Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Господството на Борн (14)

13

Индиго Ридж. Питър работи до ранни зори, проучвайки историята на калифорнийската мина. Прочете как е основана, а после внезапно изоставена през 1970 г., когато Китай наводнява международните пазари с редки земни минерали, подбива цените и прави Индиго Ридж твърде нерентабилна инвестиция. Добивът на редки земни елементи беше дълъг и сложен процес, който още повече се усложняваше на етапа на рафинирането — различно за всеки отделен елемент. После в наши дни Китай внезапно прави завой в курса, намалява износа с 85% и заварва всички неподготвени — от умните глави в Пентагона до Министерството на отбраната и ДАРПА^[1]. И сега в Пентагона си скубеха косите. Случило се беше немислимото — производството на следващото поколение оръжия се бавеше заради недостига на редките земни елементи, използвани в частите им. Защото докато всички останали спяха като невинни агънца, Китай беше изкупил почти всички мини за редки земни елементи извън САЩ и Канада.

Поразеният Питър продължи да сваля от интернет всичко, което намери за „Ниодайм“, новата публична компания, на която беше отстъпено правото на добив в Индиго Ридж, и директора й Рой Фицуилямс. Започна да чете, а после дръпна графиката на акциите. Бяха ги пуснали вчера, на 18–и. През първия ден се бяха качили стремглаво до 12 долара на акция, после за около час бяха останали на тези нива. По-късно през деня няколко големи сделки ги бяха изкачили до 16,375 долара и бяха останали на тази цена до затварянето на борсата. Определено доста нестабилно поведение, помисли си Питър. Прочете коментара от сайтовете на CNBC и агенция „Блумбърг“ и схвана защо е така. Някои инвеститори смятаха, че тъй като добивът и пречистването на редки земни елементи щеше да отнеме години, парите им щяха да са като замразени дотогава. Други, които бяха по-наясно със стратегическото значение на мината, бяха на обратното мнение — сега е моментът да се инвестира.

Той продължи да чете заинтригувано нататък. Мина на биографията на Фицуилямс. Бакалавърска степен по „Природни науки и минералогия“ от Университета на Пенсилвания, магистърска от Университета на Южен Уелс, Австралия, после назначения в урановите мини в Австралия и Канада, кратък престой в Близкия изток, включително и Саудитска Арабия. След това му се губят около две години.

Питър прекара следващите два часа, пускайки различни търсения в интернет за периода 1967–1969 г., но никое от тях не даде резултат. И точно когато се канеше да се откаже, откри нещо. Някаква невзрачна организация, наречена „Конферентен борд за минерализация и редки земни материали“ си беше организирала регионална среща в Катар през пролетта на 1968 г., на която Фиц бил гост-лектор. След още четиридесет и пет минути отчаяно търсене попадна на нова находка — Фиц беше споменат като консултант на „Ел-Габал Майнинг“.

Питър незабавно провери и установи, че това е сирийска компания, вече несъществуваща. Естествено имаше съвсем малко информация за нея. Сирия не беше член на Световната търговска организация и всяка голяма компания като „Ел-Габал“ се контролираше от държавата, ето защо бе невъзможно дори да се гадае, а още по-малко да се открият цифри, точно отразяващи печалбите от износ не само компанията, но дори на сирийската държава.

Задънена улица, помисли си Питър и отново се зае с биографията на Фицуилямс. Върнал се от Близкия изток и оглавил „Индиго Ридж“, запазвайки длъжността си дори когато мината почти спира работа през седемдесетте. Оттогава не се бе местил и сега, след триумфалното завръщане на редките земни метали, беше се превърнал в основен играч с водеща роля в този бърз развиващ се отрасъл със стратегическо значение.

Питър се облегна назад и притисна с палци кървясалите си очи. Беше уморен и душа даваше за чаша кафе, но по това време автоматът не работеше, а и не смееше да стане, за да не прекъсне потока на мисълта си.

Помисли още малко и се обади на един от контактите на Сорая в Сирия, предаде му в резюме основните факти относно Фиц и „Ел-Габал“ и го помоли да разузнае каквото може. После влезе в компютъра на Хендрикс и описа откритията си в предназначения за това файл.

На Питър му се искаше да продължи, но цифрите, фактите и мненията започнаха да танцуват из главата му като ято летящи рибки. Трябваше да си почине. Взе палтото си и уморено напусна кабинета. Коридорите бяха пусти и само тихото бръмчене на качващия се асансьор нарушаваше покоя.

