагуа^[1] съм. Ние сме от рода на змията.

Борн беше експерт по сравнително езикознание и знаеше, че ачагуа дават на различните родови разклонения имената на животни: змия, ягуар, лисица, прилеп, тапир.

— Говориш ли ирантче^[2]?

— Добър опит. Впечатлена съм. Браво — усмихна се тя. — Не, не го знам. Хората в нашето племе говорят различни диалекти в зависимост от това дали живеят в планините или покрай Амазонка. — Усмивката й стана още по-широка. — Моля те, кажи ми, че не знаеш индиански езици.

— Не, не знам — потвърди Борн.

— И аз не ги знам. Говорили са ги преди много години. Даже баща ми не ги знаеше.

Очите на Борн отново се отклониха към страничното огледало. Червеният фиат не се виждаше. Съсредоточи се на черния микробус пред тях. През последните петнадесет минути шофьорът му на няколко пъти беше имал възможността да смени лентата или да ускори, но не бе го направил. Караше на четири коли разстояние пред него.

Борн изчака да се отвори пролука в движението и без да подаде мигач, даде газ и мина в лявата лента. След секунди изпревари черния микробус. Видя го как остава в далечината, но после колата също смени лентата и ускори.

Започна да се оглежда за „кутията“ — трик за проследяване, от който беше трудно да се откопчиш, тъй като при него колите са две, едната отпред, а втората отзад.

— Какво става? — попита Вегас.

Борн усети как тревогата се излъчва от цялото му тяло.

— На пътя ни има хора, които не би следвало да са там. Облегни се назад.

Рози се хвана за дръжката на вратата, но не каза нищо. Лицето й не издаваше емоциите й. Знае кога да си мълчи, помисли си Борн.

Черният микробус караше една кола след него. Очевидно шофьорът разбра, че е разкрит.

Борн се убеди, че пред тях няма друг черен микробус. Имаше двуместни спортни коли, автобус, пълен с японски туристи, заети да правят снимки, семейни седани, както и всевъзможни камиони, включително и един тир, но никоя от колите не приличаше на част от „кутията“.

Промени няколко пъти скоростта, отбелязвайки реакциите на колите отпред, но не откри нищо определено. Стори му се интересно, но и доста притеснително, че черният микробус се разкри, а вторият автомобил продължава да е инкогнито. Почуди се какво означава това, тъй като шпионските учебници диктуваха „кутията“ винаги да има две части. Когато едната кола бъде открита, или и двете прекратяват проследяването, или и двете се приближават.

Изведнъж черният микробус предприе действие и се изравни с Борн отляво. Той мина в средната лента и другият го последва. Премести се в дясната лента, въпреки че се наложи да кара зад тира. Ако черният микробус го последваше, винаги можеше да изпревари тира отляво.

На висока скорост микробусът засече разбрицан седан и сви в дясната лента зад тях. Борн се заоглежда за възможност да се върне в средната лента, но докато пресмяташе разстоянията, черният микробус се приближи опасно. Борн натисна газта и точно в този момент задният капак на тира падна и се повлече по асфалта сред рояк искри.

Всичко му стана ясно. Задният капак беше преработен на рампа. Черният микробус започна да го притиска и подбутва да влезе в празната вътрешност на тира — капакът на кутията. Изобщо не бяха имали намерение да ги проследяват или убиват. Целта беше да ги хванат, да ги затворят и тотално да ги извадят от играта.

* * *

Сорая се опитваше да не губи съзнание. Заби токовете си в мръсния под и същевременно извъртя таза си наляво, за да не й пречи да забие десния си лакът в гърлото на Маршан.

Той отстъпи назад, пусна от изненада жицата и със закъснение протегна ръце към гърлото си. С дясната си ръка Сорая дръпна кабела от врата си и заби коляно в слабините му. Той хлъцна, преви се на две и тя уви кабела около неговия врат. Дръпна с все сили и Маршан падна на колене.

Опитваше се да си поеме въздух като риба на сухо и я гледаше с насълзените си, кървясали и готови да изхвърчат от орбитите си очи. Посегна да я удари с дясната си ръка, а после с лявата, но тя го стискаше здраво.

Сорая навря мрачното си лице в неговото.

— А сега, господин Маршан, ще се наложи да ми отговорите на въпросите. При това веднага или, кълна се в Аллах, ще ви взема живота и душата и ще ги смеля на пух и прах.

Той я гледаше в очите. Лицето му започваше да подпухва и почервенява от насъбралата се кръв. От очите му се лееха сълзи, предизвикани от болка.

— Ак… ак… ак… — едва успя да каже той.

Щом поразхлаби кабела, той пак замахна, но тя му разби с чело носа и кръвта се разпръсна по горната му устна, бузите и брадичката му.

— А сега говори — нареди му тя. — На кого се обади, след като излязохме от кабинета ти?

— Как… как разбрахте? — учудено погледна той.

— Казвай.

— Защо да си правя труд? И без това ще ме убиете. — Гласът му звучеше безизразно, сякаш изпод вода.

— И защо не? Ти планираше моята смърт. Но за разлика от теб, у мен може да има останала малко милост. Само че това е риск, който ще трябва да поемеш.

Изведнъж рамената му увиснаха и той ги сви.

— Даже и да ти кажа, какво значение има? Няма да се измъкнеш оттук жива.

На Сорая й беше писнало от него. Желанието да го направи на парчета все повече я завладяваше. Тя хвана счупения му нос, завъртя го като кранче на чешма, докато от очите му не потекоха сълзи и не се задъха като товарно муле от болка. Едва тогава отпусна достатъчно кабела.

— Пет секунди, четири, три… — започна да брои, гледайки го вторачено в очите.

Той я удари в лявата гърда. Пред погледа й избухнаха звезди, тя залитна и едва не падна по стълбите. Маршан се възползва от момента и скочи срещу нея. Лицето му беше поморавяло, по бузите му бяха избили петна, а въздухът излизаше с хриптене от гърлото му. Започна да я души и да я натиска назад, опитвайки се да я накара да падне в черната бездна под стълбата.

Сорая, също задъхана, се прокле, че е свалила гарда, докато се опитваше да разтвори ръцете му и да отбие атаката. Маршан обаче беше решен да й свети маслото.

Сорая го блъскаше, но нямаше опорна точка и ударите й нанасяха минимални щети. Зад очите й се пръскаха светлини и почваше да мисли трудно. Съпротивляваше се, но това само усложняваше положението й. Бавно и неумолимо той я натискаше върху перилата, докато гърбът й съвсем не се огъна болезнено назад.

Светлината и сянката играеха странно пред очите й като крушката, чиято жичка светеше като миниатюрно слънце пред очите й, докато отчаяно се съпротивляваше. После примигна. Всеки момент можеше да се преобърне през перилата. Усети как той напряга цялата си енергия да я довърши. Внезапно тя светкавично грабна крушката и я заби в лявото око на Маршан.

Той изпищя, когато стъклото се разби и прободе зеницата му. Сорая усети как натискът отслабва и заби още по-надълбоко фасонката. Електрическият ток я удари и отметна като гигантски шамар. Тя си пое спазматично въздух, отчаяно опитвайки се да вкара кислород в дробовете си. Чувстваше се останала без дъх и душа.

После изведнъж й се пригади от миризмата на изгоряла плът. Изправи се със стенание — всеки мускул в тялото болеше. Маршан беше паднал на колене. Ръцете му бяха притиснати към фасонката, забита в окото му. Докато падаше, мускулите му автоматично се свиваха и подскачаха, въпреки че сърцето му беше спряло.