Вратите се отвориха и Питър влезе в кабинката. Натисна копчето за гаража и полузаспал, облегна глава на стената. Асансьорът спря, звънчето иззвъня, вратите се отвориха и той видя едра фигура, скрита в сенките на петия етаж. Мъжът се приближи със съвсем ясни намерения и Питър отлепи чело от стената. Лампата го освети, когато влезе вътре. Вратата се затвори и останаха сами в кабинката. Питър видя служебния пистолет на бедрото му.

— Добър вечер, г-н Маркс.

— Здрасти, Сал.

Сал натисна бутона за приземния етаж с дебелия си пръст и асансьорът тихо продължи надолу.

— Работите до късно, а?

— Както винаги.

— Имате вид на човек, на когото много му се спи — грубовато каза Сал.

— И още как.

— Е, можете спокойно да си почивате. Всичко горе е чисто.

Вратата се отвори на приземния етаж и Сал излезе.

— Лека нощ, господин Маркс.

— И на вас.

След секунди Питър беше в гаража. В помещението с нисък таван миришеше на цимент, бензин и нова кожа. Ехото от стъпките му отекваше по стените и тавана. Наколо се виждаха съвсем малко коли. Отиде при своята, извади ключа и заради студа натисна копчето за предварително запалване. Двигателят заработи и само секунда по-късно експлозията го събори по гръб.

* * *

Борн падна през клоните, последван от перките на смачкания хеликоптер, които започнаха да се въртят все по-бавно, срещайки по пътя си по-дебели клони, а после гъстата смола полепна по тях като бързо съхнещо лепило и допълнително ги забави.

Борн наполовина падаше, наполовина скачаше по клоните, изподран и насинен по цялото тяло. Очите и носът му бяха пълни със стърготини, парченца дърво и малки късчета метал. Но красивото дърво му оказа и още една услуга — здравите му долни клони задържаха отломките достатъчно дълго, така че да има време да измине последните няколко метра до земята.

Кашляйки и давейки се, той изтича до къщата. Пъхна глава под чешмата на голямата каменна мивка в кухнята и остави студената струя да го съживи и измие. Намери ключовете на втория джип там, където Вегас му беше казал, че ще ги остави. Тъй като работата на нефтеното находище не беше съвсем безопасна, банята му беше добре заредена, почти колкото хирургичен кабинет. Борн набързо взе бутилка дезинфектант, спирт и бинт. Изля спирта върху купчината дърва до огнището в стаята, отдръпна се и хвърли запалена клечка кибрит върху тях. Пламъците избухнаха с приятно съскане. За всеки случай подпали и завесите. Огънят бързо се разпростря. Удовлетворен, той излезе от горящата къща.

Навън борът, който му бе запазил живота, беше унищожен и също гореше. Парче от перките, отцепено при падането, се беше стоварило върху джипа и беше смачкало капака откъм страната на шофьора, но двигателят не беше засегнат. Борн включи на скорост, даде назад и пое по пътеката, по която бяха тръгнали Вегас и Рози, наляво от пътя, в гъстата гора.

Предположи, че това е ловна пътека. Караше бавно и внимателно по острите извивки и завои, водещи надолу по склона на планината. От време на време виждаше през пролуките в дърветата пропастта под себе си — пътеката минаваше съвсем близо до почти вертикалния откос, който слизаше право в подножието на Кордилерите.

Чу птичи песни и се ободри. Птиците първи замлъкваха, когато имаше тревога, независимо дали е истинска или не. Би се обзаложил, че с двата хеликоптера нападението на „Северий Домна“ срещу Вегас се изчерпваше. Защо ще смятат, че им е необходима повече огнева мощ?

Тридесет минути по-късно пътеката изскочи от дърветата на открита полянка, покрита с трева и диви цветчета. На другия й край се издигаха още по-високи дървета — борове и ели, прошарени по-надолу по склона с все по-често срещащи се широколистни дървета. По-далеч се виждаха дори някакви тропически разновидности. Димът от пожара в къщата тук се усещаше като натрапчив индустриален смог, закриващ изгряващото слънце и почернил високото небе.

Борн мина напряко през поляната и като откри следите от джипа на Вегас, тръгна точно по тях. От другата страна на ливадата те влизаха за кратко в горичката, а после рязко извиваха надясно. Беше ясно защо. Отляво скалата беше като отсечена, вероятно в резултат на гигантско свличане някога в миналото. Продължеше ли направо, го чакаше сигурна смърт.

Новата пътека беше по-тясна и неравна и джипът подскачаше опасно през клоните, които плющяха по предното стъкло и на моменти пречеха на Борн да вижда. След петнадесет минути всичко изведнъж свърши също така внезапно, както беше започнало, и колата излезе на лъкатушещо шосе с две ленти. Разпозна пътя, по който със Суарес бяха стигнали до дома на Вегас. На банкета го чакаше другият джип с Рози и Вегас, седнали вътре.

— Fanrastico! En verdad, me sorprende^[2] — усмихна му се Вегас.

— Pero yo no lo soy^[3] — също с усмивка му каза Рози. — Ще трябва да ни разкажете как се измъкнахте.

— Само че не веднага. — Вегас удари с длан по вратата на джипа. — Има ли оцелели?

— Не и от тяхна страна.

— Cada vez mejor.^[4] — Той се загледа с присвити очи в облака дим над планината. — Голям пожар.

— От твоята къща е — обясни му Борн. — По този начин никой скоро няма да узнае дали с Рози сте живи или мъртви.

— Excelente^[5] — кимна Вегас. — А сега накъде, мой човек?

— Към летището в Пералес. Но на магистралата ще ни чакат и полицаите, и ФАРК. Знаеш ли някакъв друг път?

По лицето на Вегас се разля широка усмивка.

— Карай след мен, амиго.

* * *

Марлон Етана пристигна в Кадис с частен самолет почти по същото време като Джелал Есай с колата си. Той стоеше срещу красивата фасада на дома на дон Фернандо Херера и я съзерцаваше. Тук, в Кадис, усещаше особено отчетливо тежестта на историята върху себе си. Всички в семейството му бяха сериозни историци. Чудесни бизнесмени в най-добрия смисъл на думата, те притежаваха умението да превръщат знанието, извлечено от миналото, във власт и пари. Именно семейство Етана беше основало „Монишън Клъб“ като удобен начин членовете на „Северий Домна“ да се събират на различни места по света, без да привличат вниманието или да използват истинското име на организацията. За външния свят клубът беше благотворителна организация, занимаваща се с антропологически изследвания и с изучаването на древни философски системи, херметично затворен свят, в който членовете на тайната група можеха да се движат, да се срещат, да сравняват работата си и да планират начинанията си.

Семейство Етана си бяха представяли това като съюз на бизнесмени от различни култури от източния и западния свят, пред чиято обединена власт и влияние силата и мощта и на най-могъщите многонационални корпорации щяха да бледнеят. „Duco ex umbra“ или „Влияние в сянка“ беше семейният им девиз от незапомнени времена.

Прапрапрадядото на Марлон — един великан сред простосмъртните — беше набелязал целите в дългосрочното развитие на „Северий Домна“, формулирани около задачата да се помага на света да израства и да се обединява, а не да се разцепва, благородна мечта, която вероятно би могла да се изпълни, ако беше оцеляла достатъчно дълго. Само че човекът е грешно същество, дори по-лошо — лесно подкупно, — а властта е много силен фактор. Рядко се намира някой, който може да устои на изкушението, на което дори наследниците на Етана се беше случвало да се поддадат. Между тях беше и бащата на Марлон, човек с доста слаба воля. За да се предпази от атаките на групировка в организацията, той сключва съюз с Бенджамин Ел-Ариан, който обаче хитро се възползва от случая и вместо да му помогне, организира свалянето му. Самият Ел–Ариан вече бил сформирал своя група съмишленици и с тяхна помощ го отстранил от ръководството. Скоро след това бащата на Марлон се самоуби, извършвайки ужасен грях пред ислямската религия, в която на самоубийците се отреждат най-долните кръгове на ада. Тази забрана се споменава на редица места в Корана, но стихът, който се запечата в главата на Марлон, когато видя бездиханното тяло на баща си, беше: „И не убивайте сами себе си! Към вас Аллах е милосърден.“^[6]

Марлон не знаеше дали баща му беше повярвал в милостта на Аллаха, или бе решил, че той го е изоставил. Знаеше само, че Етана-страши беше използвал малкото останала му сила, за да предизвика брожение и недоволство в „Северий Домна“ с надеждата, че така ще постави началото на трудния дебат за истинските цели и характер на организацията.

Хитрецът Ел-Ариан обаче беше прозрял замисъла му и бе забранил какъвто и да било дебат. И така Марлон — последната издънка на някога могъщата династия на Етана, чието духовно творение беше „Северий Домна“ — беше принуден да се подчини на Бенджамин Ел-Ариан. Бяха го превърнали в бито псе, хранещо се с огризките, които му подхвърляше Ел-Ариан.

Малко след обяд Марлон забеляза някакво раздвижване в дома на Херера. Двамата с Есай се появиха на вратата, размениха си няколко думи и се ръкуваха по западен маниер. Херера се качи в колата си, паркирана на улицата, и потегли сам. Когато автомобилът се скри от погледа му, Есай се обърна и тръгна към брега. Марлон го последва на дискретно разстояние.

Небрежната походка на Есай създаваше впечатление, че просто се разхожда без цел и посока. Стигнаха до бреговата ивица и той си купи няколко вестника от павилиончето на брега. След около километър и половина Есай стигна до кафене с тента в бяло и синьо, в центъра, на която беше извезана червена котва.

Той седна с лице към морето и си поръча обяд. Марлон си пое няколко пъти дълбоко въздух и се оттегли настрана, така че да вижда и Есай, и околното пространство. Скри се в сянката на един вход и провери дали пистолетът му е зареден, извади заглушителя и го зави на цевта. После се отдаде на заимстваните от дзенбудизма техники за дълбоко дишане.

Щом видя мъжа да минава отново край него, бързо тръгна покрай брега, сякаш има някаква важна задача. Мъжът го последва. Бенджамин Ел-Ариан го беше изпратил, за да се увери, че Джалал Есай е ликвидиран. А ако по някаква причина Етана се провалеше, дубльорът му трябваше да изпълни задачата.

Етана го поведе към далечния край на брега, оттатък пристаните и кейовете, към отдалечена ивица, която денем беше безлюдна поради недобрите условия за плаж, но както бе забелязал, нощем се използваше от младежите за тайни купони с пиене и секс. На Етана това му се виждаше отвратително, още едно доказателство за упадъка на Запада.

Попадна на рибарска лодка, обърната с дъното нагоре върху трупчета. Разсъхналото се дърво, покритото с водорасли, мидички и ракообразни дъно, лекият мирис на гниене, който се носеше от нея, му се видяха подходящи за целта. Той клекна до нея и извади цигара. Сложи я между устните си, извади пистолета с удължената от заглушителя цев и като се обърна, застреля дубльора си между очите. Чу се изпукване, но тялото се стовари на пясъка, без да вдигне никакъв шум.

Етана прибра пистолета, отиде при трупа и като го хвана за яката, го повлече към обърнатата лодка. С известно усилие го натика в пространството отдолу. Миризмата беше и без това лоша. Щяха да минат дни, може би седмица, преди някой да усети смрадта от разлагащата се плът. Надяваше се, че гларусите ще са свършили работата си дотогава и тялото няма да бъде разпознато.

Марлон Етана отупа ръцете си, вдъхна дълбоко дима и се върна по пътя, по който беше дошъл. Наоколо нямаше хора и никой не го видя. Най-хубавото беше, че вече нямаше кой да докладва на Ел-Ариан.

Дошъл беше моментът да се заеме с Джалал Есай.

* * *

Борис Карпов имаше желание да убие някого. Ако някой от германските полицаи го причакваше в уличката, след заминаването на разследващия екип, който три часа събира улики в часовникарското ателие, нямаше да се измъкне жив.

В спусналия се над Мюнхен мрак мускулите на краката започнаха да го болят и което е по-лошо, да отслабват и да не го държат. Неудържимо му се пикаеше. Имаше чувството, че всеки момент мехурът му ще се спука. Ала устата му за сметка на това беше суха като пустиня и устните му бяха залепнали от жажда.

Най-накрая светлината угасна в работилницата на Херман Болгер, лъчите от прожекторите на полицаите долу се махнаха и всичко утихна, с изключение на дрезгавия лай на някакво куче. С усилие Борис си наложи да изчака още тридесет минути. Накрая трябваше да прехапе устни, за да не започне да стене.

Когато най-после реши, че вече е безопасно да се покаже, се хвана за улука и се спусна по него. Не беше лесно, защото почти не чувстваше краката си. На два пъти усети как тръбата се изплъзва от потните му ръце и му се наложи да се хване с колене за нея, за да не падне. Все пак се закрепи някак си.

Когато стигна до земята, отиде между две кофи и се изпика като жена — клекнал между тях. С въздишка на облекчение насъбраната течност — цяла локва — се заизлива навън. Раздвижването на краката беше друга работа. Мускулите му бяха така стегнати, че болката почти го зашемети, когато се изправи.

Въпреки ясно осъзнатата необходимост да напусне колкото може по-скоро района през следващите няколко минути разкърши тялото си, първоначално по-внимателно, а после по-енергично. Нямаше избор, защото едва ли можеше да стигне до края на алеята, без да падне. Проклинаше се за годините, прекарани на административни постове, през които беше пропускал да си прави доста безжалостната понякога гимнастика. Докато се протягаше и извиваше мълчаливо и неотклонно, се съсредоточи върху дишането си.

Щом усети, че може що–годе нормално да ходи, тръгна към далечния край на алеята, откъдето се чуваше шум от движението на коли и от време на време — нечий пиянски смях. Когато стигна дотам, предпазливо спря. Слаб дъждец ръмеше бавно и монотонно над покривите като в американски шпионски филм. Из целия град се носеше грохотът на приближаващата се буря. Изведнъж дъждът се усили и капките заподскачаха по тротоара и асфалта на улицата. Той вдигна яката на палтото си и сви рамене.

Огледа се и се ослуша за нещо необичайно. Беше се подвел и попадна в капан, за който не подозираше. Системата му за сигурност не беше сработила. Как се бе случило така? Имаше само един човек, с когото беше влязъл в контакт след пристигането си в Мюнхен. Вагнер, свръзката, с когото се беше срещнал в музея „Новата пинакотека“. Освен ако не го бяха проследили от летището до ателието на часовникаря, нямаше кой друг освен Вагнер да е информирал Джамията за търсенията му. Надушването на опашки беше по-скоро изкуство, отколкото наука, а Борис беше майстор в това изкуство. Сигурен беше, че не са го проследили.

Оставаше да е Вагнер или каквото там беше истинското му име и Карпов щеше да е в опасност, докато не спре изтичането на информация. Най-разумно беше да се обади на Иван и да му съобщи, че Вагнер играе и за другата страна. Извади телефона си и тъкмо се канеше да набере номера, когато внезапният блясък от светкавица освети мъжа, застанал във входа право срещу началото на алеята. Само след секунда се стовари грохотът от гръмотевицата.

Борис долепи телефона до ухото си и започна да говори, сякаш наистина се обажда на някого. Междувременно се заоглежда наляво и надясно по улицата, без да спира поглед на потъналия в мрак вход насреща си.

Прибра телефона и с ръце в джобовете тръгна забързано наляво под дъжда. След три пресечки влезе в една бирария. Заведението беше топло, шумно и миришеше на наденички и бира. Таванът му беше остъклен и създаваше впечатлението, че се намираш навън, без обаче да си изложен на капризите на времето. Той се отръска от капките, проправи си път през посетителите и сервитьорите и седна на дълга маса в задната част на помещението.

Внезапно се почувства зверски гладен и си поръча всичко, на което му беше замирисало на влизане. Бирата пристигна веднага в огромна халба от порцелан и метал. Той отпи две глътки и я остави на масата. От двете му страни разгорещени германци ядяха, пиеха, викаха, пееха и се смееха, вдигайки шум до небесата. Идеше му направо да стане и да си излезе, но тъй като не беше дошъл тук за удоволствие, нямаше намерение да си тръгне, преди да е разбрал дали мъжът го е последвал.

Поне десет души бяха влезли след него в бирарията, но никой от тях не му се видя подозрителен. Повечето бяха семейства и млади двойки, хванати за ръце. Борис се опита да си спомни кога за последен път беше вървял под ръка с жена. Не смяташе, че е голяма загуба.

Поръчката му пристигна и точно когато нападна димящите вкусни наденички, на входа се появи една фигура. Козината му настръхна. Сложи хапка в устата си и задъвка замислено.

Очакваше да види мъжа от уличката, но на вратата стоеше жена, при това млада. Борис я наблюдаваше под очи, докато тя изтръскваше чадъра си. Младата дама се огледа, но той внимателно избягна погледа й, преструвайки се, че съсредоточено набожда потънал в мазнина картоф в чинията си. Постави парченце в устата си, прокара го с бира и погледна отново пред себе си. Жената си беше намерила място на края на масата от отсрещната страна. Намираше се между него и входната врата.

На Карпов му писна от глупости. Тези хора или не си разбираха от работата, или просто бяха аматьори. Постави ножа и вилицата на чинията си, взе я в едната си ръка, вдигна халбата с бира с другата и се изправи.

Времето беше напреднало и шумът в бирарията бе стигнал върха си, а все повече от посетителите се бяха превърнали в пияници със зачервени лица. Докато си проправяше път през тълпата, реши, че аматьорите са най-лошият противник. Не познаваха правилата, което ги правеше непредсказуеми.

Между младата жена и съседа й — дебеловрат германец, който се наливаше с бира и се тъпчеше с наденички — имаше малка пролука. Когато Борис го побутна да му направи място, дебелият германец го изгледа ядосано. Канеше се да каже нещо, но Борис го изпревари.

— Sie haben Fett über ihr ganzes Gesicht.^[7]

Шишкото изгрухтя като прасе, обърса се с опакото на ръката и надигна туловището си.

— Danke, mein Herr.^[8] — каза му Карпов и се намести до него, съзнателно тромаво, така че да побутне младата дама.

— Je suis désolé, mademoiselle.^[9]

Тя стреснато вдигна глава и това му достави удоволствие — явно не очакваше да я заговори на френски. После в очите й нещо угасна, тя се извърна и се загледа в списанието си. Беше на английски, а не на немски. „Венити Феър“. Четеше някаква статия за Лейди Гага, една от онези идиотски поп звезди, които могат да съществуват само в Америка.

Борис отново се посвети на храната си. След известно време тя вдигна списанието си, за да оставят пред нея чиния с виенски шницел. Тя го огледа, сбърчи недоволно нос, бутна настрани чинията си и продължи да чете.

Борис преглътна парче наденичка и повика минаващия сервитьор.

— Noch ein Bier, bitte.^[10]

Сервитьорката кимна и понечи да си тръгне, но Борис добави:

— Und eine für die junge Dame.^[11]

— Не, благодаря — обърна се тя към него по-скоро с раздразнение, отколкото благодарност.

— Нищо, донесете я — извика Карпов след отдалечаващата се сервитьорка.

С тъмната си коса и бяла кожа тя изглеждаше красива по една типична само за американките хубост — излъчваща здраве, жизненост, със съвършено симетрично лице. С други думи, сладникава като пухкав бял хляб „Уондърбред“. Преди няколко години в Ню Джърси беше опитал филия, намазана с фъстъчено масло „Питър Пан“, и едва не се беше задавил от неядливата каша и прекалено сладкия вкус в устата си.

— Няма ли да си изядете шницела? — обърна се той към нея на английски.

— А, не — провлечено му отвърна тя.

Борис изгледа кулинарното творение в чинията й.

— Е, да, определено ще ви се лепне на фигурата.

Жаргонният израз, който Борис употреби, най-после я накара да го погледне.

— Какво искате?

— Божичко, Мидж — каза той с изкуствен глас на герой от американски филм от шейсетте, — тъкмо се канех да те попитам същото.

— Мидж — изсмя се тя. — Не бях чувала това име, откакто спрях да чета комиксите за Арчи.

Очевидно взе решение и му протегна ръка.

— Лана Ланг.

Той се ръкува с нея. Ръката й беше хладна и по-твърда, отколкото очакваше. Може пък да не е аматьор, помисли си той.

— Шегувате се, нали?

— О, не — палаво му се усмихна тя. — Баща ми беше голям фен на Супермен.

— Здравейте, Лана Ланг. Аз съм Брайън Стоунифилд.

— Знам кой сте — тихо му каза тя.

Борис стисна още по-здраво ръката й.

— Как така? Ние току-що се запознахме.

— Аз съм дъщерята на Вагнер. — Тя си изтегли ръката и остави на масата достатъчно пари, за да покрие и двете сметки.

— А сега трябва да дойдете с мен. Без въпроси.

— Чакайте — настръхна Борис. — Никъде не тръгвам с вас.

— Трябва — настоя Лана. — Заплашва ви смъртна опасност. Без мен до заранта няма да сте жив.